петък, 4 юли 2014 г.

photo of МФКК „В Двореца" - между игралното, документалното и експерименталното киноМФКК „В Двореца" - между игралното, документалното и експерименталното кино

1679 0
  • актуално.ком
В Каменна зала се осъществяват прожекциите на конкурсните филми, селектирани в няколко панела. Прожекциите приключват около 20.30 ч., След като конкурсната програма е изгледана, кино маратонът се премества на плажа. Под открито небе с музика и питие публиката е част от кинофиестата.

Всички филми имат качества, но някои от тях надскачат дебютното като опитност на снимане и поставят сериозни изисквания спрямо публиката. Сред по-любопитните участия ще откроя най-интересните заглавия, които се настаняват в съзнанието на зрителя с тенденцията, да се помнят дълго време.
 „Разбойници” – Франция на режисьора Антоан Жоржини ме спечели заради семплата си, но чувствителна фабула. Младежите Джими и Лимо прекарват времето си в кражби, но веднъж след неуспешен опит, бягайки от охрана на супермаркет се озовават  в гората. Откриват глиганче, което е застреляно. Джими решава да го спаси, пренася го на гръб до ветеринарницата, а Лимо му помага. Ветеринарят задържа раненото глиганче, въпреки че Джими настоява да го прибере в дома си и да се грижи за него. Полицаите залавят момчетата и през прозореца на патрулката Джими вижда превързаното глиганче навън. Той се усмихва-все пак усилията му не са били напразни.  Филмът на белгиеца Антоан Жоржини е пример за добра, стегната сценарна структура, младите актьори Хюго Сикс и Алексис Делпорт играят естествено, без излишна натегнатост. Историята завършва с важен финал- разбойниците са съхранили човешкото в себе си и все още има надежда за тях. Филмът „Разбойници” е селектиран да представлява Валонската общност на Брюксел през 2013 на секцията за късометражно кино в Кан.
Италианският късометражен филм „Първи закон на Нютон” е изключително нежна, състрадателна история, посветена на петият сезон на любовта-старостта. Мъж и жена се срещат на погребение. Мъжът дълги години е изпитвал най-дълбоки чувства към съпругата на покойника. Тогава на помощ се притичва приятел и написва на визитка, любовно послание, адресира визитката до госпожата и ето самотните старци са в суши бар, по-късно прекарват заедно нощта. Всяко тяло запазва състоянието си на покой или равномерно и праволинейно движение дотогава, докато външна сила не го изведе от статиката му. Но понякога движение и покой са едно и също, защото покоят на някои тела може да бъде привидна даденост. Визията на този филм като заснимане и работа с камерата донякъде напомня киното на Сорентино, а възрастните актьори: Анна Орсо и Козимо Чиниери са прекрасни, облъчват с чувствената си енергия. Режисьорът Пиеро Месина завършва режисура в Рим, и като заговорихме за влиянието на Сорентино, младият режисьор е асистирал на режисьора  на „Великата красота”. „Първи закон на Нютон” е дипломна работа на студенти от курсовете по сценаристика, кинематография, монтаж, музика, сценография и костюми в центъра за експериментално кино в Рим.
В документалните конкурсни заглавия интерес филмите, коментиращи живота и смърта с различни тематични подходи.
„Където „Аз” го няма”- Индия, Полша е дело на режисьора Арджун Талвар. Филмът ни „пита” какво се случва с „АЗ”, когато живеем и защо „АЗ” не е в покой, както е в съня. Главен герой на разказа е бродещ отшелник, който общува с околните по пътя си и докато води своето семпло ежедневие ни подтиква към размисъл: дали смислите, с които модерните хора натоварват живеенето са истината за света. Този мъдрец е много по-жив от всички други, неговата блага усмивка е пронизваща, озаряваща, незабравима. Съвременният Сократ от Индия е скромен, аскетичен, но и много позитивен като светоусещане. Когато оковите на „АЗ” се стопят, може би ще имаме време да се зарадваме истински на слънцето, небето и себеподобните на нас.
„Сълзите на палача” на режисьора Лаит Абдуламир е стопиращ дъха документален филм, посветен на смъртното наказание и статуса ЕКЗЕКУТОР. За изпълнителя на смъртни наказания от Египет Ашмауи този вид дейност е отражение на божията воля: „Ръката на екзекутора е ръка на Всевишния”. Паралелно с неговия монолог филмът проследява и съдбата на няколко осъдени на смърт. Осъдените на смърт по думите на един от тях по време на тягостното очакване на жизнения си финал са „клинично мъртви”. Ашмауи е изпълнил 624 екзекуции като 8 години е бил чирак, а 16 години е изпълнител на наказания. „Лицето на един обесен човек не е красива гледка”- споделя Ашмауи и когато в съзнанието му нахлуват спомените за екзекуциите той се просълзява. Филмът завършва с молбата му да се спре камерата. Статистиката сочи, че в 57 държави смъртното наказание е в сила, а иракският режисьор Лаит Абдуламир се опитва да полемизира съвременната наказателна система в общество, което се гордее със своето хуманни постижения в световен аспект. „Сълзите на палача” е вълнуваща документална драма, която поставя важни въпроси, без да манипулира с социума с натрапчиви послания.
В раздела експериментално конкурсно късометражно интересен бе българският филм „Безкраен” на режисьорката Адриана Герасимова. Филмът е философска визия на тема тленността на света. Три женски лица се преливат с образа на водата, която се движи в обратен ритъм. Филмът започва с увеличен фокус на лице, чиито съставни части са зумирани максимално, така че зрителят почти може да се докосне до порите на епидермиса му. Първото лице е на актрисата Цветана Манева, то се редува с лицето на млада жена (Койна Русева) и се разтваря в лицето на дете (Леда Стоилова). Изображението е черно-бяло и носи аскетична визия, която носи наратив, доближаващ се до езика на Театрална работилница „Сфумато”. „Безкраен” е изчистен видео-арт, който коментира със средствата на експерименталното преходността на предметния свят. Адриана Герасимова е визуален артист, работеща в сферата на рекламата, фотографията, основател на „Админимал криейтив студио”, чиито клиенти са световни музиканти, лидери на танцови събития, модни брандове, лайф-стайл списания от Канада, Европа, Далечния Изток.
За някои особености на „Електриково Индиго”, „Stereo love”, „Майк” , „Срамежливи мимози”  и „Дзън”
Подборът на филмовите заглавия не е случаен-като формат и изказ средствата са различни: игрално, документално, анимационно кино. Тези заглавия участваха в богатата над 6 часа програма в третия конкурсен ден, но се откроиха заради начина си на структуриране на разказа: неочакваният финал на сюжета ги обединява в определена иносказателност-лаконична, иронична, понякога маргинална, но предопределяща развоя на драматичното им съдържание.
 „Електриво Индиго” на режисьора от Белгия Жан-Жулиен Колет е интересна провокация, защото главният персонаж Електриво Индиго не познава майка си. Електриво Индиго е момиче, което търси себе си при наличие на двама бащи. Особеното в нейното бащинство е, че бащите живеят заедно, но като хетеросексуална двойка. Решили са да сключат брак, да имат сексуални връзки с непознати жени, които обаче никога не могат да бъдат постоянна част от живота им, защото и двамата използват като извинение легалния статус-съпрузи. Тази прамгматична връзка и консуматорското им отношение към семейството като вид забава им струва живота. След години майката се появява и убива бащите, които са пазили нарочно в тайна от Електриво Индиго истината за майчинството. Търсейки баланса в своя живот Електриво Индиго открива себе си чрез любовта в истински „уравновесен и красив” човек, който няма тайни, живее без интриги и й предлага морална подкрепа.
„Stereo love” на Мартин Илиев предлага иронична трактовка на темата любов. Стереото в нея се изразява в използването на аудиоуредба, чрез която героите на Дарин Ангелов и Василена Гецкова осъществяват по команда своите емоционални отношения. Гласът от диска дава наставления на героите какво да чувстват и как да проявяват чувствата си. Под команда те обичат, правят секс, но внезапно дискът спира и героите не знаят как да продължат. Заменят засечката в любовта с диск, който дава нови указания: как да гладят с ютия. Записът е посредник в тяхното изкуствено общуване.
„Майк” на Петрос Силвестрос е отличен с кристална мечка за най-добър късометражен филм от Берлинския международен фестивал. Историята започва като обикновена делнична ситуация: по-големият брат Майк води по-малкия си брат Джак на фризьор. В очакване на Джак, Майк влиза във фризьорския салон и не открива брат си. След време в салона се появява майката на Майк и Джак. Финалът на филма е като дежавю, защото на това място Джак е бил жертва на катастрофа, заради която Майк се чувства виновен. Неочакваният край и мистериозната атмосфера създават особен ритъм, чрез който киноразказът се доближава до най-добрите образци на психологическата фикция.
„Срамежливи мимози” е документален филм (Белгия, Малайзия), в който  централен персонаж са изоставени деца от Куала Лумпур-Малайзия. Филмът носи видеоарт настроение и коментира по особено аскетичен и същевременно маргинален начин живота на едно поколение, което безцелно оцелява в предградие, наподобяващо руина. Преди построяването на бетонните сгради мястото е било джунгла. Слънчево затъмнение, убита растителност, втренчени самотни детски погледи въздействат ударно в общото възприятие на публиката. Режисьорът от Антверпен Джими Хендрикс е създал филм-въпрос: какво е бъдещето на новото поколение, има ли смисъл подобно съществуване лишено от хуманност?
 „Дзън” (Иран) на Алиреза Носрати е анимационен филм, съдържащ също въпрос- как живеем? Неговият анимационен герой строи стъпала от монети, а върхът е отвор, от който идва светлина. Светлината е имагинарна, защото се появява от процеп на касичка. Външният свят и вътрешният свят са страни на една и съща монета. Ежедневието ни е тотална илюзия. Стремежът към светлина и свобода е обвързан с фалшиви мотиви, които предопределят парадокса на битието ни.
 Международният фестивал за късометражно кино „В Двореца” продължава, а любопитството на публиката нараства, защото се очаква с нетърпение информацията за номинираните заглавия, а фестивалната вечер ще се финализира и с имената на новите призьори.
Автор: Елица Матеева




R