четвъртък, 30 януари 2014 г.

„НИМФОМАНКАТА“ – ЧАСТ 2 (ЗА ТРУДНИТЕ ОРГАЗМИ, ЗВУЧАЩИ КАТО ОПЕРА НА ВАГНЕР)

„НИМФОМАНКАТА“ – ЧАСТ 2 (ЗА ТРУДНИТЕ ОРГАЗМИ, ЗВУЧАЩИ КАТО ОПЕРА НА ВАГНЕР)

ДРУГОТО КИНО
28.01.2014  Текст:  Елица Матеева

СТАТИИ

   
Само ден след световната премиера на новия филм на Ларс фон Триер, "Другото кино" публикува рецензия на Елица Матеева, посветена на първата част на "Нимфоманката". Сега имаме удоволствието да представим на вашето внимание нейните размишления върху втората част на тази история, чрез която големият датски режисьор се опитва да проникне в зона - забранена за показ на големия екран.
Рихард Вагнер е създавал своето творчество с идеята,че то ще бъде тотално изкуство, синтез от всички музи. Персонажът на Ларс фон Триер Джо (Шарлот Генсбур) от „Нимфоманката“ (Nymphomaniac) преминава през всички кръгове на Ада, за да открие причината за липсата на своето тотално изкуство-оргазъм. Триер е съсредоточил сексуалния й дефицит в заглавието на своя филмов диптих. Втората половина на последния е агресивно пътешествие, достигащо до картини, граничещи с маниакален стремеж към натуралността, към откриването на хедонизма чрез страдание.
В началото на втория филм Селигман (Стелан Скарсгард) дефинира различията в концепциите на източното православие и католицизма - първото възпява щастието, второто страданието.
Двете цели водят до катарзис - еднакви крайни резултати, но средствата са различни.
Проблемът на Селигман - той е тотален начинаещ в сексуалността, съхранил девствеността си. Проблемът на Джо е противоположен - опитала е всичко и все още не е открила себе си в този водовъртеж от срещи, събития и екстатичен тренинг.
„К“ (Джейми Бел) я обучава на техника, прилагана при наказателната система на Римската империя. Благодарение на тази техника, седалищната част на Джо придобива „очарователни“, но и болезнени шарки, а дали стиковете за голф вършат работа в този казус, вероятно Джо може да потвърди или отрече. В момента, в който тя започна да изпитва нужда от нормален контакт с „К“, общуването им приключва. Удоволствието, постигнато чрез болка в тази специфична формула на унищожаване на телесния епидермис може да се сравни с кадри от последната творба на Ким Ки Дук „Moebius“, в който оргазмите се придобиват отново чрез болезнени ритуали, макар и реализирани не по рецептата на Древен Рим. Без „К“, без своя съпруг Джером (Шая Лебьоф), без малкия си син, Джо търси себепревъзмогване. Записва се на терапия за хора, страдащи от сексуален глад, отдава се на въздържание - обезоръжава дома си от плътски дразнители, но на една от сесиите има видение - вижда себе си като 12 годишно хлапе и тогава разбира, че нимфоманията е нейният начин да бъде себе си. Струва ми се, че все пак Джо се радва на две успешни случки с проблематичния си оргазъм - в началото на тази история и във финала й. В началото тя си спомня как на 12 години, покрай един училищен лагер, докато съсредоточено наблюдава небето и природата получава видение - две жени. До срещата си със Селигман тя смята, че това са били Дева Мария и древна светица, но Селигман по описанието на Джо установява, че това всъщност е била известна нимфоманка от историята на Вавилон и Древен Рим (Валерия Месалина - съпруга на Клавдий).
Тези своеобразни кръстници - духовни видения предопределят терзанията на Джо. Спомняйки си заръките на своя баща, че човек трябва да открие онова дърво, което отразява душата ни, Джо успява да намери своето, върху скалиста местност, прегърбено и сякаш разделено от природата на две. Метафори, митове, научни наслагвания, определят различните пластове във филма, които въпреки многозначността си, водят до естествения финал, че в този свят човешкото същество е несигурно и каквото и да ни се случи след време, то пропада в своеобразно ментално безмислие.
Джо намира работа при „L“ (Уилям Дефо), нейната слава на тънък познавач на мъжката душевност, на скритите му тайни и копнежи, я превръщат в бияч, който чрез нетрадиционни средства връща закъснели кредити. Изпитанията, през които минава я убеждават, че убийството не дава отговори. И в нощта на взаимна изповед признава пред Селигман, че с него се чувства спокойна и може би е открила приятел. Тя никога не се е радвала на този дар.
Селигман обаче ще я разочарова и точно с този акт на разочарование, който ще запазим в тайна, Джо изпитва може би друг вид оргазъм, предизвикан от въздаването на справедливост. Тъмнина, чуват се бягащи крака по пода, звук от токчета на дамски обувки, хлопване на врата. Следва кавър на композицията „Хей, Джо“ в изпълнение на Джо.
„Нимфоманката“ в своите две части е откровение на обсебен от различни страхове творец. Триер намира лекове за страховете си чрез образи, чрез визуализиране на фикс-идеите си. Предлага ни прагматична и по-цивилизована от други средства терапия - терапия на показа. Да покажеш нещо е вид признание, че то съществува и колкото и да свеждаме погледи в причудлива моминска срамежливост - показът е част от нашия живот. Може би не всеки от нас ползва бръснарското ножче като стимул на сексуално удоволствие, но във фантазиите си поне веднъж сме имали подобни трепети, бягство от нормите, от допустимото. В този смисъл всеки от нас се вписва в историята на Джо, а тя е твърде хроматична и трудна, играе си с полутоновете на карамбол, досущ като творчеството на Вагнер.