понеделник, 12 август 2013 г.

кино:"Византия"- без интервю с вампири, но с естетиката на Нийл Джордан



КИНО"Византия"- без интервю с вампири, но с естетиката на Нийл Джордан
 публикация от сайта ДРУГОТО КИНО

11.08.2013  Текст:  Елица Матеева


  Случайно попаднах на това заглавие, въпреки че съм фен на киното на Нийл Джордан още от времето на фройдистката му киноприказка за Червената шапчица (“Вълча компания” - 1984) и филма му "Мона Лиза"(1986). Предполагаше се,че след като познавам повечето му филми, ще съм забелязала премиерата на "Византия".Филмът бе селектиран за фестивала в Торонто в края на 2012 г. Английската разпространителска премиера на "Византия" бе в края на май 2013, а американската в края на юни - тази година. През последните години българската публика бе завладяна от екранизацията на тийн романа, с автор Стефани Майър "Здрач". Много преди него  киното се заиграва експериментирайки с образа на вампирите-достатъчно е да се гмурнем в историята му от началото на 20 век, за да проследим случването на жанра фентъзи и специалното място на вампирите в него. Филми от средата на 80-те и 90-те на 20 век като "Гладът" (кинодебютът на Тони Скот), "Дракула" с режисьор Френсис Форд Копола, "Интервю с вампир" - режисьор Нийл Джордан са примери, които изследват вампирската тематика като повод за естетически издържано визуално пътуване и за смесване на различни наративи. "Византия" продължава добрата традиция в тази посока, а след него  последният филм на Джим Джармъш („Само любовниците остават живи”), посветен на този опасен и същевременно така привликателено неясен свят  си заслужава очакванията.

"Византия" е наименованието на  хотел, а историческите връзки с Византия са резултат от хладно оръжие, влизащо в употреба в решителен момент от развръзката на киноисторията. Място на действието: някъде из английското крайбрежие. Сюжетът се развива преди 200 години, когато непорочната Клара е тласната насилствено към проституция. В началото на 19 век, в пуританския свят няма място за новородено, чиято майка се слави със "завидна социална репутация". Наследничката на Клара (Елеонор) е отгледана в сиропиталище с обстановка, на която Чарлс Дикенс може да завиди. Елеонор подобно на Клара загубва невинността си, а източникът на злото е един и същ-бивш военен, местен нотабил, алчен за пари и женска плът перверзник, който все пак получава възмездие от жертвите си. След 200 години майка и дъщеря, всяка със своето отношение към света и кръвта, отново се озовават близо до мястото, обвързано с тяхната съдба. Този път Елеонор опознава любовта, а Клара въпреки повърхностното си отношение към живота, вече в качеството си на Мадам и шеф на други жрици на любовта намира воля и сила за промяна. Елеонор и Клара-дъщеря и майка, представящи се за сестри са получили безсмъртие при странни обстоятелства, нарушавайки канона на ордена на обезсмъртилите се. По правило само мъже могат да се сдобият с безсмъртие.Във "Византия" персонажите се превръщат във вампири по различен начин от обичайното-тук няма охапване, макар, че вампирите продължават да се хранят с кръв. Трудното безсмъртие настъпва в мистериозна пещера, където при отказ от обичайното си АЗ, всеки се среща с другото си АЗ и в момента на трансформацията... водата във.водопатие около пещерата придобива червен цвят. Известни асоцииации с народната приказка за "Златка, златното момиче" са добре дошли за случая. Елеонор си води дневник, който след всяко финализиране се унищожава от авторката му. Последната пие кръв само при условие, че източникът на живота й са  старци, болни от неизличима болест или на предела на силите си, за които смъртта е вид избавление. За разлика от майка си, Елеонор възприема съдбата си като изпитание. Клара пък подхожда към безсмъртието си като особен дар, чрез който въздава правосъдие. Елеонор подарява една своя история на Франк-болен от левкимия младеж, която попада в ръцете на учителите му и естествено усложняващите битието й въпроси не закъсняват. Докато Клара и Елеонор отстояват личните си позиции, пейзажът се обогатява от представители на ордена (вампири), преследващи Клара-мъжете трябва да убият жените-вампири, защото жените са нежелана издънка на ордена. Играта загрубява, а когато тя е на живот и смърт, всякакви средства са позволени.

  "Византия" е повече от поредното вампирско фентъзи. Макар и донакъде по-свит като възбуда и широта на идеи от "Интервю с вампир", "Византия" е смислена и красива приказка за личния избор. Ако надскочим фабулата на филма, може би ще си кажем, че във всяка вълшебна приказка героите преминават през различни изпитания, именно заради отстояването на своя Аз и заради случването на определен избор. "Византия" показва как може да се артикулира избора с различни средства и крайният резултат да бъде въпреки тях един и същ. Филмът не притежава обаянието на свръхмодерни специални ефекти, но пък за сметка на тях той е по-близък до творческата сетивност на на Едгър Алан По или Мери Шели. Струва си да гледате последния филмов проект на Нийл Джордан и заради актьорското присъствие на:Джема Артъртън като Клара ("Хензел и Гретел - ловци на вещици", "Сблъсъкът на титаните",, Принцът на Персия"), Сирша Ронан като Елеонор ( "Хана", "The lovely bones"), Калеб Джоунс като Франк ( "Antiviral"). "Византия" е първата екранизация на пиесата на Мойра Бъфини. И тъй като режисьорът е и писател и започва творческата си кариера от театралната сцена съвсем нормално е носителят на наградата на вестник "Гардиън" за разказите си "Нощ в Тунис" (1976) да е привлечен от театралната драматургична основа. С "Византия" Нийл Джордън продължава своето режисьорско пътешествие в редуване на фентъзи, хорор изкушения с остри драматични социално-политически теми. Филмът макар и в различна степен е вид примирие между социалното и фантастичното, което не пречи да определим творчеството на Джордан като провокативно, актуално и действено.