понеделник, 17 юни 2013 г.

сцена: "Една нощ в киното" - за членовете от нашия клуб

Formalno - 38

спектакълът гостува във Варна-МТФ "Варненско лято"-2013



В началото на филма „Ани Хол” (1977), героят на Уди Алън разказва няколко вица на зрителя, с идеята да го въведе в своя душевен свят - прелюдия към историята за раздяла и любов. Измежду тях като че ли най-силно значение придавам на анекдота, чието авторство според някои изследователи е на Граучо Маркс, а според други изразът е на Фройд: - „Никога не бих станал член на клуб, в чийто списък би бил зачислен някой като мен”. С този виц и още два от филма на Уди Алън започва и „Една нощ в киното”, спектакъл (театрален концерт с филмова музика и истории) на Дойчес Театер-Берлин, Германия. В него актьорът Самуел Финци ни потапя в света на своя невротизиран от страсти и интелектуални словесности герой. Той е „изключителен човек, изключителен мислител, изключителен в доброжелателността си, изключителен любовник”, а музикантът Георги Дончев допълва добродетелите на нашия персонаж с още една - той е и „добър баща”. Но въпреки положителните си качества той е „скъсал с Ани”?! След раздялата може би е време за равносметка и покрай анализите, говорещо-пеещият човек преминава през различни статуси на своето алтер его, благодарение на киното.

 Самуел Финци, Георги Дончев и Даниел Регенберг с очарование и лекота препускат в музиката от ленти на Чаплин, Фелини, Дейвид Линч, Блейк Едуардс („Закуска в Тифани”) и други знакови композиции. Струва ми се, че концертът (съвкупност от ключови фрагменти-монолози-диалози на филми), щеше да вдигне още по-високо градуса на хедонистичното общуване между екипа и публиката, ако зрителите получаваха и по питие от актьора. Всъщност това в оригиналното пространство на спектакъла - бар, със сигурност се случва. Самуел Финци ни припомня мисли за магията на киното на един от виновниците за съществуването на понятието френска нова вълна - филмовият критик и теоретик Андре Базен. И съвсем като на снимачна площадка ни показва това омагьосващо изкуство с машина за пушек, светлините изчезват, а търсещият Аз ни демонстрира безкрайните възможности на въображението, промушвайки се под сноповете дим.

За почитателите на „Трейнспотинг” (ключово заглавие от моята пънкарска младост), бе включен монологът на Марк Рентън (Юън Макгрегър) „Избирам живота”. Очаквах в контекста на този монолог да се случи композицията на PF Project - Choose Life или поне някаква импровизация по Underworld, а защо не и Иги Поп, но това явно е невъзможна мисия. За сметка на това филмът с Том Круз „Мисията невъзможна”, музикално се появи на финала. Уестърнът също не бе „пожален”, но ми се струва, че върхът на този кратък курс по история на киното, бе появата на обратното говорене - така характерно за Дейвид Линч и знаковото поклащане на джуджето от „Туийн пийкс”. Така и не разбрахме кой уби Лора Палмър, но пък с майсторска модулация на гласа и червена светлина, ефектът бе емоционално постигнат.

Отстранявайки се от харизматичността на този проект, сценарият на спектакъла в своята накъсаност леко изгубваше смисъла и центъра си, но пък удоволствието от импровизацията на актьор и музиканти спестява драматургичните пропуски.

Самуел Финци за работата около „Една нощ в киното”:

„Казах си колко би било хубаво, ако си припомним музика от филми, които всички сме гледали и сме харесвали. Споделих идеята си с Георги Дончев. Трябваше ни трети участник и се спряхме на пианиста Даниел Регенберг. Една вечер се събрахме в неговата кухня и направихме списък на любимите си ленти и това бе началото на проекта. Установихме, че имаме общ вкус, подобни спомени, а и на мен много ми се пееше точно тази музика. Говорихме с Дойчес Театър и те се съгласиха да продуцират идеята ни. Във фоайето на театъра има хубав бар с качествено озвучаване. Искаше ми се да се получи нещо като джаз клуб с разказвач. Направихме драматургична конструкция, поканихме приятел, който да ни направи сценарий. Събрахме се съмишленици. Текстовете не съответстват на музиката, а имат собствен живот. Въпреки че в България играем в пространство различно от клуб, реакцията на зрителите е същата. В Лайпциг играехме с публика върху театрална сцена и тази непринуденост в общуването, отново се получи. Държим на акустиката, на доброто озвучаване и тогава нещата се случват. Заглавието на проекта е цитат на филма от 1935 г. „Една нощ в операта”, това е филм, който всички обичаме. На едно място цитираме Граучо Маркс, макар включен в монолог от друга продукция. Има много закачки с киното и понеже е наше представлението, то е много интелигентно. В него е пълно с информация, която наподобява на играта „Познай филма”.