Другите деца
Другите деца
бр.37- Formalno
Първи юни е особен ден за мен. Не съм родител, но пък ви гарантирам, че с малките се разбирам далеч по-добре, отколкото с някои родители, защото с тях сме от една порода. И понеже на този ден говорим само за децата, ще се опитам да ви въведа в детството на хлапетата от оздравително училище „Д-р Никола Димитров”. Те са различни, малки и големи момичета и момчета, които прикриват умело, с трениран вече мачизъм, детското у себе си. Те също се смеят, рисуват, пеят, танцуват, лудуват, но и плачат, когато някой нахлуе безцеремонно в крехките им мечти и ги разбие с манталитета на безчувствен администратор. Да, те са други, но и толкова еднакви с твоя мъник у дома. Тези малки човеци са изградили силни защитни механизми срещу реалността, която хапе. Понякога ми се струва, че са по-приспособими от мен, по-гъвкави, по-корави, по,... защото продължават, въпреки всичко.Предполагам, си давате сметка какво представлява днес институцията Оздравително училище? Спестявам ви описанието на мястото, то е като всяко друго школо, устроило се в тъгата на провинциалната пустота. С децата съм от два месеца и макар, че за този кратък период не можем да си кажем много, решихме с приятели-доброволци, почти на шега, да направим късометражно филмче за тях. Защото тези хлапета го заслужават, те са честни, истински, нямат време да си измислят, макар че понякога се опитват да привлекат внимание, да бъдат по свой начин оригинални и интересни, дори с грубостта и агресията си.За какво ли си мечтаят? Кой им е любимият учебен предмет? Какво ли правят, когато ги боли ? Кои са те? Това са въпросите, които им зададохме в опит да проникнем поне отчасти в техния, иначе добре ограден със стени, свят.
„Мечтая да стана хореограф.
Да стана художник.
Мисля другата година, като се махна оттук, да уча готварство.
Мечтая да стана учител.
Искам да видя Кристиян Роналдо на живо - той ми е любимият футболист.
Искам да стана капитан на кораб или филмов режисьор.
Искам да отида в друга държава и там да работя.
Мечтая си нашите да се оправят. Всичко да стане нормално в семейството ми, както преди. Сестра ми да порасне в мислите малко.
Искам да имам хубаво семейство, хубава жена.
Харесва ми математиката, почна да ми се отдава.
Литература и български, защото българският е най-хубавият език!
Физика и биология.
Компютри.
А на мен - читанкааа!
Когато ме боли и се ядосам, излизам, не говоря с никого. Ходя до спирката и се връщам.
Когато някой ме дразни, ми става кофти отвътре. А пък, когато аз дразня някого - не ми е приятно, но искам да си го върна и това е причината да съм лоша. Чувствам се виновна.
Когато ме боли съм разтревожен, самотен, изоставен от приятели. Но вече е минало-свършено, защото си пораснал.
Когато съм гневна, започвам да се разхождам, за да си изкарам яростта. Ритам предмети, ритам дърветата. В къщи понякога баба ми и майка ми ме ядосват, гадно е, но си търпя.”, отговарят пред камерата децата.
Те вярват единствено в днес. В това, че ги има и могат да тичат. Тичат по-добре от мен. Проверих го! Подават ми ръка. Смеят се. Имат ясни желания и не вярват във фокуси. Защото са другите деца на България! Другото, което е вътре в нас. Не го прогонвайте, обичайте го. Обичайте детето в себе си!
бр.37- Formalno
Първи юни е особен ден за мен. Не съм родител, но пък ви гарантирам, че с малките се разбирам далеч по-добре, отколкото с някои родители, защото с тях сме от една порода. И понеже на този ден говорим само за децата, ще се опитам да ви въведа в детството на хлапетата от оздравително училище „Д-р Никола Димитров”. Те са различни, малки и големи момичета и момчета, които прикриват умело, с трениран вече мачизъм, детското у себе си. Те също се смеят, рисуват, пеят, танцуват, лудуват, но и плачат, когато някой нахлуе безцеремонно в крехките им мечти и ги разбие с манталитета на безчувствен администратор. Да, те са други, но и толкова еднакви с твоя мъник у дома. Тези малки човеци са изградили силни защитни механизми срещу реалността, която хапе. Понякога ми се струва, че са по-приспособими от мен, по-гъвкави, по-корави, по,... защото продължават, въпреки всичко.Предполагам, си давате сметка какво представлява днес институцията Оздравително училище? Спестявам ви описанието на мястото, то е като всяко друго школо, устроило се в тъгата на провинциалната пустота. С децата съм от два месеца и макар, че за този кратък период не можем да си кажем много, решихме с приятели-доброволци, почти на шега, да направим късометражно филмче за тях. Защото тези хлапета го заслужават, те са честни, истински, нямат време да си измислят, макар че понякога се опитват да привлекат внимание, да бъдат по свой начин оригинални и интересни, дори с грубостта и агресията си.За какво ли си мечтаят? Кой им е любимият учебен предмет? Какво ли правят, когато ги боли ? Кои са те? Това са въпросите, които им зададохме в опит да проникнем поне отчасти в техния, иначе добре ограден със стени, свят.
„Мечтая да стана хореограф.
Да стана художник.
Мисля другата година, като се махна оттук, да уча готварство.
Мечтая да стана учител.
Искам да видя Кристиян Роналдо на живо - той ми е любимият футболист.
Искам да стана капитан на кораб или филмов режисьор.
Искам да отида в друга държава и там да работя.
Мечтая си нашите да се оправят. Всичко да стане нормално в семейството ми, както преди. Сестра ми да порасне в мислите малко.
Искам да имам хубаво семейство, хубава жена.
Харесва ми математиката, почна да ми се отдава.
Литература и български, защото българският е най-хубавият език!
Физика и биология.
Компютри.
А на мен - читанкааа!
Когато ме боли и се ядосам, излизам, не говоря с никого. Ходя до спирката и се връщам.
Когато някой ме дразни, ми става кофти отвътре. А пък, когато аз дразня някого - не ми е приятно, но искам да си го върна и това е причината да съм лоша. Чувствам се виновна.
Когато ме боли съм разтревожен, самотен, изоставен от приятели. Но вече е минало-свършено, защото си пораснал.
Когато съм гневна, започвам да се разхождам, за да си изкарам яростта. Ритам предмети, ритам дърветата. В къщи понякога баба ми и майка ми ме ядосват, гадно е, но си търпя.”, отговарят пред камерата децата.
Те вярват единствено в днес. В това, че ги има и могат да тичат. Тичат по-добре от мен. Проверих го! Подават ми ръка. Смеят се. Имат ясни желания и не вярват във фокуси. Защото са другите деца на България! Другото, което е вътре в нас. Не го прогонвайте, обичайте го. Обичайте детето в себе си!
