петък, 15 ноември 2013 г.

“P.S. ДЪЩЕРЯ ТИ, АНА” - ВИК ЗА ЛЮБОВ

Често съм чувала от директори на театри обяснението, че на съвременната българска драматургия й липсва злободневност, че тя е с грапавини, че няма зрялост или пък е прекалено втренчена в битието ни. Поради тази причина мениджърите на театри не се стремят към нея, отбягват я. Ако театърът, директорът, актьорите имат мотивация за работа, дори и родна драматургия с грапавини може да се постави качествено. Подобни извинения репликирам с въпроса: "Как искате да се пише добре и с лекота, като не се дава шанс? По пътя на опитването, на грешките и пробите се придобива умение, развитие, усъвършенстване.

С любопитство се отправих към ДТ "Сава Огнянов"-Русе, за да видя първото премиерно представление за сезона " P.S. ДЪЩЕРЯ ТИ, АНА" от Яна Добрева, режисьор Георги Михалков, костюми и сценография Виолета Радкова, оригинална музика Иван Драголов (в изпълнение на : Венцислав Благоев - тромпет, Петър Момчев - саксофон, Стоян Янкулов-Стунджи - перкусии, Веско Койчев - китара, Костадин Ненов - тамбура). Признавам си, че бях скептична, защото не съм фен на "ДОН ЖУАН или ЛЮБОВТА КЪМ ГЕОМЕТРИЯТА" от Макс Фриш - миналогодишния театрален спектакъл на режисьора, осъществен на варненска сцена. Но тъй като в тази нова постановка се използва камера в сценичното пространство, бях провокирана и изкушена да присъствам.

Озовах се в зала, в която камерата, разположена върху дървена маса,  вече ни фиксираше върху екрана. Докато публиката сядаше, камерата ни отразяваше и ние неуверено се намествахме между редовете - кой ли обича да бъде обект на публично наблюдение, все едно някакъв невидим глас подканя настъпателно: "Хайде, вижте се! Какво се криете - това сте ВИЕ самите!"

Гледала съм много спектакли, в които се използват кадри, мултимедия, камери в действие - при гостуването на НТ "Иван Вазов" с "Хамлет" на сцената на Летния театър тази година актьор изполваше камера, а на голям екран се случваше визуалното картинно увеличение. Но въпреки че съм фен на този тип преплитане между кино и театър, във Варна играта с камера в "ХАМЛЕТ" не ме грабна, бях дистанцирана. Когато обаче попаднах на камерата в спектакъла на режисьора Георги Михалков и наблюдавах как актьорите са ту актьори, ту оператори сами на себе си, как конкретно се използва техническото средство като код, открих една приемлива и добре осъществена идея за вторачване, за камерата "око", трето око. Режисьорът уверено е работил в различни посоки - провокирал е актьорите да създават ритъм и звук с телата си, да репетират монолозите с микрофон. Така освен театрална среда е изградил и интимен, имагинарен фон на неуловимото в душата.

Сюжетът на пиесата си играе с предразположеността ни към мелодрамата. В мелодрамата ежедневните терзания често се експонират, пренатягат, поставят на върха, така че чувствата, кризите на персонажите да ни въвличат в маргинално, почти неизбежно, безнадеждно, в едно възторжено съпричастие към случайностите, превратностите, житейските изпитания, обсебили частните лични драми. Тук мелодраматичното те връхлита от началото до края на представлението като дъжд, понякога студен, друг път топъл, но винаги проливен. 

 

Ана търси баща си, а баща и не я е виждал след раздялата със съпругата си. Бивши съпрузи и вечни родители, преждевременно остарели деца, вкопчени в другия, търсещи помощ от възрастните - познат жизнен цикъл. Големите са избягали на село, избягали от анонимността на града, очакващи да преминат оградата на живота. Ана търси баща си по телефона. Ана отказва да общува с майка си. Ана не може да общува пълноценно със съпруга си. Стефан - бащата на Ана, си е наложил подобна изолация, но при него е резултат от минали грехове. Стефан има и син, който обича момиче-наркоман. Всеки е фиксиран в хаотичното, сякаш безперспективно съществуване. Единствено Бисера, мълчаливата Бисера знае как да живее - съсредоточена в ДНЕС, в обработката на земята, в молитвата, в правенето на хляб, в разговор с Бог, в грижата за другите възрастни обитатели на село. Градът и селото, любовта и омразата, вслушването в душата и в бесовете на тялото...всеки извървява своя труден път към просветлението. Равносметките се изговарят в интимен ъгъл зад микрофон. Тогава актьорите са сами в мир със себе си, или в някакво единение с другия. Другите говорят, Бисера - мълчи.

 

С камерата, пред зумираните образи режисьорът е постигнал психологизъм, извел е почтено връзките, възможните аури на своите персонажи. Така той с екипа от актьори: Ралица Константинова (Ана), Любомир Кънев (Стефан), Мариана Крумова (Зара), Йовко Кънев (Ангел), Ясена Господинова (Мира), Илия Деведжиев (Борис), Дина Шошева (Бисера) са постигнали добра симбиоза и са изградили сложен спектакъл. Похвални са усилията на всеки от тях. Получила се е релефна, обримчена с бръчки природа на колективното ни нещастие. А ние сме нещастни, защото не можем да понесем любовта, нямаме търпение за нея . За да я изтърпим, трябва първо да започнем със себе си - да се научим на търпение спрямо "АЗ" и после на търпение към "Другите". Викаме след любовта, търсим я, но тя все не идва.

Действащите лица живеят сякаш са магистрали, върху които катастрофите са част от пейзажа. Но финалът на спектакъла предлага изход - режисьорът и драматургът са го открили. И това не е хепи енд, а рационална алтернатива: нещата се преодоляват с присъствието на другия до теб - осъзнат като необходимост, осмисляща въртележките на живота. Дали умеем да прощаваме, да бъдем толерантни, да обичаме? Важното е да се опитва, важното е: да искаме да се научим на любов.

 Елица Матеева

Една статия от: www.why42.info публикувана на 13.11.2013

 PS. Благодаря за поканата от страна на театъра в Русе да видя спектакъла, традициите и уважението към театралната критика тук са съхранени. А и обстоятелството,че през 2004 г. се дипломирах като режисьор именно на тази сцена не се забравя. Любезни театрали, дисциплинирани в работата си. Пожелавам им успешен сезон.