понеделник, 1 юни 2015 г.

ПЕТРИНЕЛ ГОЧЕВ, режисьор „Жана д'Арк е чудо, което преобръща историята“

Петринел Гочев е художник, режисьор и сценограф. Роден е на 29 октомври 1968 година в София. Завършва средното училище за приложни изкуства и режисура за драматичен театър в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Бил е директор на Благоевградския театър. Има на над 10 самостоятелни изложби, част от които са в Софийска градска художествена галерия, в художествените галерии във Варна, Велико Търново, Видин. Работи в областта на сценографията и има редица участия в общи изложби. Със свои творби участва във фестивала "Изкуство и птица" в Абевил (Франция), в изложби в Словакия и представителни експозиции на съвременното българско изкуство в Будапеща (Унгария). Последният му театрален пристан (за момента) е трупата на държавния театър в Габрово.

Режисьор е на спектакъла „Жана д'Арк“ по пиесата „Чучулигата” от Жан Ануи и текстове от Шилер, Керъл Чърчил и авторски текстове на екипа с премиера на 9 май, 2015 в Драматичен театър-Габрово.

Варненската публика ще има възможност да види спектакъла в основната програма на МТФ „Варненско лято“ на 2 юни от 19.00 ч., ДТ – Варна, сцена „Филиал“.



Още докато ни учеха в НАТФИЗ как да пишем критика, твой спектакъл върху Радичков („Епични времена“) ме е подтиквал да търся пъстротата в живота, който не е много весел, но можем да се опитаме да го оптимизираме като активност. Какво е пътешествието на Петринел от онези години до днес? Какво като драматургия те провокира, за да създадеш театрална плът на сцената и как се роди твоята идея за Жана д'Арк?
Пътешествието от ”Епични времена” до сега е 18 завъртания, ако го мерим в обиколки на Земята около Слънцето и една-две години, като усещане за израстване и промяна. Другото са случки и събития, които идват бурно и си отиват без следа като че ли. Тогава имах едно дете, сега четири… като цяло благословия в този живот, незаслужена кой знае с какво.

В театъра ме кара да се втурна на сцената страстта, човешкия вой, болката, копането до кръв под ноктите на търсене на смисъла да оцелееш - нищо ново, това е вечна тема, но мен ме вълнува. И радостта, разбира се, от живота! Тя съпътства всяка голяма драма, всяко трагично саморазрушение на Героя. Деликатният шепот не е моята сила… или по-скоро не е моето вълнение. Обичам дъски, неприкритата игра, обичам контрастите и големия формат - там можеш да се развихриш и да не счупиш нищо. С Жана беше същото, тя е такова чудо - малък човек, а развърта тежкото желязо на меча и обръща Историята! Има такава реплика, когато говори с Архангел Михаил: ”Много е тежка френската земя за мен!” Тежка е, а това момиче на шестнайсет я мята на гърба си и я понася нанякъде - взирам се в този образ и замирам, а после тръгвам към Жана! Съмнявам се, че съм успял да предам това вълнение в представлението, но имах тази възможност, което беше част от тази, незаслужената благословия.

Голяма печалба ли е да участваш в театралния фестивал във Варна според теб? Голяма печалба ли са родните театрални номинации за награда? Заигравам се и с пиеса на Ектор Кинтеро, която си поставял. И ако определим като духовна печалба да работиш с млади актьори от трупата на Габрово, как успя да се впишеш в това място, в този габровски пейзаж?
Скоро водихме такъв спор с един актьор. Голяма гюрултия се вдигна. Ценност ли е да те назоват, ценност ли е да те поканят да играеш някъде - да, ценност е. Нещата са прости- Милош Форман разказва, как при получаване на оскара за „Полет над кукувиче гнездо”, радостта му е била за това, че тази фигурка му подарява възможността да направи още един филм. Подаряване на възможност да продължиш - това е едно такова признание. Една институция, която е убедила една общност от хора, че е смислена, заявява - в този тук има смисъл, нека му подарим шанса да си поиграе още веднъж на демиург! И аз, добре би било да има защо, отивам още веднъж на сцената, да се боря с моите измислени врагове, защитавайки или предавайки моите измислени герои, да си поиграя на битка.

Има места, които малко те променят, и ти малко ги променяш. Има места, от които не си тръгваш вече същия, те също не са вече онези, които си намерил. Така е с Габровската трупа. Това са хората, на които разчитам в пълнота като актьори, но това не са същите, които срещнах там преди три години - на много неща ме научиха и сега /защото навремето ме беше страх да си признавам/ не ме е страх да се възрадвам силно, когато ме научат на нещо. Големи са, наистина, и странното е, че въобще не ги занимава това - просто живеят там, идват в театъра, правят театър абсолютно всеотдайно, а после сядаме в парка и пием по бира със скейтърите наоколо и е леко и тихо. Смеем се, минават си текстовете по някое време - имат едни такива хорови текстове - хората ги мислят за сектанти, оглеждат ги и въобще не знаят, че това са актьорите от техния театър. Така е в Габрово.

Коя и каква е Жана д'Арк в театралната ти интерпретация, различна ли е от това, което ни е създало киното като представа, макар че аз лично най-много се възхищавам на Теодор Драйер и неговия кинообраз на Жана д'Арк от края на 20-те години на миналия век?
Честно казано, не знам. Наистина мисля, че това може да каже някой непристрастен към представлението. За мен е много близо още периодът на репетициите. За мен е мъка, че тази история е толкова обхватна и пълна с живот и събития, че на пръв поглед малкото информация за Жана се оказа толкова много, че сцената за да я поеме в театралния й вид, ще трябват две или три представления. И да, става въпрос за интерпретация, но пак много сме само загатнали, само току-що видели повърхността! Това все пак е среща, и то драматична, на видимото и невидимото, през тялото на едно момиче… Насилствено се опитах да не се влияя от образци от изкуството, за да не се спирам- ако едно мое откритие за Жана вече е направено от някой друг, то трябва ли да се откажа от собственото си преживяване на откриване? Не мисля. Има толкова произведения на една тема в света и пак художниците няма да спрат да рисуват най- баналните неща- натюрморт, голо тяло, или къща… Това е прекрасно- някой харесва някаква дюля и я рисува, въпреки всички нарисувани дюли в света.


Петринел Гочев и Гергана Змийчарова- един според мен любопитен творчески и семеен тандем, как успявате да съвместите творчеството с бита, с грижите по семейството?
Ами според мен въобще не е толкова любопитен, но пък Гергана сигурно мисли, че е любопитен. Аз съм в пълнота в живота си. Има динамика, има смисъл, децата ни озадачават, ядосват ни по различен начин, радват ни общо, уморяваме се по различно време, но пък се стараем да вечеряме заедно и да си казваме молитвата, а творчеството е дейност- няма как, трябва да се прави- иначе светът става отчайващо неприветлив. Падна една много тежка пряспа сняг на колата и огъна покрива доста лошо- това една късна вечер се случи, а ние го видяхме на сутринта. Стояхме двамата и ни идеше сигурно да се разревем, после продължихме да стоим и да мълчим, после- така мисля че стана- почна всеки да се надява, че другият няма да се отчае сега от един безобразно огънат таван на кола, помълчахме още малко, а после отидохме и си взехме кафе от едно павилионче и почнахме да си говорим нещо за репетициите. Почти хубаво беше и ако махнем почти-то, ще остане същността.

Изкуството като движение на четката, длетото или движещи тела в пространство е по-ангажиращо и изискващо според теб? Кога театралните кризи се заместват с интимността на ателието?
Няма театрални кризи. Театрална криза е, както Явор Гърдев я определи някъде, пострепетиционната криза - да искаш да продължиш, а да нямаш какво. Работата в ателието не е решение на някакви други проблеми - то си е работа в ателието. Криза е, когато в едно време, в един ден, в една седмица трябва да ги съвместяваш - много силни дейности, поглъщат те. Първо те поглъща едната и ти не искаш да я напуснеш, но после другата иска да те погълне, а ти й се съпротивляваш, а после току си се отдал, се завъртат нещата и се втурваш към първата - това е ад! Жестока ревност имат, но и това е нещо, което отминава. Странно е, защото едната дейност не оставя и следа от себе си, а другата е наситила с образи пространството наоколо и тези образи са непоклатими във времето - онова петно го нарисувах преди двайсет години, но то е още там! Това е необяснимо понякога. Имам една рисунка от дипломната си работа в училище - още стои, стои и лепенката, с която съм залепил скъсания лист, а времето, денят в който съм драснал последната черта, го няма отдавна. Няма друга следа от него, не го знам дори кой точно от дните е бил! Ей това е да си в ателието! Покой и времена върху други времена.

А в театъра е така - датата на премиера, на представление помниш, знаеш и спориш с другите които също помнят, вълнуваш се от това отминало време, което вече го няма, а само в твоята глава се е развихрило и не ти дава покой. Представлението преминава през теб като дъх, а ти си заслепен в това да го играеш, а когато се обърнеш е нищо, дори не мъгла в главата ти, а някакви картини, които само ти виждаш и то само от твоята седалка- никой друг не е видял същото. И започват едни разговори, една принуда към другите да го изговорите това време във вид на представление- искаш да си го върнеш някак, боли те! Театър! Все рови и рови в нещо!

Съвременният роден зрител след втория час в театъра започва да си гледа часовника. Анатолий Василиев има спектакли, надвишаващи 3-4 часа, сещам се за фестивали, където има спектакли, траещи с дни. Каква е рецептата за улавяне на вниманието на зрителя, за събиране на концентрацията му в театъра, в театрален спектакъл, който излиза от рамките на обичайните два часа?
Ако я знаехме, театрите щяха да са пълни и тези, които са останали извън залата, дълго щяха да чакат, за да могат да влязат. Любен Гройс казва в Режисьорските си тетрадки, че натискът на енергията, която струи към публиката, трябва да е огромен, за да неутрализира пасивната апатия на зрителя, всеки има някакви лични домогвания, налучквания. Едно представление с друго, на една и съща постановка не са еднакви, публиката е толкова, всъщност, динамична- няма две еднакви публики никога - как да намериш отговор? Публиката не е една публика, а много личности. Няма отговор този въпрос, така ми се струва. Но това да се прави театър по часовник е безумие, което аз обаче правя, защото непрекъснато някой ме яде за дължината на представленията ми и се чувствам виновен и неловко, че съм измъчил човека.

Какво се случва според Петринел Гочев в българския театър ДНЕС?
Толкова хубави бяха другите въпроси, че предлагам да не разваляме моето удоволствие от тази среща с тази тема!

Елица Матеева
 31.5.2015 г. 18:22 НАКРАТКО