неделя, 14 юли 2013 г.

"Яце форкаш", НЕДА СОКОЛОВСКА и изчезващите светове



"Яце форкаш", НЕДА СОКОЛОВСКА и изчезващите светове

брой 40  formalno



"Яце форкаш" - спектакъл на студио "Вокс попули" е своеобразен действен наратив, съвкупност от интервюта с родопчани, интерпретирани с т.нар. вербатим техника. В спектакъла има от всичко по малко-народна музика, мултимедия, извличане на музика от повърхността на предмети, които използваме в ежедневието си. В него се пее, свири се на гайда, акордеон, а режисьорът на живо задава въпроси на действащите лица. В спектакъла актьорите са вид медия на записаните отговори, които, докато трае представлението те слушат и изговарят. И тъй като нравите и битът на дедите ни скоро съвсем ще бъдат погубени от цивилизационната колонизация, може би този спектакъл трябва да се показва в гимназиите, да се изисква дебат с учениците там, за да не се превърне във вакумиран опит и ексцентрично изследване. С Неда Соколовска, режисьор на "Яце форкаш" артикулирахме повода за създаването на "Вокс Попули".


- Какво предизвика създаването на "Вокс попули"в България?  Кое те мотивира да изградиш свое студио, работещо в областта на вербатим театъра, който има традиции в други държави?

- Завръщайки се в България, донесох външни влияния, които са били натрупани по време на обучението ми в чужбина. Осъзнах, че нямаме директен политически театър в неговата най-чиста форма. Разбира се, че той е съществувал, доколкото е успял да премине през тънкото сито на цензурата на социалистическия режим, но днес, когато уж има свобода на словото се оказа, че никой не се интересува от политическото. Театралното до такава степен се е отделило от реалността, че се получава парадокс-за някои е скверно чрез изукството да назоваваш обективно нещата от живота. Всичко трябва да се извършва косвено, чрез метафори, чрез индиректни пътища, които да асоциират препратките. Не казвам, че изобщо няма подобен театър, но стабилно заявена формация остъства в тази област.

-  При създаването на това студио имала ли си намерение театралният процес да бъде вид лаборатория?
-  Работата ни наистина е лабораторна и експериментална, още повече че тук няма традиции и ние полагаме основите. Работим по болезнени и важни теми, свързани със социума като търсим нови изразни средства.

- Понякога от незнание се прави спекулация със същността на т.нар. вербатим театър, затова би ли го дефинирала?
-"Вербатим" идва от латински език и означава "дословно", "едно към едно". Вербатим жанрът не изключва писането на пиеси. Въз основа на документални факти и интервюта както е при нас, се организира драматургичен текст и той вече се реализира сценично. Ние използваме и техниката вербатим-работа със суров аудио материал. Актьорите едновременно с произнасянето на думите ги слушат и казват, това, което чуват. За актьорите подобно изживяване е уникално, но подобно преживяване се случва и с публиката.

- Вие имате платформа на действие, но как битийно съществува студиото ви, какви са механизмите на финансирането му ?
- Работим на проектно-конкурсен принцип както е и при други независими театрални компании в България. Измисляме проекти и да чукна на дърво всяко наше кандидатстване е било одобрено на ниво Министерство на културата или Столична община. Кандидатствали сме общо досега три пъти и сме били забелязани. Полученото като финансова подкрепа е основният минимум за работа. Нямаме онази свобода, за да правим мащабни спектакли. Формулата ми е "4 плюс 1", т.е. четирима репетиращи актьори и един човек, който се появява в някакъв момент преди премиерата и прави нещо. В "Яце форкаш" този един е гайдар, в друг проект има друга задача, т.е. той не е актьор. Аз съм твърде стриктна в организацията на проектите, когато почваме искам финансово нещата да са осигурени, за да нямаме напрежение от неизвестността дали ще дойде субсидията, дали ще успеем да я спечелим, защото не трябва да се натоварваме, заради икономическия характер на определен тип отношения.

- Защо избра хората от Родопите като повод в "Яце форкаш", кое те провокира, да разказваш за тях?
- Нашите изследвания като програма не са краткосрочни и хаотични, реших всичко да бъде планирано. Имаме тематичния подбор за театрални проекти, организирани за две години напред и това не е сложно да се измисли. Повечето театри и артисти в други държави знаят какво ще правят в период от две години напред. Тогава си създаваш настройка, че каквото и да се случи, предначертаните, програмираните проекти ще се случат. И неусетно започваш да ги осъществяваш. То е като автосугестия и в съзнанието ти няма място за евентуалното им неслучване. Например аз зная какво ще изследвам до края на 2015 година. Това ми дава спокойствие и увереност и зная, че то е фаза от нещо по-голямо и по-дългосрочно. Направих план за първите три представления. Искаше ми се това да са различни теми, които да покажат широкия диапазон на работата ни. Първият проект бе за хората с увреждания, защото искахме да направим социално ангажирана тема. Така се създаде поредица "Невидими", посветена на маргинални групи в България. Хората с двигателни увреждания са невидими, поради недостъпната външна среда за тях. Ние не ги виждаме, защото те не могат да излязат навън, от което следва, че не могат да водят пълноценен и достоен живот. На мен тази тема ми хрумна след като ми се роди дете и когато ми бе трудно да минавам с детската количка по софийските улици, осъзнах, че ако си с увреждане, ти се налага непрекъснато да разчиташ на нечия помощ, за да се оправиш по улиците, в метрото и др. Не виждах навън хора с инвалидни колички . 12 процента от българите попадат в тази група. Сега работим върху Невидими-2, свързани с китайската общност в България, а в друг проект ще работим за шизофрениците. Втората тема бе за изчезващият фолклор, бяхме любопитни какво се случва с автентичния фолклор. Направихме експедиция, записвахме историите с предварителни очаквания какво  ще ни се разкаже, което бе погрешно и си научихме урока. Никога не трябва да имаш очакване, че ще ти отговорят това, което искаш. Просто оставяш хората да си отговорят това, което е тяхната тема, болка. Представлението само се оформя и от нас се иска да не попречваме на естествения му ход.
- Как избираш актьорите си?
- За "Невидимите" актьорите бяха избрани с кастинг и ми се струва, че това е формулата, но поради липса на време при втория проект посочих хора, които могат да бъдат химичното актьорско съединение. Давах интервю в радиото и ме питаха, кой ще участва в новия ви проект и аз изредих имена, но споделих, че търся още един актьор. След интервюто, водещият ми каза:"знаеш ли Георги Къркеланов ще ти свърши работа." Намериха ми телефона на Георги и след седмица му се обадих. Срещнахме се, говорихме, стиснахме си ръцете и на следващият ден, той бе част от екипа. Когато една тема е твоя, ти си ангажираш, защото тя е част от твоя фокус. Присъствието на Георги е съдбоносно за "Яце форкаш", защото той е навътре в темата.

- Смяташ ли, че в България съществува "независим театър"? Независим от какво и от кого?
- Не мисля, че има независим театър. Той е обвързан с пространството, с актьорите, с публиката, с журналистите. Това, което се назовава като независим, то е такова,защото е извън конвенциите на репертоарния театър и институционалния театър и познатите драматични форми. В този смисъл той е независим от тях, защото сам си поставяш въпросите, задачите, целите и ги изследваш.