КИНО:„Основание за загуба“ (À perdre la raison)-"МЕДЕЯ"- 21 век?









 Творчеството на 38 годишния белгийски режисьор Йоаким Лафос е непознато  широкия зрителски кръг у нас. За мен то бе загадка, докато не попаднах случайно на последната му работа, наградена със Сребърна палма от фестивала в Кан-2012 за прекрасното изпълнение на актрисата Емили Декен, през същата година филмът е номиниран и от Европейската академия, както и от наградите "Сезар". "Основание за загуба" (  преведен и като " Да обичаш без причина", "Нашите деца" или "След любовта") е филм, който използва реални събития- поводът за киноразказа е действителен случай: майка убива петте си невръстни деца. Когато режисьорът научава за убийството, той е пуснал радиото си и чува как журналистът квалифицира извършителката на престъплението : "Майката е чудовище!". Квалификацията амбицира режисьора и неговия екип- след дълга и сериозна подготовка сценарият изследва взаимотношенията в семейството, като авторите споделят и своя опит на родители. "Действителността ни подарява своите "фикции", за да ги превърнем в наши-художествени."- казва режисьорът, който възприема киното като територия, надскачаща съдебната зала и раздаването на правосъдие. 

  Йоаким Лафос е роден на 18 януари, 1975г. Завършва артистиченото си висше образование през 2001 и дебютира с късометражен филм, като печели с него награда през същата година от Namur Film Festival.Първият му пълнометражен филм от 2004 - "Folie Privée" е носител на наградата на Международна федерация на филмовата преса (ФИПРЕСИ) от Международния фестивал в Братислава. Филмът му от 2006 "Частна собственост" с Изабел Юпер в главната роля и братята Жереми и Яник Рение прави дебют на фестивала във Венеция и е номиниран за Златен лъв, като печели наградата SIGNIS. "Частна собственост" е носител и наградата на белгийската кинокритика. Лафос е отличен и с няколко награди "МАГРИТ" за най-добър режисьор и сценарист.

  Вероятно интимните, камерни истории са любопитни на Лафос. В интервюта той споделя, че творбите му могат да се възприемат и като автобиографични, макар, че не е задължително, това, което се случва на героите му, да е преживяно като реален факт от режисьора. "Флобер казва за произведението си "Мадам Бовари"-това съм аз, така че и аз мога да си позволя подобно твърдение за моите филми." В "Частна собственост" Изабел Юбер е майка на двама близнаци, които живеят разделени от баща си. Всеки е отчужден от другите обитатели на голямата семейна къща, всеки е озлобен и ревнува другите, ако другите успеят да преживеят мигове на лично щастие. Частната собственост в "Частна собственост" е животът на всеки, доколкото "всеки" в тази специфична среда има право да го живее. Децата задушават с изискванията си родителите, последните живеят в перманентна умора и взискателност към околните. Привидното равновесие е нарушено, когато героят на Жереми Рение прави опит да убие брат си (Яник Рение). Филмът завършва с напрегната неизвестност и бягство от частната собственост.

  "Основание за загуба"-продукция на Белгия, Люксембург, Франция и Швейцария е плавен, дори на моменти твърде монотонен филм. Но ритъмът е привиден, зад благостта на героинята на Емили Декен, откриваме отчетливите приливи на загуба - нейната Мюриел след раждането на първата рожба е подложена на психическо насилие от страна на съпруг (в ролята Тахар Рахим) и неговия осиновител-д-р Пенже (в ролята Нилс Арструб). Не очаквайте насилието да се изразява в шумни скандали около липса на екзистенциален стандарт-точно обратното. Д-р Пенже е благодетел на бедни  фамилии с марокански произход. Той се грижи за малкия Мунир, дава му образование, осигурява му висок стандарт и не очаква нищо в замяна. Мунир се жени за детската учителка Мюриел, след това се раждат 4 деца. Между първото и второто дете, Мунир проявява своя особен характер на неудовлетвореност, заповеднически тон и провокиращ чувство на вина у другите. Мюриел загубва посока и единственото светло петънце в живота й се случва, когато посещава родния дом на съпруга си-тези кратки мигове в Мароко ни обясняват началото на лентата и думите на Мюриел: "Моля ви, погребете ги в Мароко". В началото публиката не подозира какво спасение и надежда струи зад кодовото "Мароко", но на финала вече е ясно-Мароко е мястото, където има любов, има искреност и се диша спокойно. След филма, зрителят сякаш е изваден от удобния стол и захвърлен по подобие на Мюриел в празно пространство. В обичайното пространство любовта се измерва с кредитни карти, скъпи подаръци, които не можеш да откажеш от неудобство и заради високата им стойност. Мюриел, тази заклещена от псевдопатриахални порядки и псевдоформи на мачизъм Медея убива децата си, може би в опит да ги спаси-ами ако те се превърнат в д-р Пенже, в Мунир? Малки чудовища-подобие на големите!

   Емели Декен с неистов психологизъм без излишна драматичност се вмъква в кожата на тихата и кротка Мюлиер. В епизода, в който Мюлиер припява известен френски хит, докато шофира сякаш е казано всичко за съдбата й. Всяка истинска трагетия, започва с истинска любов или поне някой истински се е излъгал от любов. Отнемането, влизането с взлом в личните, интимни пространства и кътчета на душата гарантира като следствие разруха.

 

Eлица Матеева, публикация в сайта ДРУГОТО КИНО от 4 ноември

Популярни публикации