петък, 5 юни 2015 г.

НЕДА СОКОЛОВСКА, режисьор: Възхищението ми към цирковите артисти породи „АЛЕ ХОП! По високо опъната тел“

Неда Соколовска е основател на Студио за документален театър Vox pouli, чрез което продуцира успешно всеки свой театрален проект. Трета поредна година участва в МТФ „Варненско лято“. Спектакълът й „Але, хоп! По-високо опъната тел“ може да се види в програма „Шоукейс“ на 5 юни от 21.15 в салона на Държавен куклен театър-Варна.


Неда Соколовска е основател на Студио за документален театър Vox pouli, чрез което продуцира успешно всеки свой театрален проект. Трета поредна година участва в МТФ „Варненско лято“. Спектакълът й „Але, хоп! По-високо опъната тел“ може да се види в програма „Шоукейс“ на 5 юни от 21.15 в салона на Държавен куклен театър-Варна.

4 юни НАКРАТКО http://nakratko.bg/category/76/86804/
След приключенията ти като режисьор в света на родопската магия, проблемите на хората с физически дефицит, майчинството като феномен, бездомниците, азиатската общност, живееща в България, сега се потапяш в света на цирковите артисти. С какво съдбата на този вид изкуство в България те провокира, за да направиш спектакъл? С какви хора се срещна, успя ли да вървиш по въже, да научиш някой фокус или пък да жонглираш с малки топки?
Основната провокация за този спектакъл се появи, въплътена от 60-годишната циркова артистка Стела Кондова, която преди две години случайно видях да върви по високо опъната тел под купола на цирк „Ориент“. Възхищение и любопитство – тези два стимула се оказаха достатъчно силни, защото ни доведоха до успешната реализация на един доста сложен и мащабен проект – вербатим спектакъла „АЛЕ ХОП! По високо опъната тел“. С две думи след като видях Стела, отидох веднага при директора на цирка Цветан Димитров, и му предложих да направим документален спектакъл за тяхната трупа. Той се съгласи също толкова бързо, на следващата година проектът ни беше одобрен от общинската програма „Култура“ и така започнахме. Последва един незабравим период на теренна работа, когато почти живеехме в цирка – тогава успяхме да надникнем в безкрайно интересния свят „зад манежа“ и да се доближим до хората, които правят цирк – до това затворено и специфично мини-общество. За съжаление времето, което прекарахме там не беше достатъчно, за да овладеем някакви сложни „трикове“, но успяхме да понаучим цирковия език, и се осмелихме да купим 4 бели гугутки. Дресирахме ги (това не беше всъщност никак трудно, гугутката е хрисимо животно) и им „дадохме занаят“, който се надявам да упражняват още дълго време.


Коя от тези истории те развълнува най-много, коя никога не би забравила и защо?
Може би историята за момичето, което Стела и съпругът й са взели още като детенце и са включили в номера си. То пътува и работи с тях в продължение на 12 години, и според мен е практически отгледано от Стела, която няма собствени деца. Това е разказ за една много силна обич и връзка, която обаче се разтрогва, тъй като днешните условия в цирка не дават голяма перспектива на младите артисти, и те често са принудени да го напуснат, за да търсят по-сигурно препитание. Една драматична раздяла, тъй като любовта на тези хора към цирковото изкуство, към манежа, е просто неописуема. За съжаление историята за „златното момиче“ на Стела не беше включена във финалната композиция на спектакъла, но тя остави своите невидими вибрации в изпълнението на великолепната Елена Кънева, която влиза в ролята на Стела и показва висш пилотаж в пресъздаването на документален герой.

В проекта ти участват актьори, които са направили незабравими роли в българското кино. Как протече работата ти с Филип Трифонов, Елена Кънева в „Але, Хоп! По високо опъната тел”? А кога високо опъната тел заема позицията „още по-високо” спрямо нещата, които правиш?
Всяка възможност да работя с опитни актьори, е ценна и не я изпускам. И вярвам, че тази среща е ползотворна и за двете страни, тъй като се получава активен обмен – те споделят опит и професионална мъдрост, а аз ги запознавам със съвременни театрални техники, което пък отваря алтернативни хоризонти пред актьора. Незабравима и много резултатна беше работата не само с Елена и Филип, но и с Мадлен Чолакова и Тодор Близнаков в предишните спектакли на VOX POPULI. Всички те доказаха, че възрастта не е определяща за работата в документалния тетаър и по-специално с вербатим техниката, която използваме във VOX POPULI (актьорите слушат записите на интервюирани хора, и едновременно с това предават гласовете им на живо на сцената).

Учила си във Финландия, в столицата й Хелзинки, а във Варна през април направихме опит за форум, свързан с културата на Скандинавието (5 и 1|2 скандинавски визии за култура) и в качеството ми на артистичен директор смятаме да го развием и през 2016. На една от вечерите, в които се представи литературата на Арто Паасилина се появи финландка, която сподели, че представите ни за Финландия са като за планетата Марс. Какво е хубаво да се знае за духа на съвременна Финландия и по-специално за театралното образование там през твоите вълнения, разбира се?
За висшето театрално образование във Финландия мога да говоря много, и да – условно то е на разстоянието на Марс от нашите академични практики. Чувствам, че имам право да говоря за това, защото освен че съм завършила бакалавърска степен в НАТФИЗ, бях и една година асистент в класа на проф. Здравко Митков, и в дванадесетте години между влизането като студент и завръщането ми след това, не видях никакъв прогрес. Е, как може един съвременен млад актьор да се разполага единствено между имената на Станиславски и Брехт, и дори и тях да познава само на куха теория. При нас има някакво нездраво статукво, че студентът е производно на своя професор. Канонизират се архаични практики и дори световноизвестни съвременни подходи се отричат като „експериментални“ и ненужни. И така академичната матрица ежегодно изплюва няколко дузина млади актьори, които говорят мъртъв театрален език, полуграмотни са, но стискат в ръка дипломата за висше образование, купена с цената на една много висока семестриална такса и безброй учебни часове, прекарани в изслушване на „лекции по актьорско майсторство“. В този контекст финландското театрално образование е наистина на космическо разстояние. Ето няколко точки на разминаване и предимство – 1. Бакалавърската степен се взима за 3 години, не за 4. Няма нужда да се пълни учебния процес с баластра – по-малко студенти учат по-кратко време с много по-големи шансове за реализация. 2. Професорите не отглеждат свои подобия и изобщо не акцентират върху „себе си в изкуството“. Те не са „педагози“ – а администратори, които асистират на студента в избора му на учебен план, съветници, които споделят практически опит, приближени хора, на които можеш да се довериш и да разчиташ във всяка фаза на учебния период, без да се намесват в личното ти пространство, или да влияят върху естестически и други избори. Учител да обиди студент, да му каже „подстрижи се“, или „какво си хрупкаш, катеричке малка“, е.... хахахаххах.... просто нелепо. 3. Няма грешно и правилно. Има различни пътища към различни цели, и резултат, който достига до набелязаната цел, или такъв, който е далеч от нея, но методът на коригиращата педагогика се смята за крайно вреден и тоталитарен, и аз съм повече от съгласна с това.

Все по-често анализирам работата на хората на свободна практика извън театъра. Как си обясняваш следната ситуация: повечето от извънщатните театрални проекти са по-качествени, екипите им са готови да рискуват, а същевременно тези проекти като финансиране се поставят на една обща основа със спектаклите от държавните театри, когато става дума за фондовете „КУЛТУРА”? От една страна екзистирането на артиста не е под формата на клишето: гарантирана заплата от театър, от друга в тези спектакли извън държавния театър има дух, мисъл и по-малко компромиси с вкуса на публиката.
Много зависи от перспективата. Аз не бих обобщавала, че извънщатните проекти са по-качествени – често те са по-съвременни, по-необременени и нямат за цел да завъртят колелото на парите, а по-скоро да проведат към публиката даден текст, идея, социално послание. Но кое е мерилото за качество? За качествени могат да бъдат определени и тези спектакли, които са финансово печеливши, пълнят салони, и разсмиват хората. Аз мисля, че ключовата дума е „разнообразие“. Има разни хора с разни културни потребности, и аз уважавам всеки един спектакъл, който е направен честно, с усилията и желанието на група хора. Дори и да не ми харесва. Онова, което ме възмущава, е, че наистина някои държавни проекти са обект на двойно финансиране, и субсидиите за независимия сектор са жалки и дискриминиращи.

Струва ми се, че понятието независим театър вече би трябвало да се замени с друго понятие заради обстоятелствата, в които съществуват подобни проекти. Независим от какво и от кого? Какво е твоето мнение и след като имаш поглед върху театралната практика във Финландия, къде куцат нещата в родния театър според теб?
Може би понятие като проектен театър е близо до същността на онова, което в момента наричаме независим... А той разбира се съвсем не е независим, дори напротив – притиснат е и полу-смачкан от една доста силна зависимост от Министерството на културата и Общинските фондове. „Независим“ не би могло да звучи по-иронично в случая.

Какво ти се случи в Шумен и от къде започва България след този последен проект?
„Оттука започва България“ е първият вербатим спектакъл, изпълнен в държавен театър. За мен това беше един експеримент, който се оказа успешен – получих пълната подкрепа на целия театър в това непознато, рисково за тях начинание и през април (месец през който красивият Шумен просто избухна в зеленина) създадохме един доста детайлен, интересен и необикновен портрет на града и неговите обитатели. „Оттука започва България“ е провокативен поглед към стожерите на съвременния патриотизъм, към отношенията между етносите и личната връзка на обикновения човек със земята и рода.

„Але, Хоп!-По високо опъната тел“
Режисьор: Неда Соколовска
Сценография и костюми: Никола Налбантов, хореография: Николина Тодорова
С: Филип Трифонов, Линда Русева, Тони Карабашев, Елена Кънева, Мила Банчева, Никола Бозаджиев
Спектакълът е със субтитри и на английски език

Елица Матеева