КИНО:„КАМИЙ КЛОДЕЛ 1915“ – СЪЛЗИТЕ НА МЪЛЧАНИЕТО

„КАМИЙ КЛОДЕЛ 1915“ – СЪЛЗИТЕ НА МЪЛЧАНИЕТО

от сайта ДРУГОТО КИНО

26.09.2013  Текст:  Елица Матеева 

 

Тази година на Берлинале филмът на Брюно Дюмон "Камий Клодел 1915" бе номиниран за „Златна мечка“ и въпреки че не получи наградата, със своя аскетизъм и простота шокира, огъва всяка представа за ранимостта на душата. Филмът проследява кратък хронологически период от живота на Камий Клодел - музата на френския скулптор Огюст Роден, която на 19- годишна възраст му става модел, любовница, вдъхновение и дори може би му показва как по-добре да се справя с творчеството си, защото свидетелствата говорят, че Камий е имала дарба точно в артистичните изкушения на Роден. За лаиците, които не познават драматичната история в отношенията между Камий Клодел и Роден, препоръчвам филма „КАМИЙ КЛОДЕЛ“ (Camille Claudel) с участието на Изабел Аджани и Жерар Депардийо в главните роли. В тази лента от 1988 г. Камий е борбена, яростна, силна жена, която защитава таланта си, правото си на любов така пламенно, че в някои отношения персонажът на Депардийо (Роден) изглежда като дете-безпомощен и наказан за непослушанието си. Но след раздялата между Роден и Клодел настъпва и безкрайната тъмна нощ за Камий Клодел - трагичният исторически финал на връзката между тях се предхожда от загуба на дете, чийто баща е Роден. Тя изпада в меланхолия и нейното семейство я хоспитализира в лудницата в Мондевержюр, близо до Авиньон, където тя прекарва последните 29 години от живота си. Камий Клодел е по-голямата сестра на драматурга-дипломат Пол Клодел.
Филмът "Камий Клодел 1915" е ситуиран в пространството на лудницата, а Камий обитава малката си стая сред писма, които може би никога не достигат до адресата им или достигат, но остават без отговор. Сюжетът на филма се основава на писмата на Пол Клодел и Камий Клодел, а също така са използвани и медицинските рапорти и експертизи, свързани със състоянието на Камий Клодел. Изключително статично заснет, използващ общ план за кадрите с масовката от страдалци и едър план за лицето на Камий.
Актрисата Жулиет Бинош е повече от великолепна в ролята си на болната Клодел. Тя играе с очите си, с изтерзаното си лице, непремерените си жестове, тя играе със сълзите си, с мълчанието си. "Камий Клодел 1915" е тих, мълчалив филм, лишен от сложни диалози, но там, където ги има, те "убиват" зрителя, защото в уродливостта на болестта, в уродливостта на персонажите, заобикалящи Камий, се крие повече човещина, отколкото в милосърдието на разхождащите се монахини, лекуващ медицински персонал или братът на Камий.
"Камий Клодел 1915" е филм, надскачащ документалното, историята за живота на една трагично развила се творческа биография. Според мен, това е филм за опита да бъдеш свободен, дори когато душата е заключена зад каменни стени. Но "Камий Клодел 1915" не е "Полет над кукувиче гнездо", тук няма да откриете патетиката и виковете за свобода на Джак Никълсън. "Камий Клодел 1915" е деликатен, дискретен филм, филм на мълчаливото страдание. Когато Жулиет-Камий плаче, тя плаче истински, но не от и заради нечие съжаление, а защото сълзите са последната форма на протест срещу изкривеността на нормалните, там - отвъд стените на лудницата в Мондевержюр. В ролята на Пол Клодел е актьорът Жан Люк Винсент, който успява да изгради специфичната мания за извисеност на Пол Клодел и богоугодничеството. Пол Клодел на Винсент е търсещ, мислещ, питащ естет, който не се опитва да вникне, да разбере душата на Камий. За него съдбата на твореца е изпитание, а когато то е белязано с лудост, граничи с трагическо бедствие. Всъщност 1915 г., поне според този филм е важна, защото лекуващият лекар препоръчва на Пол Клодел изписването на Камий и възможността тя да заживее отново в Париж. Фактът, че Камий умира в лудницата на 19 октомври 1943 г, погребана в общ гроб, а и до сега тялото й не е разпознато, говори единствено,че семейството й претърпява личен крах в намерението си да "подкрепи" Камий Клодел. Пол Клодел не присъства на погребението на своята по-голяма сестра.

"Камий Клодел 1915" е филм за пустотата, за невъзможността да прескочиш малките, дребнави измерения на битието. В този филм има нещо от сетивността на Карл Теодор Драйер и неговия шедьовър "Страстите на Жана Д’Арк"(1928), естетиката на едрия план, лицето на Бинош и мълчанието на сълзите й - толкова мащабно и толкова безтегловно - отвъд смъртта.