четвъртък, 3 април 2014 г.

КИНОЮБИЛЕЙ С ЖУЛИЕТ БИНОШ-12 април

На 12 април в отдел "ИЗКУСТВО" на Регионална библиотека"-Варна от 10.00 поредната кинолектория с модератор Елица Матеева и в сътрудничество със сдружение за международен културен мениджмънт" Морско синьо" ще бъде посветена на кръглата годишнина на актрисата Жулиет Бинош.50 години навърши ЖУЛИЕТ БИНОШ (Juliette Binoche) – една от най-големите съвременни актриси - звезда не само на френското, но и на световното арт кино.
Тя е родена на 9 март 1964 г. в Париж. Баща й - Жан-Мари Бинош - бил скулптор и театрален режисьор, а майка й - Моник Стеленс — театрална актриса. Развеждат се, когато Жулиет е само на 4 годинки. След като навършва 15 години Жулиет заживява в Париж със сестра си.
По това време започва да се изявява на театралната сцена в пиеси на Молиер и Пирандело. Учи драма в специализираното Национално училище по изкуствата, но след две години го напуска, за да се посвети на киното.
• Дебютира на големия екран с филма „Прекрасна свобода“ (Liberty belle, 1983). Снима се в „Семеен живот“ (La Vie de famille, 1985) на Жак Доайон и „Привет, Мария“ (Je vous salue, Mari, 1985) на Жан-Люк Годар. Славата идва след излизането на филма на Андре Тешине „Среща“ (Rendez-vous, 1985), в който изпълнява главната роля редом до звезди като Жан-Луи Трентинян и Ламбер Уилсън. „Тешине бе за мен като баща, можех да го питам за всичко на този свят...“ - споделя впоследствие актрисата.
Именно по това време тя среща и човека, изиграл съдбоносна роля в живота й. 22-годишната Жулиет получава покана да се снима под режисурата на Леос Каракс (Leos Carax). До този момент той има едва няколко филма и славата на мрачен човек с труден характер. Гръцкото име придава на образа му в нейните очи допълнителен ореол на тайнственост. Впрочем, загадъчната му фамилия е всъщност псевдоним – в действителност Леос Каракс се казва Алекс Оскар Дюпон. Още в началото на снимките на „Лоша кръв“ (Mauvais sang) тя се влюбва лудо в него, за което разказва след време. „Той ми откри, че филмът е тайна, поема, която трябва да се разказва чрез шепот“, споделя Жулиет. Любовната й връзка с Каракс продължава близо пет години. Творческият тандем Каракс – Бинош е сравняван с тандема Роселини — Бергман, като специалистите акцентират върху безграничната власт на Леос върху Жулиет. Той я заставял да отслабва или да напълнява, да се занимава с танци, да се учи да пее. И едновременно с това да изразява вярно емоциите си. А тя, като една послушна Галатея, изпълнява всички желания на своя Пигмалион, без ни най-малко да се съмнява в неговата правота. Уви, следващият им съвместен филм — „Любовниците от Пон-Ньоф“ (1991), се оказва сериозно изпитание и за двамата. Характерното за Бинош амплоа на самоотвержена, любяща жена, се проявява особено ярко в една от най-силните й ранни роли — Тереза от филма на Филип Кауфман „Непоносимата лекота на битието“ (Unbearable Lightness of Being, 1988) и разбира се във филмите на Леос Каракс „Лоша кръв“ (Mauvais sang, 1986) и „Любовниците от Пон Ньоф“ (Amants du Pont-Neuf, 1991), както и във „Вреда“ (Damage, 1992) на Луи Мал и „Брулени хълмове“ (Wuthering Heights, 1992) на Питър Космински.
Жулиет Бинош се прочува по целия свят след международния успех на „Три цвята: Синьо“ (Trois couleurs: Blue, 1993) – първият филм от знаменитата трилогия на полския кинорежисьор Кшищоф Кешловски . За блестящото си изпълнение в него е удостоена с наградата за най-добра актриса на кинофестивала във Венеция през 1993 г., а също и със „Сезар“ (френският еквивалент на „Оскар“).Venice Film Festival, 1993: Best Film, Best Actress (Juliette Binoche), Best Cinematography (Sławomir Idziak)
• César Award, 1993: Best Actress (Juliette Binoche), Best Sound, Best Film Editing
• Golden Globe Award: Best Actress - Motion Picture Drama (Juliette Binoche) (Nominated)
• Goya Awards (Spain's Academy Awards): Best European Film

За участието си в „Английския пациент“ (English Patient, 1996) на Антъни Мингела печели и американския „Оскар“ за най-добра актриса в поддържаща роля, както и „Сребърна мечка“ от Берлинале през 1997 г.
Първата си (и единствена засега) номинация за „Оскар“ за най-добра актриса в главна роля получава за играта си в мелодрамата „Шоколад“ (Chocolat, 2000) на Ласе Хелстрьом.
През следващите години славата й на незаменима актриса за арт филми става още по-голяма, благодарение на забележителните й превъплъщения в „Скришна игра“ (Caché, 2005) на Михаел Ханеке, „Няколко дни през септември“ (Quelques jours en septembre, 2006), „Пътуването на червеното балонче“ (Le voyage du ballon rouge, 2007) на Хоу Сяосен, „Вярно с оригинала“ (Copie conforme, 2010) на Абас Киаростами, „Лесни момичета“ (Elles, 2011) на Малгожата Шумовска и др.
Последната й забележителна роля (засега!) е във филма на Бруно Дюмонт „Камий Клодел 1915“ (Camille Claudel 1915), номиниран за „Златна мечка“ на кинофестивала в Берлин през 2013-а и въпреки че не получава наградата, със своя аскетизъм и простота шокира, огъва всяка представа за ранимостта на душата.(из сайта "Другото кино"
"Колкото повече играеш, колкото повече живееш, представата ти за живота става все по-точна. Това е като беленето на лук. Белите и белите, докато стигнете до някаква прозрачност", споделя актрисата. Тя е убедена също така, че жените по природа са много креативни, особено в зряла възраст. "Жените се раждат креативни, не само защото раждаме деца, а защото в нас има някакъв зародиш, особено когато станем на 40 години",