четвъртък, 28 ноември 2013 г.

От новия брой на списание GESTUS-МЕТАЕЗИКЪТ "ПИНА" отворен метод и подход към театрална интерпретация на нетеатрални текстове

Излезе новият брой на GESTUS - премиера на 27 ноември в София.
 
В броя участват Норберт Сервос, Пол Валери, Мишел Сер, Галя Борисова, Иво Димчев, Мира Тодорова, Боряна Сечанова, Слава Младенова, Джоан Акосела, Фиона Шол, Рослин Сулгас, Прудънс Аптон, Каролин Мак Джин и др. с интервюта, рецензии и теоритични текстове и артистични портрети.
Това е първи по рода си опит у нас да се представи съвременния танц като идеология, естетика и принципи , позовавайки се на известни имена – теоритици и практици, които разглеждат съвременния танц от различни гледни точки.


Прилагам от него своя скромен текст-

опит да разкажа за ПИНА БАУШ и нещата, които ме вълнуват. Текстът е писан в края на месец юли, докато репетирахме с актьора Пламен Димитров нашия театрален проект "SOS, ЛЮБОВ!" по творчеството на Ф.Бегбеде.


МЕТАЕЗИКЪТ "ПИНА" отворен метод и подход към театрална интерпретация на нетеатрални текстове

 През последните три години интересът ми към пърформативното начало е силно изявен. Невъзможността да се актуализирам в държавния театрален институт на родния ми град, провокира търсенията ми към неясен обект на желанията, но за сметка на това изключително чист като хоризонт за изследвания. Моята тема е: как "Аз"- неактьорът мога да използвам тялото си като космически кораб, в който се развива вирусът на нетеатрални текстове, превърнати в театър? Как "Аз"-лишена от техниката на изпълнител (актьор, танцьор, хореограф), мога да изградя чрез дефектите  на тялото си и незнанието си за него-ефективен театрален микросвят? Докато си задавах все по-активно тези въпроси, започнах да издирвам спектакли, филми, интервюта, записи свързани с творчеството на ПИНА БАУШ (1940-2009). В театралната академия по време на един театроведски семинар, няколко класа бяхме събрани на импровизирана прожекция и гледахме : "Die klage der kaiserin"-73 минутен филм, в който Пина използва средата и тялото на артиста като движеща се архитектура, от която изникват сюрреалистични светове-лудост, страх, любов, гняв, самота, ирония, фрагменти-парчета живот.Това бе и първото филмово заглавие, което попадна в компютърния ми файл "ФИЛИПИНА".
  Фрагментарността като съвкупност, от която се създава нова конструкция и цялост е специфичен цикъл, предлагащ свободата да се навлиза все по-дълбоко в отделни самодостатъчни зони, а от комбинирането им в определен ред може да се случи нещо второ, трето или нова проекция. Разсъждавайки върху фрагментарността и цикличността, приложена  като модел за работа, открих чрез спектаклите на Пина Бауш са подобен код от движещи се в пространството повторения.Така постепенно се насочих към личното ноу-хау за работа с тялото.
 Експресията на тялото, своеобразният хибрид танц-слово-театър, влиянието на Арто, Брехт, Гротовски, новаторската естетика и език за живеене на тялото в пространството, преживявания, предлагащи емоционален катарзис за артиста и публиката- важни нюанси от същността на феноменалната творческа биография на Пина Бауш! Съновидения, реалност, изблици, свят на подарени изповеди и споделяне. По необясним за мен начин в работата на Пина Бауш винаги ме е привличало синтетичността между понякога нетипични за танца театрални демонстрации, в които "АЗ" умишлено театрализира бита си със слово, а танцът утвърждава нуждата от словесен хастар- въздух за определена емоция. Битът на спектаклите й е сложно съчетание от  жестове, хореографиращи  живота ни. Обичайните жестове (почесване, намигване, отваряне на уста, усмивка, сядане, прегръдка и т.н.), разгърнати в ситуация, в етюд, се превръщат в корпус на нова среда.Многократното повтаряне на жестове, сплотени в определена комбинация ни насочва към пространство и време отвъд живота. Животът в спектаклите на Пина Бауш надскача познатото, а разпознаваемото, ежедневното се използва като материал, чрез който публиката се пренася в множество отворени финали. Танцът в спектаклите на Бауш е бит от ново, различно естество.
 Документалните филми с Пина, които са ми  пътеводител в работата: "Пина Бауш"(2006, реж. Ани Линсел), "Танцуващи мечти"(2010, реж. Райнер Хофман и Ани Линсел), "На кафе с Пина"(режисьор: Лий Йейнър, 2006), "Lisabon Wuppertal Lisboa"(1998-реж. Фернандо Лопес), филмираната версия на "Kontakthof"-спектакъл с дами и господа над 65 години, ми помагат да разбера системата на работа в един изследователски процес, защото любопитството ми към нетеатралните -недраматургичните текстове е свързано с това как те могат да се превърнат в действие. Какъв е поводът на "АЗ" да действа чрез слово и движение в пространство, предвидено за среща, случване с публика.

 Ще споделя опита си върху 2 словесни основи, осигурявайки им сценична телесност чрез повторения от жестове, които да ритмизират цикличността, предполагана в сюжета им.Текстовете априори не са свързани с театралната сцена, те не носят драматургичното в себе си, в буквален смисъл те не представляват пиеса или както е модерно да се назовават: текстове за театър. Първият опит е пърформънс със статуси от социалната мрежа на хореографа Мила Искеренова и лични истории, наречен "Chrono dance",показван три пъти във Варна (през юли 2013 бе част от програмата на третото издание на варненския младежки фестивал "Funcity"). Вторият експеримент е все още в зародиша си: с актьор от трупата на ДТ "Стоян Бъчваров" (Пламен Димитров) изследваме цикличността като повод към театрален живот на романа от Фредерик Бегбеде "Любовта трае три години". Един от възможните кодове към сценичната реализация на бъдещия проект "Sos, любов!" е метод , заимстван от работата на Пина Бауш, споменат по-горе: повторението като средство за навлизане в дълбинни емоции, постигайки ефект на отчуждаване от тях.

"Chrono dance"- първият му показ страдаше от тромавост на изпълнението(14 февруари 2012 - бар Look-Варна) Третият засега опит (2 юли, 2013), осъществен върху сцена, белязана с всички физически данни на театъра, притежава реални опции за надскачане на капацитета си. Обстоятелството, че пърформънсът се случва при специални покани и поводи и не се задъхва от репертоарност, а изисква специално време за подготовка, концентрация и работа с тялото е мотив за надграждане.Пърформънсът задава въпроси, насочени към съвременната българска стратегия за развитие на културата.Той е саркастична изповед, посветена на артистите в България, и ако поводът в него е раждането на идеята, танца, театъра, то финалът на пърформънса се отваря към многоточията, в които съвременният артист е принуден да живее. Артистите постоянно опитомяват цикличността между негативите и позитивите на екзистенциалните си натрупвания, между времето и реализацията на идеите е възможена фрустрация. Докато учех вербалната конструкция на пърформънса, усетих, че за неговата цялостна адекватност  няма да е отговорно, ако "рецитирам"  текста. Искаше ми се словото да премине през движение, което да "говори" за цикличност. Да превърна говоренето като биография от цикли. И тогава на помощ се притече "Kontakthof" на Пина Бауш. Вероятно по някакъв начин тялото ми се идентифицираше с проблемите на дамите и господата над 65 години. Вгледах се в структурата на телата на изпълнителите,в движенията на лицата, ръцете, вслушах се в малките вербални интермедии и внезапно в съзнанието ми се настани идеята за циклично разгръщане на комплекс от 5-6 движения, които  се наслагват по такъв начин, че се получава небрежна движенческа партитура. Колкото  тя бе по-небрежна, толкова по-усилено движението на тялото се трансформираше в акцент, в аргумент, в коефицент на полезно действие. Пърформънсът се осъществи благодарение на сценичния ми партньор:Добромир Мързов, който с присъствието си през цялото време ме подтикваше да вярвам в смисъла на този експеримент.
  "Sos, любов!" е нов театрален проект и в него участват автори от различни сфери на изкуството (визуални изкуства-Нено Белчев, театър-Пламен Димитров, танцово изкуство-Стела Филипова и Сава Попов)- всички колективно влагат душа, познание, опит, за да се създаде моноспектакъл, съчетаващ мултимедия, слово, хореография и жестов минимализъм в нетеатрална среда, с нетеатрален текст. Театралният проект е предвиден да се случи в малко пространство, използвано до сега за излагане на картини (Арт зона "НА ТЪМНО"-Варна). Да превърна литературната основа в текст за театър бе най-лесното за мен, защото моят артистичен ландшафт е насочен към писане и теория. Вторият момент бе да оправдая мотива за мултимедия в спектакъла и какво е нейното отношение към действащото лице. Трябваше да предвидя съдържанието й и локализацията й спрямо текста. И тук донякъде не изпитах трудност, защото последните 4 години устойчиво захранвам съзнанието си с кино и кинотеория. Поставих задачи и на хореограф, който по предварително зададени композиции предложи танцови етюди. Заснехме ги. Най-сложната част от практическата ми среща с текста бе: изработването на код-минималистичен жест, интегриран към действието на актьора. С актьора Пламен Димитров установихме единомислие-подходът към цикличността наречена от нас "първа, втора и трета година на любовното чувство" трябва да се разгърне като обсесивен синдром. Как се играе обсесия, в която централният песрсонаж е писател? Писателите сякаш живеят повече в света на фантазиите си, отколкото в света на реалното? Трябваше да открием език на повторенията. И ето отново се сетих за Пина Бауш. Организирахме си кратък лекторски курс, свързан с творчеството на Пина Бауш. Изгледахме спектакли на Пина, четохме интервюта и отново любимият ми спектакъл с дамите и господата над 65 се оказа код към репетиционния процес. Разбрахме, че трябва да преработим обикновени битови жестове в знак. Търсихме версии на жеста "пиша", "откривам", "виждам", "мълча", "обичам"... Всъщност ние продължаваме да работим в тази посока. Жестовете вероятно в първата им актуализация ще бъдат интелектуално неясни, но след множествения им цикличен показ в рамките на театралното време, те ще се трансформират в език на спектакъла. Чрез минималистични телесни жестове-знаци, изследваме цикличността на любовния дискурс. Повторяемостта на жестовете се изпълва с различни съдържания и контекст, тяхната стойност е различна в зависимост от мястото и интезитета на изпълнението им. Открихме механизъм, чрез който окрупняването на битов жест, сведен до най-главното и важното, превръща жеста в наратив. От монтажа на жестове, слово, мултимедия и музика трябва да се създаде среда на цикличността, да катализираме цикличността. Благодарение на тази методология, актьорът не е пасивен говорител на текста, а движещо се (по)знание за текста -непосредствено и свободно. Нашето пътуване към литературата на Фредерик Бегбеде продължава, а дали сме били прави? Струва ми се, че когато тялото на актьора и тялото на публиката реагират спонтанно и съвместно на емоцията от взаимното си присъствие, репетиционният процес се изпълва с още един смисъл-да изпиташ удоволствие от положените усилия.

Елица Матеева