петък, 23 май 2014 г.

„Сънят на смешния човек”: „не искай да ти обясняват живота!”

Признавам си, че причината да уча в НАТФИЗ бе  моноспектакълът „Песен на песните”(1993).  Актьорът в него - Мариус Куркински! И тогава тайно си пожелах да имам кутре озарение от неговото, да казвам истини, да бъда ту смешна, ту възхитителна и да раздавам любов. Почти нищо от това не ми се случи, ако не броим,че през 2014-та стават 10 години от дипломната ми работа по режисура. Търся моята истина, която ме прави смешна в очите на другите, досущ като онзи персонаж от последната театрална работа на Мариус Куркински.

Да гледаш последния моноспектакъл на Мариус Куркински по творчеството на Ф. М. Достоевски на сцената на театър „Българан” си е местен нон – сенс, защото пространството създаде „всеядна” публика, на която се предлага евтин хумор, сатира и забава и наличието на тези смешки подтиква публиката да очаква от Мариус забавление, а Мариус в моноспектаклите си надскача подобно клише.

„Сънят на смешния човек” е тотално аскетично изживяване. Текстът е изключително сериозно поднесен,така че, ако се надявш, че ще те радва (авто)ироничен транс, така, както се е случвало в други минали спектакли на Мариус („Дамата с кученцето”, „Сънят”, „Сътресение”, „Български разкази”), този определено ще счупи всички мисловни прешлени -оптимизмът тук е изтрит, защото животът се разбира едва след първата среща със смъртта.

„Сънят на смешния човек” е изповед между живота и смъртта. Ако искаш да провериш теорията на Питър Брук за енергията на празното пространство и силата на бедния театър, то моноспектаклите на Мариус са доказателство за истинността на съжденията на Брук. Единственото нещо на сцената е фотьойл, обитаван от тялото на актьора. Другото изразно средство е музиката на Емилиян Гацов-Елби, която Мариус сякаш магически дирижира с ръцете си. В мизансцена актьорът е отредил място за подобно отношение с музиката. Авторската музика е призрачна, като готическо очакване – монолог със смъртта.

Фабулата на спектакъла  гравитира около тъжното признание на действащото лице, което има намерение да приключи със себе си - за целта то е подготвило и револвер...Едно момиченце прекъсва желанието за самоубийство, то търси помощ, защото майка му е на смъртно легло. От вика на детето персонажът сякаш се ражда повторно и оставяйки насаме в стаята си, той се унася в бълнувания и съновидения. Съновидението се трансформира в пътуване до други ширини, в които персонажът се докосва до райския всемир, където властва любовта. Но човекът е така устроен: да разбива хармонията, да всява хаос и страсти. Райските хора са омърсени от присъствието на хомосапиенс-битието. Героят се събужда с мисълта: „Трябва да обичаш другите както себе си!” Това е истината, скрита под образите на пътуване в отвъдното.

Сцена, следач в центъра, актьор с кецове и черен суитчър и тягостна простота. Аскеза, граничеща до гениалност, тъга и малки истини, изречени кротко, без изпъване на жили - играещият човек се себесподеля с публиката. Да, всички сме наясно, че злото е нормален ежедневен статус за човечеството, дори когато последното празнува ВЪЗКРЕСЕНИЕ или пък РОЖДЕСТВО. Злото ни убива в опитите да бъдем или да изглеждаме добри. Но единствено когато обичаме, забравяме за отровата на деня, за духовните и физическите чуми, забравяме за гордостта и безсилието ни срещу личните бесове. И колкото повече се цивилизоваме, толкова по-често откриваме, че нищо не разбираме. Осъзналият парадоксите на битието се нарича „смешен човек”.

Моноспектакълът на Мариус Куркински „Сънят на смешния човек” е силна, изпълнена с душа и любов към себеподобните игра. Тази игра изисква да й се отдадем, да я потърсим, да сме адекватни, да я чуваме, да я изискваме към околните. И ако ни липсва „възпитание на чувствата”, то и да ни се обяснава живота, не ще разберем, не ще вникнем под шума на обясненията. За съжаление!

Елица Матеева
Една статия от: www.why42.info публикувана на 28.04.2014