неделя, 8 юни 2014 г.

“My name is I-ON” или за необикновената възможност да бъдеш Иво Димчев!

“My name is I-ON” или за необикновената възможност да бъдеш Иво Димчев!

..“...изкуството е невероятна простотия, която обаче често има по-голяма стойност от собствения ни живот. От което мога да заключа, че животът е най-голямата простотия, по-голяма би могла да бъде единствено Неживотът."  Иво Димчев*

Той прави всякакви неща на сцената: пее, танцува, понякога само стои и те гледа втренчено, понякога слага перука, друг път демонстрира сцена от плътски похождения или удовлетворения с онази простота, която ни подтиква към лека неувереност в собствената си социално-сексуална свенливост. Иво Димчев е артист, чиято работа излиза от пърформативното, надскача разбирането ни за театър, танц. Това, което ни предлага всяка среща с него бих назовала като физикъл комикс от парадоксите на тъгата и радостта, споделени върху сценично пространство.

Днес, поради размисли за културната ситуация в България, докато наблюдавах свежестта на присъствието на Иво Димчев, достигнах до извода, че нещата му се получават, защото неговата културна ситуация и културен контекст отдавна вече не са обвързани с географски ширини и най-вече с тенденциите на българската съвременна театралност. Освобождавайки се от родните рамки за себеизява и изискванията на културния ни маркер за театрално, танцово намиране на тялото върху сцена, Иво Димчев е създал своя ИВОЛЕНД - държава, в която колкото си по-АЗ, толкова по-стабилно се чувства дарбата, граничеща с гениалното. В българската културна среда е трудно да бъдеш себе си. Професията на изпълнителя изисква да изпълняваш чужди повели - от драматургични, режисьорски до тези на експертни съвети, определящи „вещо“ дали проектните ти умотворения за развитие на културната мисъл имат смисъл. Чистите, искрени театрални ситуации, за които сме учили в НАТФИЗ, са лишени от преднамерена ситуативност.
Прекрасно е, че Иво Димчев е непослушен артист в контекста на родната ситуация. Затова всеки път ни шокира с естествеността на решенията си като подход към историите, които ни предлага.

I-ON” е соло, с което той покори публиката във Варна. Това бе специална публика. Ако загърбим гостите на МТФ „Варненско лято“ 2014 и столичната представителна извадка на фестивала, (която вече не е така изненадваща, защото тя е константа като цвят и лица всяко лято), то варненската публика, попаднала с билет, бе живеещата в изкуството. Зрителите бяха онези, които разпознават изкуството като възможност да освободят компенсаторните си зависимости от делника и да се насладят на абсурда, в който ги въвежда авторът на солото.
Поводът за създаването на последното са причудливите обекти за ежедневна употреба от 70-те години на миналия век - дело на артиста Франц Вест. Иво Димчев е познавал носителя на наградата „Златен лъв“ за цялостно творчество от Венецианското биенале 2011. Тези обекти по асоциативен начин навлизат като нещо друго в света на Иво - рога, корона, дръжка в автобус и пр., така ги идентифицирам, според моята нагласа, но за Иво може би значат много повече.

Персонажът попада в пространството за игра. От него се очаква нещо – например да бъде различен. Слага перука. Носи цилиндричен обект, който променя предназначението си, макар че не променя формата си. Следват нови, странни обекти, с които се създава история - тя е ту любовна, ту част от тегобите на твореца, който няма време за срещи и любов, защото твори без да знае накъде върви творчеството му. Иво Димчев ни облъчва с тонове, страхотно модулиране на музикални познати и непознати фрази и между неговата дълбока чувствителност, аранжирана с естествен хумор, без наличието на фокуси и хитрини и нашето отношение към работата му, няма дистанция. Солото „I-ON” притежава своя конструкция, състояща се от отделни комуникации с обектите на Вест. Комуникацията (специфичният начин на общуване между обект и персонаж) е: функционална, стратегическа за прекарване на свободното време, първична игра, при която сякаш сме деца и откриваме нов свят - пълен с изненади и възможности. Изборът на възможност се определя от степента на личното ни въображение.
   „Името ми е I-ON “- последна фраза, финал, поклон –цветя - няма нужда от допълнителни анализи, името на тази игра е удоволствие.

* из интервю на Елица Матеева с Иво Димчев (“Омразата е любов, облечена в страх“-
бр 21, 2012 - Formalno.com)


Елица Матеева

Една статия от: www.why42.info публикувана на 7.06.2014 Bookmark and Share