“My name is I-ON” или за необикновената възможност да бъдеш Иво Димчев!
“My name is I-ON” или за необикновената възможност да бъдеш Иво Димчев!
..“...изкуството
е невероятна простотия, която обаче често има по-голяма стойност от
собствения ни живот. От което мога да заключа, че животът е най-голямата
простотия, по-голяма би могла да бъде единствено Неживотът." Иво Димчев*
Той прави всякакви неща на сцената:
пее, танцува, понякога само стои и те гледа втренчено, понякога слага
перука, друг път демонстрира сцена от плътски похождения или
удовлетворения с онази простота, която ни подтиква към лека неувереност в
собствената си социално-сексуална свенливост. Иво Димчев е артист,
чиято работа излиза от пърформативното, надскача разбирането ни за
театър, танц. Това, което ни предлага всяка среща с него бих назовала
като физикъл комикс от парадоксите на тъгата и радостта, споделени върху
сценично пространство.
Днес, поради размисли за културната ситуация в България,
докато наблюдавах свежестта на присъствието на Иво Димчев, достигнах до
извода, че нещата му се получават, защото неговата културна ситуация и
културен контекст отдавна вече не са обвързани с географски ширини и
най-вече с тенденциите на българската съвременна театралност.
Освобождавайки се от родните рамки за себеизява и изискванията на
културния ни маркер за театрално, танцово намиране на тялото върху
сцена, Иво Димчев е създал своя ИВОЛЕНД - държава, в която
колкото си по-АЗ, толкова по-стабилно се чувства дарбата, граничеща с
гениалното. В българската културна среда е трудно да бъдеш себе
си. Професията на изпълнителя изисква да изпълняваш чужди повели - от
драматургични, режисьорски до тези на експертни съвети, определящи
„вещо“ дали проектните ти умотворения за развитие на културната мисъл
имат смисъл. Чистите, искрени театрални ситуации, за които сме учили в
НАТФИЗ, са лишени от преднамерена ситуативност.
Прекрасно е, че Иво Димчев е непослушен артист
в контекста на родната ситуация. Затова всеки път ни шокира с
естествеността на решенията си като подход към историите, които ни
предлага.
„I-ON” е соло, с което той покори публиката във Варна.
Това бе специална публика. Ако загърбим гостите на МТФ „Варненско лято“
2014 и столичната представителна извадка на фестивала, (която вече не е
така изненадваща, защото тя е константа като цвят и лица всяко лято),
то варненската публика, попаднала с билет, бе живеещата в изкуството.
Зрителите бяха онези, които разпознават изкуството като възможност да
освободят компенсаторните си зависимости от делника и да се насладят на
абсурда, в който ги въвежда авторът на солото.
Поводът за
създаването на последното са причудливите обекти за ежедневна употреба
от 70-те години на миналия век - дело на артиста Франц Вест.
Иво Димчев е познавал носителя на наградата „Златен лъв“ за цялостно
творчество от Венецианското биенале 2011. Тези обекти по асоциативен
начин навлизат като нещо друго в света на Иво - рога, корона, дръжка в
автобус и пр., така ги идентифицирам, според моята нагласа, но за Иво
може би значат много повече.
Персонажът попада в пространството за игра.
От него се очаква нещо – например да бъде различен. Слага перука. Носи
цилиндричен обект, който променя предназначението си, макар че не
променя формата си. Следват нови, странни обекти, с които се създава
история - тя е ту любовна, ту част от тегобите на твореца, който няма
време за срещи и любов, защото твори без да знае накъде върви
творчеството му. Иво Димчев ни облъчва с тонове, страхотно модулиране на
музикални познати и непознати фрази и между неговата дълбока
чувствителност, аранжирана с естествен хумор, без наличието на фокуси и
хитрини и нашето отношение към работата му, няма дистанция. Солото „I-ON” притежава своя конструкция, състояща се от отделни комуникации с обектите на Вест.
Комуникацията (специфичният начин на общуване между обект и персонаж)
е: функционална, стратегическа за прекарване на свободното време,
първична игра, при която сякаш сме деца и откриваме нов свят - пълен с
изненади и възможности. Изборът на възможност се определя от степента на
личното ни въображение.
„Името ми е I-ON “- последна фраза, финал, поклон –цветя - няма нужда от допълнителни анализи, името на тази игра е удоволствие.
* из интервю на Елица Матеева с Иво Димчев (“Омразата е любов, облечена в страх“-
бр 21, 2012 - Formalno.com)
Елица Матеева
