ТЕАТЪР:“ПРОФЕСИЯ ЛЪЖЕЦ” - ЗА КАКВО СЛУЖИ ТЕАТЪРЪТ?
Последното заглавие от репертоара на ДЪРЖАВЕН КУКЛЕН ТЕАТЪР - Варна "Професия лъжец" априори е заложено да бъде магнит за публиката, защото, когато режисьорът Стефан Москов прави спектакъл съвместно с трупата на кукления театър във Варна, то крайният резултат непременно вълнува и задава въпроси.
Присъствах на среща с журналисти и творческия екип и съм убедена, че Стефан Москов е честен и искрен към актьорите, публиката и себе си артист. Работата му се характеризира с педантична последователност по отношение на актуалността на атмосферата, в която създава определен спектакъл. Всеки негов театрален свят е като плесница за обкръжаващото ни "днес".
В "Професия лъжец" откривам един по-тъжен автор (защото спектаклите на Москов са авторски и безподобни). В "Професия лъжец" като в криво огледало се отразява същността на нашето вчера, днес, а може би и утре. Струва ми се, че за последните 10 години нито един спектакъл в театралната ни практика не се е престрашил да каже истината за статуса на обществото ни по този особено неудобен за управляващите начин.
Ако бях политик, който в качеството си на зрител е в уютния салон на кукления театър...след "Професия лъжец" трябва наистина да си направя или сепуко... или да се отправя вдън гори Тилилейски. Но почти аксиома е, че политиците не се интересуват от култура, театър и прочие "оригинални" атракциони, в които противно на очакванията им, зрителят полага и интелектуални усилия.
"Професия лъжец" е първият театрален факт, в който паралелно с протестните акции в столицата, тук в провинцията от сцената се назовава очакването за оставка. Вероятно местните актьори осъзнават важната стъпка, която правят - чрез изкуството да въздействат по онзи заразителен начин, както са го правили авангардистите от началото на миналия век. "Професия лъжец" възприемам като спектакъл-манифест, въпреки че той не е създаден с идеята да въздейства като манифест. Изисква се кураж да заявиш от сцената, че "царят е гол!" и е крайно време царят да се извини за голотата, която е причинил на народа си!
Приказната опаковка за пътешествието на Джелсомино в страната на лъжците е интересен повод, чрез който екипът е навлязъл в дълбоките води на битието ни като история и съвременност. В историята на Джани Родари Джелсомино попада в страна, в която всички лъжат: хляба наричат мастило, на зеленото казват червено, кучетата мяукат, а котките лаят. А истината е забранена, за истината има сурови наказания.
И в "Професия лъжец" Джалсомино се опитва да каже истината, ала под зоркия поглед на Милиционер някак си истината сама му се изплъзва от устата. В страна, където се преподава "Научен идиотизъм" е задължително да се лъже, инак как ли оцеляват хората? Ако не лъжат - няма да имат сили за своето лъчезарно скандиране "Ура! Да живей!".
В началото на спектакъла персонажът задава въпрос: за какво служат думите? Думите са част от истината, част от хронологията на живеенето ни, част от вика и мълчанието на обществото. Думите предизвикват смях и сълзи, думите са куршум. С думи обществото ни се обезличава, манипулира, лъже, наказва, убива...Думите са началото.
Питащият пътешественик Джелсомино или чужденецът в чудната страна "НА КРЪСТОПЪТЯ" е озадачен от оригиналите, които обитават "НА КРЪСТОПЪТЯ". Те са щастливи по принуда, равни по принуда, гладни по принуда, нахранени по принуда, незнаещи по принуда, лъжещи по принуда, като принудата е узаконена. Те са полуавтомати, полуличности, които осъзнават своето "ПОЛУ", защото все пак молят: "Не ни отнемайте прочието"- все пак тук-там съхраняват и частица от човешкото в себе си. На тях им е забранено да бъдат различни, да мислят, да имат знания. А тези, които имат знания и собствена мисъл, по смисъла на тази система са враг на системата и тогава нахално побеждава (свикването с) лъжата.
Красимир Добрев, Боян Стоянов, Галин Гинев, Вера Стойкова, Диана Цолевска, Стоян Стоянов, Евгения Василева, Екатерина Василева - прекрасни актьори, даващи всичко от себе си, за да ни провокират с образа на масовото съзнание - масово чудо, масовата истерия, психозите на колективизма и колективното. Спектакълът е разделен на фрагменти и мултимедии - стари киномозайки с Джони Пенков ни смайват с щуротиите на социалистическото ни вегетиране, което, както повелява традицията, като модус вивенди съществува и до днес. Характерният за социалистическото начало митологически трамплин на послания агитпроп, тук е интегриран във формула за изграждане на обобщенията. Агитпропът в стил ТЕДИ МОСКОВ се обръща срещу своите някогашни създатели. Агитационните зрелищни сцени с пеене, ритмично дефилиране и разминаване с картонени статуи - герои на социалистическата идеология, подсказва, че всичко, в което сме живеели и продължаваме да живеем, много прилича на цирк. Но уви, в този цирк и до днес животни са публиката. Циркът ни третира като животни в клетка, подложени на постоянна дресировка чрез лъжа.
Суров и режещ сетивата е последният спектакъл на Стефан Москов, трудно е да се преглътне истината. Случва се с автоирония, може би. Но по-добре суров спектакъл, който действа отрезвително, отколкото да си част от кабинета на "Доктор Калигари"(Доктор Калигари е много лош герой от нямото кино, който вместо да лекува, превръща пациентите си в престъпници - по подобие на всеки тоталитарен режим.)
Българският театър е зададен от раждането си като "позорище" на нравите. Време е все по-често да откриваме театралният дразнител, който да ни демонстрира, че съвременното позорище не се нуждае от молитва, а от мотика. Когато се е създавал спектакълът "Професия лъжец", екипът му със сигурност е предчувствал, че ще разбие всички митове за миналото, ще ги направи на пух и прах като Храбрият шивач - само с един удар. Вероятно и за това служи театърът - да помага на истината, когато реалността отрича съществуването й.
Елица Матеева
Една статия от: www.why42.info публикувана на 3.11.2013
