неделя, 8 юни 2014 г.

„Невидими № 3: ДОМ” - (без)дом за нежни души



„Невидими № 3: ДОМ” - (без)дом за нежни души

Студио „Vox populi ” отново гостува във Варна със свое представление. Прави го по елегантен начин, по-мъдър и по-цялостен като структура и тъкан. Спектакълът им „Невидими № 3: Дом” е искрено, увлекателно, понякога тъжно, но и смирено, наситено с парадоксите на битието ни пътуване към себе си.  Кодът към разбирането на невидимостта е специалната социална ниша, подложена на добронамерено изследване от страна на занимаващите се с „вербатим” театър. Дали „невидимите” ще са хора с увреждания, китайски емигранти, обитаващи България или както е в предложението „ДОМ” – от значение за режисьор и актьори е маргиналността на казусите, които поставят авторите. Те го правят чрез средствата на документалното. Запис на разговори и тяхното дословно интерпретиране пред публика, интерпретиране с цел, с възвишена манипулация: публиката трябва да се раздели с предпазната си обвивка, да бъде максимално привлечена към проблемите на героите в спектаклите на екипа.

В „Невидими №3: Дом” каузата е насочена към бездомниците - чудните скиталци в мрака, които имат свое минало, но бъдещето им е ясно: докато нямат свой покрив, където могат да се почувстват „човеци”, те нямат бъдеще. Настоящето е капан, монотонно повтаряне на коан от действия, свързани с оцеляването. Коанът, онази вътрешна молитва, която обединява всички бездомници е обща съдба, нещастие или може би опит да се съхранят качества, които обществото постепенно изтрива от същността си. Клошарите и техните кофи, клошарите с пластмасовите бутилки, клошарите, предаващи хартия срещу левчета. И после идва ред на топлата супа, някой друг стих, разказ за отминало време, бивша любов, бивше минало, бивш, бивша.

Спектакълът започва с констатацията, че статусът „клошар” е раздяла с биографията. Всеки от участниците в театрално-документалната игра прочита пред зрителите част от съдържанието на личната си карта. Картите изчезват и техният полет е като първа характеристика на бездомието – то е лишено от адресна регистрация. Бездомникът се разпознава и по близостта му с кофите за отпадъци, около тях той валсува своя бяг на възторжена „свобода”. Вероятно никой не се ражда клошар на тази земя, но тази земя ти дава възможност да решиш да бъдеш, въпреки клошарството или да убиеш човека в себе си. Бездомниците, които опознаваме са симпатични, чувството им за хумор и ирония ги съхранява. Те са като деца, когато ти се доверяват, са готови да ти разкажат всичко за себе си. Често са критични, често истината за живота предизвиква в тях взривове от дълги монолози и ако не съумеят да се адаптират към страстите на улицата, техният финал е сигурен.

Сценографията на спектакъла се състои от стена, облепена в късове хартия, изписана може би с поезия, може би с човешки истории. Стената често се превръща в среда за мултимедия, която се състои от лицата на героите. Няколко пейки, фотографии на хората, които са предоставили чрез интервютата си основата за представлението.  Дрехи, които се разпръскват, пластмасови шишета, картографиран с лентички под - карта на част от центъра на София, малките издайнически знаци в иначе отсъстваща предметност олекотяват пространството.

Актьорите: Мадлен Чолакова, Тодор Близнаков, Богдан Казанджиева, Петко Каменов, Пламена Пенчева и Борис-възрастният поет с бяла брада заедно с режисьора Неда Соколовска са създали своя прекрасна „Ничия земя” - земя на откровение и чистота. Документирайки реалността, те ни изтласкват от зоната на битовия комфорт и се опитват да ни въвлекат в оголената до болка простота на живеене.

Елвис Пресли, вричания за любов, интересни хореографически етюди, които визуализират търсенето на среда за живот на  действащите лица, използването на микрофон, на фенерчета, редуването на монолози за битието с мултимедия или звукова картина - смисълът на цялото пътуване е в човеколюбието. Както казва един от героите: „Ситуацията ми е любов!”. Бездомните имат своя ситуация, имат своя душа, имат своите оправдания, за да се озоват в мрака. Имат своята вяра в Бог, имат своето единствено одеало, единствен лев, единствена баничка и  сънища. Имат може би повече от нас. Защото ние дори вече не можем да дефинираме каква е нашата ситуация. А имаме ли ситуация?

Елица Матеева
Една статия от: www.why42.info публикувана на 7.06.2014