„НИМФОМАНКАТА“ – ЧАСТ 1 - ФИЛОСОФСКИ АСКЕЗИ ЗА ОТСЪСТВАЩИЯ ХЕДОНИЗЪМ
от другото кино„НИМФОМАНКАТА“ – ЧАСТ 1 - ФИЛОСОФСКИ АСКЕЗИ ЗА ОТСЪСТВАЩИЯ ХЕДОНИЗЪМ
http://drugotokino.bg/content/%E2%80%9Enimfomankata%E2%80%9C-%E2%80%93-chast-1-filosofski-askezi-za-otsstvashchiya-khedonizm?tid=10
26.12.2013 Текст: Елица Матеева
АКЦЕНТ
Световната премиера на „Нимфоманката“, който бе може би най-очакваният филм през отиващата си година, се състоя на 25 декември в Копенхаген. У нас ще го видим най-вероятно на 18-ия София Филм Фест - в края на февруари или началото на март 2014 г.
Но за най-нетърпеливите поклонници на Ларс фон Триер „Другото кино“ публикува още сега първата рецензия за филма.
Явлението ДОГМА’95 е мит! 30-минутната мозъчна
атака в една мартенска нощ на 1995-та на режисьорите Ларс фон Триер и
Томас Винтерберг, пакетирана в 10 библейски заповеди за смисъла на
киното, отдавна е страница от неговата история. Киното на датския
квартет (Lars von Trier, Thomas Vinterberg, Kristian Levring и Søren
Kragh-Jacobsen) и присъединилите се към него се е превърнало в сладко
клише, но уви, не всеки може да си позволи висините на така
специфичната, трудно постижима сладост, пред която се кланят милиони
зрители. Днес обаче почти всеки припознал се като бунтар в киното прави
първите си стъпки, позовавайки се на поне част от императивите,
прокламирани в Манифеста на догма-тиците, защото Догма’95 се
опитваше да изтръгне истината чрез камерата, а младостта на бунта винаги
се стреми към истината, поне докато ПИ АР-ът не проработи в лична
полза, така, както се случи с датските режисьори от поколението „Догма“.
2013
година премина в очакване на най-новата творба на Ларс фон Триер
„Нимфоманката“. Коледа настъпи и вълнообразно тържествената й
празничност се разби в зимната приказка на Джо (актр. Шарлот Генсбур -
Charlotte Gainsbourg). Първата част
на премиерния филм с времетраене 1ч. и 57 мин. трескаво посича
равновесието на зрителя с композиция на „Рамщайн“ (Führe mich ), под
чиито звуци Селигман (акт. Стелан Скарсгард - Stellan Skarsgård) открива
Джо. Фартът е плавен, преминаващ през стените на тъмен квартал, където
снежинките се превръщат в лепкава кал. На път към дома си Селигман
случайно открива жестоко пребита непозната жена. Тя се съвзема и моли за
„чай с мляко“. Джо се озовава в жилището на Селигман и на въпроса му
какво се е случило, поема цялата вина, защото е „лошо човешко създание“.
Верен на темата за грехопадението и възможните й интерпретации, Триер, досущ като Шехерезада, плавно ни вкарва в матрицата на Джо. Историите от нейното детство, загубата на сексуалната й невинност, хлапашките й игри с приятелка (актр. Софи Кенеди Кларк - Sophie Kennedy Clark) в нощен влак, феминистичният момически кръжец - прегракнал от трепетното повтаряне на мантрата „maxima vulva“, повторната й среща с Джером - бившият първи (акт. Шая Лебьоф - Shia LaBeouf), множеството сексуални връхлитания на тялото без наслада, но засвидетелстващи фалшивото присъствие на оргазъм, нелепото удавническо появяване на Mrs. H (актр. Ума Търман - Uma Thurman), смъртта на бащата (акт. Кристиан Слейтър - Christian Slater) и финалното признание, че не изпитва удоволствие от секса с Джером са малка част от епизодите, определящи линейната конструкция на фрустрираното й битие.
„Открих своята власт като жена и я употребих без да се съобразявам с другите“, - може би в тази дефиниция има известна доза истина за персоналния грях на Джо, но според мен, ако Джо е сътворила грехопадение, то последното извира от първия й сексуален опит, в обстоятелствата, при които се разделя с девствеността си. Донякъде преживяванията й са травмирани и от участието на Джером - грубоват младеж, възприемащ неопитната Джо като вещ. Болестното й състояние, доколкото то в действителност е „нимфомания“ е резултат от загубата на ориентир за физически допир и чувственост. За Джо сексът е практическо упражнение в търсене на неслучилото се удоволствие. Оргазмът се трансформира в идея-фикс. Салигман търси логика на поведението й в различни природни закони и историческа фактология, припознавайки хиперсексуалността на Джо в „нимфа“ - тип стръв, прикачена към рибарска кукичка. Но нимфата е и вид богиня от древногръцкия пантеон, славеща се с магьоснически дарби, благодарение на които мъжете загубват силата си. Нимфите почитат растителния и горския свят и още един мост за свободни асоциации - Джо се успокоява с детски хербарий - тетрадка с листа. Тази своеобразна дриада (1) има своите мигове на щастие единствено в присъствието на бащата, който й показва как да общува с душата на дърветата.
------------------------------------------------------
(1) Дриадите (ст.гр. Δρυάδες) в древногръцката митология са нимфи, покровителки на дърветата. Името им идва от δρυς, което означава дъб и строго погледнато те са нимфи на дъбовете, но името им се използва като общо за всички дървесни нимфи.
2013
година премина в очакване на най-новата творба на Ларс фон Триер
„Нимфоманката“. Коледа настъпи и вълнообразно тържествената й
празничност се разби в зимната приказка на Джо (актр. Шарлот Генсбур -
Charlotte Gainsbourg). Първата част
на премиерния филм с времетраене 1ч. и 57 мин. трескаво посича
равновесието на зрителя с композиция на „Рамщайн“ (Führe mich ), под
чиито звуци Селигман (акт. Стелан Скарсгард - Stellan Skarsgård) открива
Джо. Фартът е плавен, преминаващ през стените на тъмен квартал, където
снежинките се превръщат в лепкава кал. На път към дома си Селигман
случайно открива жестоко пребита непозната жена. Тя се съвзема и моли за
„чай с мляко“. Джо се озовава в жилището на Селигман и на въпроса му
какво се е случило, поема цялата вина, защото е „лошо човешко създание“. Верен на темата за грехопадението и възможните й интерпретации, Триер, досущ като Шехерезада, плавно ни вкарва в матрицата на Джо. Историите от нейното детство, загубата на сексуалната й невинност, хлапашките й игри с приятелка (актр. Софи Кенеди Кларк - Sophie Kennedy Clark) в нощен влак, феминистичният момически кръжец - прегракнал от трепетното повтаряне на мантрата „maxima vulva“, повторната й среща с Джером - бившият първи (акт. Шая Лебьоф - Shia LaBeouf), множеството сексуални връхлитания на тялото без наслада, но засвидетелстващи фалшивото присъствие на оргазъм, нелепото удавническо появяване на Mrs. H (актр. Ума Търман - Uma Thurman), смъртта на бащата (акт. Кристиан Слейтър - Christian Slater) и финалното признание, че не изпитва удоволствие от секса с Джером са малка част от епизодите, определящи линейната конструкция на фрустрираното й битие.
„Открих своята власт като жена и я употребих без да се съобразявам с другите“, - може би в тази дефиниция има известна доза истина за персоналния грях на Джо, но според мен, ако Джо е сътворила грехопадение, то последното извира от първия й сексуален опит, в обстоятелствата, при които се разделя с девствеността си. Донякъде преживяванията й са травмирани и от участието на Джером - грубоват младеж, възприемащ неопитната Джо като вещ. Болестното й състояние, доколкото то в действителност е „нимфомания“ е резултат от загубата на ориентир за физически допир и чувственост. За Джо сексът е практическо упражнение в търсене на неслучилото се удоволствие. Оргазмът се трансформира в идея-фикс. Салигман търси логика на поведението й в различни природни закони и историческа фактология, припознавайки хиперсексуалността на Джо в „нимфа“ - тип стръв, прикачена към рибарска кукичка. Но нимфата е и вид богиня от древногръцкия пантеон, славеща се с магьоснически дарби, благодарение на които мъжете загубват силата си. Нимфите почитат растителния и горския свят и още един мост за свободни асоциации - Джо се успокоява с детски хербарий - тетрадка с листа. Тази своеобразна дриада (1) има своите мигове на щастие единствено в присъствието на бащата, който й показва как да общува с душата на дърветата.
------------------------------------------------------
(1) Дриадите (ст.гр. Δρυάδες) в древногръцката митология са нимфи, покровителки на дърветата. Името им идва от δρυς, което означава дъб и строго погледнато те са нимфи на дъбовете, но името им се използва като общо за всички дървесни нимфи.
Със смъртта на нейния баща невъзвратимо изчезва
възможността й за нормално, човешко споделяне. Дали с присъствието на
Селигман то ще се възстанови? Във финала на втората част, чиято премиера
ще бъде в началото на 2014 г., ще видим как Джо разрешава фиксациите си
- ще издам, че решението й е единствено възможното за конкретната
ситуация.
Някои критици, възпитани в пуритански дух, прибързано определят творбата на Триер като откровена порнография. Доколкото във филма има натуралистични сцени, изобилстващи с плътски страсти, не откривам нищо извън нормата. От друга страна, в порнографските филми и особено в порнографските клипове липсват философски концепции за смисъла на живота, нагънати във витиевати умозаключения, така характерни за общуването между Селигман и Джо. Та нали целта на порнографичното е в постигане на бърз, лесен и най-вече достъпен изкуствен хедонизъм, така че картината на Ларс фон Триер изневерява на порнографското в тази посока.
Ларс фон Триер е верен на театралното разпределяне на историите в отделни глави: Chapter 1: The Complete Angler, Chapter 2: Jerome, Chapter 3: Mrs. H, Chapter 4: Delirium, Chapter 5: The Little Organ School, а във втория филм главите следват историите: Chapter 6: The Eastern & Western Church (The Silent Duck), Chapter 7: The Mirror, Chapter 8: The Gun.
Романното, почти литературно подреждане на отделните части, е съпроводено с видеоарт наратив, чрез който кадърът се мултиплицира в отделни малки фреймове. Сливането на филмовия разказ с елементи от анимационното не е ново откритие за стила на „Догма“ - спомнете си „Скъпа Уенди“ по сценария на Триер, който бе отличен със „Сребърен Георги“ за режисурата на Томас Винтерберг на фестивала в Москва през 2004 г.
„Нимфоманката“ е антитеза на болестното състояние „нимфомания“.
Според симтпомите на душевното разстройство: жените-нимфоманки не
чувстват разкаяние, вина или пък срам за преживяванията си. Обратно на
очакванията Джо търси причините за своята сексуална неосъщественост,
анализира ги и в изповедта оценява поведението си през призмата на
обществените категории за морал, правилност и т.н. Следователно нейните
представи не се разминават с обществения кодекс. Скуката, досадата,
предсказуемостта в общуването и фригидността в съвременните отношения
между половете предопределят страстта на Джо към експеримента.
Джо е изследовател на сексуалността, тя е като опитен анатом, чиято ръка не трепва при аутопсия. Опитността, липсата на трепет се родее с дефицитния й оргазъм. Когато връзката със създателя и първопричинното ни пребиваване на Земята (без значение дали създателят е Бог, Бащата, Майката и пр.) е изтрита в реалния свят, тогава настъпва изкуственото създаване на смисли.
Всъщност „Нимфоманката“ е филм за вторично създадените смисли, придобити благодарение на „прогреса“. „Нимфоманката“ е филм за липсващото успокояване.
Човечеството трепти в болестна треска, обсебено от своята неспокойна материя. Човечеството „страда“ от нимфомания, защото търси себе си в други знаци. В пристрастеността на човечеството към метафори, търсене на разнолики културни пластове и тенденции, в пристрастеността му към осмисляне на всеки факт, то забравя за изначалната си ирационалност, която предизвиква енергията на създаването. Тази енергия е безкористна. Как се създава енергията, кое ограничава безкористността на енергията и кое е по-силно: либидото или интелектът - това са някои от важните теми във „Нимфоманката“ - част 2. Последната, според мен, е по-малко дидактична, повече действена в маргиналността си, а финалът й е удовлетворяващ. За тази история следва продължение...
Преди повече от 10 години, във вестник "Култура" (бр.17, 30 април, 1999 г.) българският киновед, днес режисьор-документалист Борислав Колев пише следното за Триер по повод филма му „Идиотите“: „Ако ми се прииска групов секс, с какъвто стерилният Фон Триер се пъне да шокира, ще си пусна натурално порно. Или ще си го организирам. Ако искам комедия, драма, трагедия - киношедьоври бол (нищо, че някои от тях се вписват в мръсното за догматиците понятие „жанр“). Или просто ще се огледам около себе си. Защо тогава да си хабя времето с датската измишльотина, в която има нещо гнило. Ама ужасно гнило! Има и поука: когато един режисьор, вместо да снима читави филми, седне да пише сковаващи фантазията и чувствата манифести, пиши го бегал.“
Но световните кинофестивали продължават да обичат „мошеника“ Триер. Публиката мазохистично му се отдава в киносалоните и поради тази сериозна причина невчесаните мисли на един роден киновед загубват скандалното си „очарование“.
Някои критици, възпитани в пуритански дух, прибързано определят творбата на Триер като откровена порнография. Доколкото във филма има натуралистични сцени, изобилстващи с плътски страсти, не откривам нищо извън нормата. От друга страна, в порнографските филми и особено в порнографските клипове липсват философски концепции за смисъла на живота, нагънати във витиевати умозаключения, така характерни за общуването между Селигман и Джо. Та нали целта на порнографичното е в постигане на бърз, лесен и най-вече достъпен изкуствен хедонизъм, така че картината на Ларс фон Триер изневерява на порнографското в тази посока.
Ларс фон Триер е верен на театралното разпределяне на историите в отделни глави: Chapter 1: The Complete Angler, Chapter 2: Jerome, Chapter 3: Mrs. H, Chapter 4: Delirium, Chapter 5: The Little Organ School, а във втория филм главите следват историите: Chapter 6: The Eastern & Western Church (The Silent Duck), Chapter 7: The Mirror, Chapter 8: The Gun.
Романното, почти литературно подреждане на отделните части, е съпроводено с видеоарт наратив, чрез който кадърът се мултиплицира в отделни малки фреймове. Сливането на филмовия разказ с елементи от анимационното не е ново откритие за стила на „Догма“ - спомнете си „Скъпа Уенди“ по сценария на Триер, който бе отличен със „Сребърен Георги“ за режисурата на Томас Винтерберг на фестивала в Москва през 2004 г.
„Нимфоманката“ е антитеза на болестното състояние „нимфомания“.
Според симтпомите на душевното разстройство: жените-нимфоманки не
чувстват разкаяние, вина или пък срам за преживяванията си. Обратно на
очакванията Джо търси причините за своята сексуална неосъщественост,
анализира ги и в изповедта оценява поведението си през призмата на
обществените категории за морал, правилност и т.н. Следователно нейните
представи не се разминават с обществения кодекс. Скуката, досадата,
предсказуемостта в общуването и фригидността в съвременните отношения
между половете предопределят страстта на Джо към експеримента. Джо е изследовател на сексуалността, тя е като опитен анатом, чиято ръка не трепва при аутопсия. Опитността, липсата на трепет се родее с дефицитния й оргазъм. Когато връзката със създателя и първопричинното ни пребиваване на Земята (без значение дали създателят е Бог, Бащата, Майката и пр.) е изтрита в реалния свят, тогава настъпва изкуственото създаване на смисли.
Всъщност „Нимфоманката“ е филм за вторично създадените смисли, придобити благодарение на „прогреса“. „Нимфоманката“ е филм за липсващото успокояване.
Човечеството трепти в болестна треска, обсебено от своята неспокойна материя. Човечеството „страда“ от нимфомания, защото търси себе си в други знаци. В пристрастеността на човечеството към метафори, търсене на разнолики културни пластове и тенденции, в пристрастеността му към осмисляне на всеки факт, то забравя за изначалната си ирационалност, която предизвиква енергията на създаването. Тази енергия е безкористна. Как се създава енергията, кое ограничава безкористността на енергията и кое е по-силно: либидото или интелектът - това са някои от важните теми във „Нимфоманката“ - част 2. Последната, според мен, е по-малко дидактична, повече действена в маргиналността си, а финалът й е удовлетворяващ. За тази история следва продължение...
Преди повече от 10 години, във вестник "Култура" (бр.17, 30 април, 1999 г.) българският киновед, днес режисьор-документалист Борислав Колев пише следното за Триер по повод филма му „Идиотите“: „Ако ми се прииска групов секс, с какъвто стерилният Фон Триер се пъне да шокира, ще си пусна натурално порно. Или ще си го организирам. Ако искам комедия, драма, трагедия - киношедьоври бол (нищо, че някои от тях се вписват в мръсното за догматиците понятие „жанр“). Или просто ще се огледам около себе си. Защо тогава да си хабя времето с датската измишльотина, в която има нещо гнило. Ама ужасно гнило! Има и поука: когато един режисьор, вместо да снима читави филми, седне да пише сковаващи фантазията и чувствата манифести, пиши го бегал.“
Но световните кинофестивали продължават да обичат „мошеника“ Триер. Публиката мазохистично му се отдава в киносалоните и поради тази сериозна причина невчесаните мисли на един роден киновед загубват скандалното си „очарование“.
извън този текст, филмът е изключителен може би най-доброто според мен за 2013, а втората част, за която също ще напиша текст преди премиерата е страхотия!!!
