неделя, 14 декември 2014 г.

новият брой на сп. Театър:Чудният свят на Катя Петрова в Столичен куклен театър

           Чудният свят на Катя Петрова в Столичен куклен театър


  Винаги съм се радвала като дете на спектаклите на Катя Петрова. Като че ли най-често те се случват по обективни причини на сцената на Столичен куклен театър. Струва ми се, че от всяка история, Катя Петрова и екипът й от талантливи актьори, сценографи, композитори сътворяват вълшебна, топла реалност. Ето защо след като имах удоволствието да видя „Приказка за скитника – крал” по текстове на Карел Чапек и „Бурята” от Шекспир по време на последното издание на 16 Международен куклен фестивал „Златният делфин”-Варна (1-7 октомври, 2014)  си казах, че трябва да се поразсъждава умно за тези скъпоценни островчета на фантазията.
   „Приказка за скитника-крал” е спектакъл-имровизация, в която актьорите са ту хора, ту малки човечета, ту пътешественици, ту детективи. Понякога детективите са представители на „тайната полиция”, но не се страхувайте от нея, тя е тайна, защото посещава научни конференции на детективите в Прага. Някога на подобно събитие от висока степен на засекретеност, трима отличници в търсачеството и преследвачеството, решили да си споделят свои истории за едно дребно, вечно гладно, много любопитно същество: скитникът-крал-Франтишек. Крал на Единбург, Амстердам, Париж, Ню Йорк и пр. градове, който за учудване на детективите през целия си труден живот не е крал. Франтишек (Георги Спасов) бил вечно гладен и дори, когато хората му се подигравали с лоши думички, той откривал в тях кулинарното им начало и му ставало толкова вкусно, че не се чувствал повече гладен, беден и самотен.
  Три истории за приключенията на милия Франтишек си споделят най-вещите в занаята детективи (Румен Гаванозов, Румен Угрински, Станимир Гъмов). В едната приказка Франтишек смело се справя  със синя слива, заседнала в гърлото му, в другата намира котката на едно момиченце, а в третата история един от детективите преследва избягалата шапка на Франтишек.
   Пространството се състои от маса, три стола, в него дървото е основният елемент - изразно средство. В спектакъла от дървени конструкции се създават различни вълшебни светове: ренген, лек автомобил, самурайски меч, карти за игра, слон, змия, пиано и още дузина приказни предмети. Детективите понякога приличат на клоуни, но сериозни, без червен нос. Може да ги припознаете като стари роднини на Чаплин, но малко по-стегнати заради неудобните им официални фракове с невероятни форми. Техните костюми са експресивни, но и сюрреалистични, а може би така се е обличал и Грегор Замза преди да се трансформира в гъсеница?
  Тези детективи измислят странни думички и подобно на бедния скитник обичат да пътешестват, да фантазират, да пеят, да разказват истории. Но за разлика от тях, скитникът Франтишек притежава едно много ценно и рядко качество: той не би навредил никому, той би подарил последния си залък, за да помогне на приятел в нужда. Ето защо за Франтишек се говори като за „бяла врана”, изчезващ, рядък вид.  
  Авторската музика на Христо Йоцов е като тъкан за разнообразните звукови партитури, които актьорите постигат от работа с дървените летви, бастунчета, столове. „Приказка за скитника-крал” е и музикален спектакъл, защото актьорите извличат от всяка ритмическа картина и мелодия. Когато ги гледаме с каква грациозност и лекота правят своите етюди, удоволствието от приказното пътешествие придобива плът и красота. „Приказка за скитника-крал” е приключение с добър финал, а поуката от историята може би се крие в замисъла: да бъдем естествени, истински и чувствителни към заобикалящия ни свят-да бъдем себе си!
„Бурята”, в която „целият глобус ще изчезне”
  През 2014 спектакълът на Столичен куклен театър „Бурята” от Шекспир бе  отличен с награда „Икар” за най-добро куклено представление. В третата вечер на Международния куклен фестивал „Златният делфин” представлението на Катя Петрова с доближаващата се почти като в анимационно филмче по функционалност сценография на Рин Ямамура задоволи любопитството на изпълнилата до краен предел салона на ДКТ-Варна публика. Студенти от НАТФИЗ, чуждестранни гости на фестивала, жури и варненски зрители с усет към мерената реч и вълшебствата на Шекспир попаднаха в света на Просперо.
   „Бурята” е трагикомично разсъждение за развитието на човешкия свят. Просперо иска да превърне мечтите си в реалност, но дали неговата реалност е възможна за съпреживяване от човешкото същество, забравило същността  на думи като: съвест, истина, чест, достойнство, морал?
   Сцената е огрята от цветове - големи арки се разполагат върху нея, за да се превърнат в люлка, луна, зона за акробатични атракции и живописни представи за пейзажа на острова на вълшебствата. Актьорите се появяват с маски, които навярно подсказват, че  човек  винаги се заиграва с неистинската представа за себе си. Просперо, корабокрушенците-роднини на прогонения владетел, Миранда, Ариел, Калибан, всеки се появява  с маска, но актьорите  с лицето си заявават  вътрешния, скрития  глас на своя персонаж.
  В просъница, дирижирана от Просперо и Ариел се случва любовта, намерението за предателство и дори  разбулването на загадката за свитата на претърпелия крушение брат на Просперо  Антонио, завладял престола на Милано.
 „Бурята” е изповедта на Просперо, анализиращ, създаващ, търсещ промяната. „Бурята” е тъжно предчувствие за финала на света, макар и решено като вълшебство, в което всеки импровизира с живота си. В „Бурята” с режисьор Катя Петрова бих откроила Ариел и  Просперо, защото те създават и опитват промяната, защото се стремят да събудят света, макар и да съзнават ограничеността на магията си. Мая Бежанска (Ариел) и Георги Спасов (Просперо) импровизират със словото, превръщат го в джаз, в ритъм и магически звук. Актьорите: Румен Угрински, Георги Стоянов, Камен Асенов, Румен Гаванозов, Димитър Тодоров, Димитър Иванов и Мариета Петрова играят с трансофмацията на пространството, постоянно го реконструрират, дресират с лекота кучета, духчета, птици.  „Бурята” не бе така динамичен като „Приказка за скитника-крал”, може би, защото търсеният ефект е: зрителят да се потопи плавно в дущата на сюжета.
   Музиката на Христо Йоцов ни  въвлича  във всяка нова страница от приключенията на обитателите на острова. Тя загатва развитието, следващото действие.
  „Бурята” е история за любовта на младите, които в своята невинност възкликват като Миранда „О, колко красиви били са хората!”. „Бурята” е спектакъл-притча за предателство и воплите на робуващите, но и бунтуващите  се срещу установената система. „Бурята” е мека, спокойна равносметка на всеки мъдрец, който е разбрал, че хората винаги ще обитават своя пещера, а за дръзналите да открият истинската светлина на света, единствената сигурна дадедонст е сънят, където мечтите ни се превръщат в реалност.

Елица Матеева-бр.10-12-2014