„ВЕНЕРА В КОЖИ”- ИНТЕЛЕКТУАЛНА ШЕГА НА РОМАН ПОЛАНСКИ С ПЛЪТТА
„ВЕНЕРА В КОЖИ”- ИНТЕЛЕКТУАЛНА ШЕГА НА РОМАН ПОЛАНСКИ С ПЛЪТТА
ДРУГОТО КИНО
24.04.2014 Текст: Елица Матеева
Дали
сме чели творбата от 19-и век на Леополд фон Захер-Мазох „Венера в
кожи”, докато се настройваме за среща с новия филм на Полански, няма кой
знае какво значение.
Литературното произведение, в което Мазох описва
страсти и страдания по своята муза Ванда (в живота на Мазох е
присъствала подобна персона) бихме ползвали единствено като обогатяващ
сетивата ни факт.
Писателят, творящ под псевдонимите Шарлот Аранд и
Зое фон Роденбах, изключително добре е познавал алтернативните сексуални
средства за наслада - причиняването на болка чрез игра на господар и
слуга е едно от тях, благодарение на което доктор Крафт Ебинг създава в
края на XIX век своя научен труд „Нови проучвания в областта на
сексуалната психопатия”.
Той
се позовава на опита на Мазох и кръщава на неговото име състоянието на
сексуално опиянение от страна на жертвата(слугата), свързано с
причиняване на болка. Мазохизмът и садизмът за актрисата Ванда Журдан
(Еманюел Сене) от последния филм на Полански „Венера в кожи” (2013)
представляват социална порнография, която отричаме, но ако тайничко
имаме възможност да участваме в нещо подобно, навлизаме в лабиринтите й с
детско увлечение и любопитство, досущ като персонажа на Maтийо Амалрик
(режисьорът Тома) от филма на Полански.
Във „Венера в кожи” (La Vénus à la fourrure) на Полански, персонажът-режисьор, изигран с деликатност и вдъхновение от трикратния носител на „Сезар” Maтийо Амалрик (Mathieu Amalric) има известна прилика с визията на младия Полански. Неговата съпруга Еманюел Сене (Emmanuelle Seigner), познато лице от филмографията на знаменития режисьор („Горчива луна”, „Деветата порта”, „Безумецът”) е като вакханка, неопънк бунтарка, разбиваща на пух и прах интелектуалните теории на режисьора. Ванда в нейното изпълнение доказва, че всеки обича да бъде друг не само в света на театъра и киното, но и в леглото.
Адаптацията не е директна възстановка на сюжета на Захер-Мазох, а се основава върху пиесата на Дейвид Ийвс, който заедно с Полански е сценарист на филма.
„Венера в кожи” е камерна творба, но Полански неведнъж е доказвал умението си да превръща в силно кино театралното и камерното начало - припомнете си „Смъртта и девойката” от 1994-а и „Божествата на касапите” от 2011-а – и двата филма имаха театрални интерпретации на столични сцени с режисьори: Марий Росен и Пламен Марков.
Дъжд, малък театър, един режисьор очакващ да открие на кастинг за спектакъл актрисата-дарование, за адаптираната от него история на Мазох. Със закъснение се появява някаква псевдоактриса с вид на проститутка, с ярко червено червило и дъвка в устата. Тези знаци не подсказват особен афинитет към изящната словесност, така желана от Тома. Ни най-малко не е впечатлен от твърдението й, че е пожертвала 40 евро за рокля в стил 19-и век. Дори и сълзите й сякаш не могат да го трогнат. Но всичко е само игра на котка и мишка. Режисьорът постепенно ще се превърне в слуга на актрисата, която е непредсказуема в аналитичния си прочит на драматургията. Ванда успешно разгръща своето присъствие и съсипва режисьора, който се оказва слаба натура, облечена в претенция.
„Венера
в кожи” е филм-театър, тръгващ от капацитета на черната кутия и
сцената, умело надскачащ със средствата на камерата ограниченията на
театъра. Получава се театър в театъра-разказ в разказа-взаимоотношения
актьор-режисьор навлизат в неудобната зона на борбата между половете,
играта с власт и възможните версии за манипулация с власт. Ванда
провокира Тома да репетира нейната роля, режисьорът се превръща в малка
кокетна Ванда, на която й харесва да бъде звяр, да изпитва удоволствие
от болката на другия. Режисьорската концепция се оказва непълна и
трансформацията в играта променя тежестта на тезите, които защитава
всяко от действащите лица.
"Съвременният
свят става все по-груб. Романтиката го напуска. Вече се смята за
подозрително, когато подариш цветя на жена. А и самите дами придобиват
черти на мъжкия характер. Жалко.", - отбелязва Полански на
пресконференцията по време на миналогодишния фестивал в Кан, където
участва в съревнованието за „Златна палма“.
„Венера в кожи” е ироничен поглед върху трансформациите. Финалният танц на Ванда (почти гола) и завързаният режисьор, който като прикован Прометей върху кактус е заслепен от нейния сексапил, е забележителна поанта в смислите, с които се шегува 80-годишният Роман Полански. Обществото прекомерно анализира статусите, а плътта изисква своето. И няма нищо по-страшно от това, когато Бог те „остави в ръцете на жената” - дай й възможност да властва и тя ще го направи с вещина, с жестокост и истинска изобретателност!
Той
се позовава на опита на Мазох и кръщава на неговото име състоянието на
сексуално опиянение от страна на жертвата(слугата), свързано с
причиняване на болка. Мазохизмът и садизмът за актрисата Ванда Журдан
(Еманюел Сене) от последния филм на Полански „Венера в кожи” (2013)
представляват социална порнография, която отричаме, но ако тайничко
имаме възможност да участваме в нещо подобно, навлизаме в лабиринтите й с
детско увлечение и любопитство, досущ като персонажа на Maтийо Амалрик
(режисьорът Тома) от филма на Полански.Във „Венера в кожи” (La Vénus à la fourrure) на Полански, персонажът-режисьор, изигран с деликатност и вдъхновение от трикратния носител на „Сезар” Maтийо Амалрик (Mathieu Amalric) има известна прилика с визията на младия Полански. Неговата съпруга Еманюел Сене (Emmanuelle Seigner), познато лице от филмографията на знаменития режисьор („Горчива луна”, „Деветата порта”, „Безумецът”) е като вакханка, неопънк бунтарка, разбиваща на пух и прах интелектуалните теории на режисьора. Ванда в нейното изпълнение доказва, че всеки обича да бъде друг не само в света на театъра и киното, но и в леглото.
Адаптацията не е директна възстановка на сюжета на Захер-Мазох, а се основава върху пиесата на Дейвид Ийвс, който заедно с Полански е сценарист на филма.
„Венера в кожи” е камерна творба, но Полански неведнъж е доказвал умението си да превръща в силно кино театралното и камерното начало - припомнете си „Смъртта и девойката” от 1994-а и „Божествата на касапите” от 2011-а – и двата филма имаха театрални интерпретации на столични сцени с режисьори: Марий Росен и Пламен Марков.
Дъжд, малък театър, един режисьор очакващ да открие на кастинг за спектакъл актрисата-дарование, за адаптираната от него история на Мазох. Със закъснение се появява някаква псевдоактриса с вид на проститутка, с ярко червено червило и дъвка в устата. Тези знаци не подсказват особен афинитет към изящната словесност, така желана от Тома. Ни най-малко не е впечатлен от твърдението й, че е пожертвала 40 евро за рокля в стил 19-и век. Дори и сълзите й сякаш не могат да го трогнат. Но всичко е само игра на котка и мишка. Режисьорът постепенно ще се превърне в слуга на актрисата, която е непредсказуема в аналитичния си прочит на драматургията. Ванда успешно разгръща своето присъствие и съсипва режисьора, който се оказва слаба натура, облечена в претенция.
„Венера
в кожи” е филм-театър, тръгващ от капацитета на черната кутия и
сцената, умело надскачащ със средствата на камерата ограниченията на
театъра. Получава се театър в театъра-разказ в разказа-взаимоотношения
актьор-режисьор навлизат в неудобната зона на борбата между половете,
играта с власт и възможните версии за манипулация с власт. Ванда
провокира Тома да репетира нейната роля, режисьорът се превръща в малка
кокетна Ванда, на която й харесва да бъде звяр, да изпитва удоволствие
от болката на другия. Режисьорската концепция се оказва непълна и
трансформацията в играта променя тежестта на тезите, които защитава
всяко от действащите лица."Съвременният
свят става все по-груб. Романтиката го напуска. Вече се смята за
подозрително, когато подариш цветя на жена. А и самите дами придобиват
черти на мъжкия характер. Жалко.", - отбелязва Полански на
пресконференцията по време на миналогодишния фестивал в Кан, където
участва в съревнованието за „Златна палма“.„Венера в кожи” е ироничен поглед върху трансформациите. Финалният танц на Ванда (почти гола) и завързаният режисьор, който като прикован Прометей върху кактус е заслепен от нейния сексапил, е забележителна поанта в смислите, с които се шегува 80-годишният Роман Полански. Обществото прекомерно анализира статусите, а плътта изисква своето. И няма нищо по-страшно от това, когато Бог те „остави в ръцете на жената” - дай й възможност да властва и тя ще го направи с вещина, с жестокост и истинска изобретателност!
