понеделник, 2 юни 2014 г.

„ ЛЮБОВ” в Народен театър „ИВАН ВАЗОВ” - между прането и „всичко зелено, което намериш в хладилника”

В края на април в Народен Театър „Иван Вазов” бе  премиерата на новата пиеса от Елин Рахнев „Любов”. Битуват различни оценки на театрални критици за драматургията на Елин Рахнев: някои я отричат, други намират в нея оригиналност, която заслужава внимание. Аз съм от онези читатели, предпочитащи драматургията на Елин в зоната на фрагмента-поезия. Този тип драматургия, лишена от първична действеност, понякога провокира режисьор и актьори да преосмислят липсата на сигурна фабула в търсене на различни средства, чрез които се създава нов свят. Театър се случва, когато липсва  разкадрованата прозрачност около въпроса: какво ще играем? Гледала съм няколко сценични версии на пиесата с автор Елин Рахнев „Боб”(Народен театър, сцените на Благоевград и Варна), фен съм на пиесата му „Фенове” и „Флобер”. Струва ми се, че работата около „Флобер” с режисьор Елена Панайотова (отново Народен театър-сцена на 4 етаж) бе най-любопитна като форма и игра до момента на срещата ми с „Любов” под режисурата на Лиза Шопова.

В „Любов” живеят две семейства, при които всичко започва добре, но чувствата се пресичат, стига се до любовен скреч помежду им и финалът на любовното чувство целеустремително започва от нулата. Раздели, гняв, нормален цикъл, в който според ситуацията настъпва рутина, безразличие, скука и естествено начало... Интересен е интерпретативният сценичен разказ. Актьорите Радена Вълканова, Христо Петков, Ева Данаилова и Никола Стоянов навлизат в тайнството на любовта по необикновен начин –артикулирайки любовта  чрез динамиката, напрежението в ритъма на словото и възможностите за неговото музициране. Важен е начинът на поднасяне на думите в отделните фази - отношения  между персонажите.

В спектакъла актьорите (персонажите) не дават дефиниция на любовта.  Елин Рахнев в програмата към спектакъла също коментира своето разбиране за любовта като неясна зона, любовните истории трудно приключват с точка, според автора. Но спектакълът „Любов” дава плътта на словото чрез специфична музикалност в играта на актьорите, в тяхната вербална  изява. Те превръщат любовта в джаз, в импровизационна звукова сесия, в която думите ритуализират любовния копнеж по Другия/Другата. Непознатият мъж или непознатата жена са сладък и предпочитан мираж и когато миражът засити глада по другостта, започва търсачеството на нови миражи.

Сценографията (Соня Деспотова) разделя пространството на няколко нива: в лявата част е мястото на Тя 1 и Той 1, в дясната на двойката Тя2 и Той 2. В централната част е отредена зона за пресичане на личните светове на двойките. В центъра те споделят общото в съдбите си - в това ниво те си отдъхват, намират сигурна почва за бляновете си. Вляво животът преминава в пране, секс, приготвяне на мусака, пилешки подбедрички, сармички или спанак с месо - обичайното неделно посрещане на приятели, а вдясно живеенето (любовта) се свежда до ежедневно готвене на зелена супа, съпружески командировки, отсъствия, завръщане и телефонни обаждания. Тя може би се казва Мария, Гергана, той може би се казва... И всеки се движи с един чифт червени обувки.

Макар че публиката не гледа „Дневниците на червените обувки”, понякога тази „Любов” е наивна, риторична, глупава, патетична в отказа от ежедневие с пране, недели и приготвяне на цветна супа. Но именно в цикличността на любовното чувство, в спадовете му, в тревогата за неговото съществуване, в усещането, че другият е до теб, въпреки че поведението му е предсказуемо, се състои поддържането на единението. И винаги между прането, неделите, отворената врата на хладилника е хубаво да си казвате: „Здравей, обичам те!”, защото после може да е късно.

Любимите ми сцени от „Любов” са началото и финалът на спектакъла, заради: музицирането на любовта като съвкупност от различни звукови форми, любовта е ключ, който си играе с желязна ограда, нож, разрязващ кости в месарница, отпускане на телефонна слушалка.  С подобно начало започва може би всяка (несбъдната) „Любов”. Финалът с полета на прането (множество чаршафи се сдобиват с различна траектория от константно сгъване и разгъване) дава въздух за любовното чувство, отваря му нова врата, освобождава го.  Струва ми се, че в този любовен джем сешън между двойките се случва любовна война, в която няма победени - всеки според силите си постига своя истина за любовта. Идентифицирам се с любовта на Тя 1 (Радена Вълканова) и Той 1 (Христо Петков), защото  има нюанс в играта им, чувства се опитността им. По-младите актьори често  догонват колегите си, за да се „сдобрят” със словото.

 „Любов” е спектакъл, в който има театър! „Любов” скицира любовта в различни форми и пози! Режисурата е дискретна, но притежава усет към драматургията на Елин Рахнев. Тя осъзнава, че всеки текст може да бъде повод за театър, но театърът трябва да се прави с въображение. „Любов” е импресия. И ако този спектакъл не те е докоснал поне за минута, може би е време да приемеш, че твоят живот е празна гара, липсва му важната, тънката част - липсват му влакове, пътници, недели с късо и остро очакване за понеделник.  Липсва ти „центърът на центъра на света”!

Елица Матеева
Една статия от: www.why42.info публикувана на 31.05.2014