събота, 16 август 2014 г.

Мирослава Кацарова За музиката като кино

Мирослава Кацарова

За музиката като кино

SOFIA LIVE
Спомените за образите от киното могат да се съживят чрез незабравимите композитори, мелодии, включени към т.нар.филмови саундтраци. През горещите месеци с концертния проект Cinema, обиколил Черноморието, имащ своя сцена в София, в Пловдив, във Варна, Мирослава Кацарова и нейните съмишленици Мирослав Турийски (пиано), Веселин Веселинов Еко (бас), Атанас Попов (ударни), Младен Димитров (ударни) разказаха в звук и ритъм своя приказка за киното като поезия от светлина и сенки. През есента предстои излизането на нов албум на Мирослава Кацарова, включващ част от песенните вълшебства, посветени на чудния свят на киното.
mira-katsarova_cinema-by-yavor-dimitrov_1200
Как се роди идеята за концертната програма Cinema? Повлияна ли беше от ласкавия прием на интерпретациите ти върху "Smile" от Чарли Чаплин и главната тема от филма на Клод Льолуш Един мъж и една жена представени година по-рано?
Често ми се е случвало да осъзнавам, че музиката има почти магично въздействие върху реалността. Имам предвид, че докато слушам музика в колата например, улиците, хората, сградите стават някак красиви приветливи, колоритни, интересни, грозното се естетизира и светът става поносим и различен. Давам си сметка, че любимите ни песни и изпълнители озвучават собствените ни истории и се превръщат в саундтрак на нашия живот. Музиката винаги е била важна за разказването и създаването на истории. Имам толкова любими филми с толкова въздействаща музика, която понякога казва повече от думите и диалозите. И така реших да избера някои от тях и да се опитам с помощта на музикантите, с които работя да ги претворим по свой собствен начин. Така избрах около десетина теми (в това число оставих ”Smile” и “Един мъж и една жена”, защото наистина публиката много ги харесва) и поканих Еко и Миро Турийски да направят аранжиментите. Те са много креативни, а с Еко харесваме едни и същи филми и така се стигна до тази програма. Моята мечта беше да я направим със специална мултимедия за всяка песен и така и стана. Не навсякъде има условия за това, но където има се получава още по-въздействащо и плътно. А ако трябва да бъда съвсем точна, идеята ми се роди след като слушах един албум на младия нюйоркски джаз пианист Аарън Паркс. Той се нарича Invisible Cinema и докато го слушах се усетих как вече съм започнала да мечтая, да размишлявам за музиката като за въображаем филм, в който се спасявам, който понякога сънувам, но понякога наистина живея.
Изпитваш сантимент към европейското кино. Защо и с какво то те привлича?
Израснала съм в Пловдив, където през 80-те години имаше студийно кино.Там съм изгледала най-въздействащите за мен филми в най-ранната ми младост. Там гледах филмите на Фелини, на Тарковски, на Вендерс, на Бунюел, на Пазолини. Тогава бях 16-17-годишна и откривах един друг свят с паузи, тишина, въздействаща музика, съноподобна визия, символи и това оставаше в мен хиляди въпроси. След тези филми дълго разсъждавах. Оказа се, че това е развило в мен вкус към този тип кино, към европейската филмова стилистика и така по-късно обикнах Торнаторе, Алмодовар (не всичко). Така или иначе това са велики разказвачи и философи, бих казала дори, че някои от тях са художници с много дълбока перспектива и метафорично изразяване. Ето това ми харесва.
От срещите ми с новия ти проект открих с изненада, че Вим Вендерс ти е един от най-любимите режисьори. Как се създадоха като аранжимент, текстове и атмосфера включените в Cinema композиции от филмите на Вендерс Криле на желанието и Пина?
Първият ми филм на Вендерс беше именно Криле на желанието и когато го гледах бях гимназистка. Така и дълго след това не се отървах от усещането, че някой подслушва мислите ми и не смеех да мисля нищо лошо. По-късно съм се връщала пак към филма, но специално за Cinema го изгледах отново и си дадох сметка, че музиката в него е основно пънк - Ник Кейв. Но един любим момент, в който ангелът за пореден път подслушва мислите на цирковата актриса е озвучен от кратка хипнотична инструментална тема, която звучи като валс. С Еко решихме да използваме точно нея и той фундаментално я преработи и я превърна в съвсем различна песен. Аз написах текст на български, а в средата на песента се произнася с ритмично говорене монолог взет от самия филм "Когато детето беше дете...". ЗаПина подходът беше подобен, защото от инструментална тема, която е една от основните във филма, направихме пак с Еко песен. Той направи аранжимента, а аз написах текст на френски. И двете песни вече са записани и ще бъдат част от следващия ми албум, така че ще могат да се чуят и от тези, които не са били на концертите ни.
miroslava_park_1200
Вим Вендерс казва, че за създаването на един филм са важни историята и мястото на филма. Какво е важното, отличителното според теб за Cinema? Кои са неговите образи, желания, светлини и сенки?
Една от важните ми задачи бе да изведа музиката отвъд разказаните истории във филмите и да я пречупя през моята фантазия и през моя личен свят. Защото да изпълняваш музика е като да създаваш поезия - това е лично отражение на чувствата, на въпросите, които си задаваш, на отговорите, които откриваш. И за това преживяване поканих мои любими музиканти, които също отразяват музиката по свой начин. Така че това, което поне се опитвам да правя е да създаваме поетична и мечтателна музика. Това е програма с много хубави аранжименти, изпипани от Еко и Миро до най-малкия детайл, музиката е по-обрана, не разчита на шумни и атрактивни динамики, по-скоро има няколко тихи и според мен, смислени кулминации и е много красива.
Творчеството на Алмодовар се типизира като странно, маргинално, общуващо с определени стереотипи, но в Cinema изпълняваш една от най-нежните песни, включени към саундтрака на Говори с нея. Какво ти говори този филм и песента, която там е интерпретирана от Каетано Велосо “Cucurucucu Paloma”?
Това е един от любимите ми филми на Алмодовар и може би единственият му филм, в който харесвам всичко - и визията, и историята, и начина, по който е разказана, и актьорите, и музиката. Това е един от най-човечните филми, които съм гледала, а фрагментът с концерта на Каетано Велосо в южния двор е като откровение. Това е един много силен любовен филм, а песента е стара мексиканска, станала доста популярна през 60-те. За първи път чух тази амортизирана иначе от различни интерпретации песен в такава магнетична версия - бавна, протяжна, изпълнена почти херувимски от Каетано Велосо с фалцети, извлечени сякаш от тишината, тъжна и необяснимо въздействаща. След този филм за пореден път осъзнаваш, че любовта е над всичко.
Киното като жанр продължава да вълнува, но може би днес възприемането му не е както в историята за публиката от Ново кино Парадизо. Братя Люмиер едва ли са предполагали преди повече от сто години, че откритието им ще се превърне в индустрия, която ще събира хората под открито небе, за да гледат заедно движещи се картинки. Днес заедността в комуникацията с изкуството се разпокъсва от различни шумове, тогава как си представяш онази специална среща между артист и публика? Коя е твоята публика?
Да, незабравим е този филм Ново кино Парадизо. Впрочем, в нашата програма темата от филма е превърната в песен с аранжимента на Еко и с вълшебния текст на Елин Рахнев. Всъщност точно тези малки вълнуващи детайли ни събират с публиката ни. Когато работим всеотдайно, смело и безкомпромисно сме готови да приемем всички рискове на сцената. В смисъл, че това не е комерсиална музика, но е разбираема и говори открито, а хората, които избират да дойдат на нашите концерти като цяло са интелигентни и чувствителни хора - с отворени сетива, готови да откриват, да преживяват. Когато музиката ни е приютена от подходящо пространство, с хубав звук и когато са там точните хора, тогава се случва магия. Музиката се нуждае от заедност, за да се се случи.Тя е форма на общуване - от една страна между музикантите на сцената, а от друга между артисти и публика. За нашите концерти задължително условие е артистите да не са недостъпни, хладни, стерилни авторитети, а да са близо до публиката, да умеят да се слеят с нея, хората, които са на едно място да съумеят да общуват подсъзнателно и отвъд думите, чрез музиката да си разказват истории.
miroslava-katsarova-1_751
Кой е онзи копнеж, който захранва постоянното ни любопитство към срещата с киноизкуството? В Ново кино Парадизо Алфредо казва на порасналия Тото, че животът не е кино, а друга, много по-голяма история, в която трябва да се втурнем, забравяйки за познатото, за миналото.
Разбира се животът е пълен с неведоми пътища. Но едно от сигурните ни спасения е изкуството - музика, кино, литература, живопис. Потребността от този нереален и фантазен свят е копнежът, който ни кара да търсим, да слушаме, да гледаме, да четем. А това до голяма степен е свързано и с изконното ни желание да вървим по трудния и болезнен път на себепознанието.
Текст Елица Матеева