петък, 3 януари 2014 г.

„ЖИВОТЪТ НА АДЕЛ“ – ОБСЕБВАЩАТА ВЪЛНА НА НЕВЪЗМОЖНОТО ЖЕЛАНИЕ

другото кино
02.01.2014  Текст:  Елица Матеева
   
Сред най-ярките кинозаглавия на 2013 година бе поредната респектираща творба на Абделатиф Кешиш, озаглавена  „Животът на Адел“ (La vie d'Adèle). Тя бе представена в рамките на последната Киномания под англоезичното си заглавие „Синият е най-топлият цвят“ (Blue Is the Warmest Color). Благодарение на Елица Матеева, читателите на „Другото кино“ имат привилегията да прочетат първата рецензия на български за този провокативен, но изключително правдив и разтърсващ филм. 
1.
Най-мощните филми са онези, в които се загубваме и часове след финала им се намираме в ослепителна вцепененост. Френският режисьор и актьор от тунизийски произход Абделатиф Кешиш е постигнал нещо отвъд вцепенението, постигнал е изкуство в най-висшата му форма на емоционална, психологически достоверна и изящно травмираща тъга с новия си филм „Животът на Адел. Част първа и втора.“ (Франция, Белгия, Испания). Англоезичното заглавие на филма му е: „Синият е най-топлият цвят“. След разтърсващата ми среща с тази близо три часова любовна история бих назовала филма и така: „тъгата е най-топлият цвят“, защото съвременният човек е пълноценно жив в статусите си на тъга, самота и страдание. В тягостното изживяване на депресиите ние разбираме, че ни има, че чувстваме, че сме. Днес твърдението на Декарт: „Мисля, следователно съществувам“, вероятно би прозвучало по-адекватно в сентенцията: „Тъжен съм, следователно живея“.
Абделатиф Кешиш обича да се вглежда до маниакалност в малките, частни житейски драми. Направи го майсторски през 2007 г. в „Кус-кус и кефал“ (La graine et le mulet), когато ни въведе в мечтите на чужденеца, търсещ своето място във Франция, артикулиращ правото си да бъде неин гражданин чрез спецификата на своята култура. Френското общество култивира имитативна толерантност спрямо етническото, религиозното, сексуалното различие и въпреки това все още съумява да разказва талантливо чрез своето кино - с патетиката на древногръцка трагедия – разтърсващо, интигураващо, предизвиквайки истински душевни катаклизми.
„Животът на Адел“ е режисьорска адаптация на графичната комиксова новела от 2010 година на художничката Жюли Маро. В нея главната героиня се нарича Клементин, но по време на снимките Абделатиф Кешиш решава да промени името й и за целта използва името на актрисата, която трябва да изиграе Клементин: Адел Ексаршопулос. Комиксът тръгва от темата за смъртта на Клементин, пристрастена към медикаменти, в резултат на раздялата с човек, олицетворяващ смисъла на живота й. В дневник тя е описала историята на своята любов, която се разгръща като прочитане. Другото действащо лице също е жена. Филмът на Кешиш е с различен финал: Адел и Ема отдавна не са заедно, но тъгата и силата на спомена, по безвъзвратно изгубеното минало са обсебили Адел. Тя живее чрез Ема и най-страшното е, че няма сили и не иска да измени на миговете на сладост и свобода, които е изживяла с нея. Адел е вторачена в миналото, защото знае, че и Ема му е подвластна, уви пътищата им отдавна не се пресичат.
Жюли Маро казва за филма на Кешиш, че представя друго виждане на нейната история, въпреки, че тя се разграничава от натуралистично заснетите сексуални сцени във филма. Любовта е и секс и не откривам нищо страшно, ако той присъства и на екрана по онзи обичаен начин, характерен за всяка двойка, та било тя и еднополова, както е по сценарий. Тези сцени не са нито скандални, нито лишени от правдивост. 11- минутната страст, разпределена в три фрагмента е тотално отдаване, а актрисите Адел Ексаршопулос и Леа Сейду (Ема) влагат всичко от себе си, за да изпълнят с плът и душа екрана.
2.
В „Животът на Адел“ главната героиня е ученичка в гимназията, интересува се от френска литература, има проблем с екзистенциалните есета на Сартър и докато си търси белята в проба от грешки и любовни забежки с младеж от същото училище, съвсем случайно на една пешеходна пътека забелязва синята коса на непознато момиче. Погледите им се срещат – „любов от пръв поглед“. Адел спи с Тома и след това отношенията им бързо приключват. Една вечер покрай свой съученик тя попада в гей-заведение, по-късно открива друго пространство за гей-сбирки и там се запознава с момичето със синята коса (Ема). Ема е художник, търсеща своето професионално налагане. Флиртът, влюбването и любовта прерастват в съвместно съжителство, естествено докато нещата стигнат до тази фаза Адел се опитва да съхрани неприкосновеността на личния си живот, а Ема с приповдигнатия си бунтарски патос продължава да демонстрира своята отвореност към света. Адел и Ема са семейство, но нещо започва да се пропуква в отношенията им. Появява се ревност, изневяра, а по-късно тази „първа истинска любов“ за Адел завършва със сополи, рев, безсъние и кутии изпушени цигари. Адел става учителка, а Ема прави изложба в престижна галерия. Ема вече не е със синя коса, Адел пък се появява със синя рокля по време на откриването на изложбата. Адел обаче не се отказва от чувствата си. А трябва ли? Сцената, в която Адел и Ема се виждат в кафене, за да ритуализират своето последно „сбогом“ доказва, че невъзможната любов е най-чувственото и крехко загубване на Аз-а в Другия.
Актрисата Адел Ексаршопулос (Adèle Exarchopoulos) е от гръцки произход (дядо й е грък). Родителите й са с непретенциозни професии: бащата е китарист, майката - медицинска сестра. Едва 9-годишна Адел започва да се занимава с актьорство, но най-голямото й постижение, както тя споделя в едно интервю, е работата й под режисурата на Абделатиф Кешиш: „Харесвам киното, което прави Кешиш. Обожавам умението му да търси обикновените, простички и изчистени истории, в които се стреми да бъде истински и откровен. Харесвам човеколюбието във филмите му. Моята героиня е чиста, не знае правилата на любовта - най-важното от тях е: да се самосъхраняваш, да съумееш да се опазиш от целия водовъртеж, който те връхлита. Тя иска да даде всичко от себе си. Нещо подобно изживях при първата ми любов, давах всичко, исках всичко, а бях едва на 14 години“.
Леа Сейду (Léa Seydoux) има кинобиография още преди да започне да се снима: дядо й Жером Сейду е едно от главните административни лица на концерна „Пате“. През 2009-а е номинирана за „Сезар“ в категорията „изгряваща звезда“ за участието й във филма „Хубава персона“ (La belle personne, 2008). Леа Сейду се е снимала под режисурата на Ридли Скот в „Робин Худ“ и на Уди Алън в „Полунощ в Париж“.
„Изборът ми да участвам в даден филм се определя от името на режисьора. Естествено сюжетът е важен за мен, но приоритетното място се пада на талантливото режисьорско име. 9 месеца преди началото на снимките, Кешиш вече ме режисираше. Прекарвахме заедно много време, разговаряхме за живота и за жените в него. Посещавах уроци по рисуване, четях философски есета и литература свързана с изящните изкуства“.
Списъкът от 24 награди и 24 номинации за „Животът на Адел“ (най-голямата сред които е "Златна палма" от Кан) се обогати през декември м.г. и със значимото френско отличие „Люи Делюк“ (наградата носи името на един от най-известните авангардисти от периода на нямото кино - режисьор, кинокритик, теоретик, баща на понятията „нямо кино“, „фотогения“, въвел професионалното писане за кино във френския печат.)
Струва ми се, че след „Щастливи заедно“ (Chun gwong cha sit, 1997) на хонконгския режисьор Уонг Кар-вай, „Животът на Адел“ е най-зрялото, чувствено в чупливостта си, задъхващо се в плът и емоция киноприключение. В него има от всичко: неукротимост, щастие, страдание, тъга, а камерата е толкова безмилостна към действащите лица, че подтиква към странното, почти мазохистично желание да станеш част от тази невъзможна и откровена любов.