ПРИТЧА ЗА ЗЕМЯТА
Специално за 12 МАGAZINE
„СОЛТА НА ЗЕМЯТА“-едно пътешествие със Себастиао Салгадо
ЗЕМЯТА ДИША!
1.
„Не съм философ, не съм социолог,
не съм психолог и
съвсем не журналист.
Професията ми е
да гледам и да показвам видяното...“ (Вим Вендерс из „Логика
на образите“)
Киното на немския
режисьор Вим Вендерс винаги е било като отворена книга за човечеството. То
обича играещия, създаващия, озарения от състрадание човек, който вярва, че може
да промени света, въпреки съпротивата на утвърдени стратегии, схеми и придобито
статукво. Учил медицина и философия в Германия, изкуство в Париж и кино в
Мюнхен, Вендерс започва да пише кинокритика преди да навърши 30 години. Първите
му филми са от началото на 70-те години на миналия век. През 1982 г. печели
„Златен лъв“ във „Венеция“ за „Състоянието
на нещата“. Две години по-късно е отличен със „Златна палма“ за „Париж, щата
Тексас“. Българската публика познава шедьоврите му „Криле на желанието“,
„Лисабонска история“, документалните му филми „Буена Виста Сошъл Клъб“, „Пина“.
Вендерс е поет на киноразказа и изтънчен философ на изображението. В документалното си творчество Вендерс търси
интимността, като търпелив изследовател въвежда зрителя в невидимото, в
детайла. „Филмът на Ник-Светкавици над водата“, „Токио-Га“ ни разкриват
непознатото, различното за обектите, които вдъхновяват пристрастията му към
документалното кино. Вендерс снима не само като режисьор, хобито му да се
занимава с фотография го прави професионален фотограф, излагащ свои
произведения. Филмът му от 2008 г „Снимки
в Палермо“ е сред най-интересните художествени интерпретации за играта със
светлината и нейните сенки,които ни рисува фотографът като творец. Фотографът
запазва един миг, но под повърхността на контурите, зад запечатаното живеят
множество сюжети.
Една фотография,
открита от Вендерс с изображение на
златните мини в Сиера Пелада (Бразилия) е първото запознанство на филмовия
режисьор с творчеството на Салгадо. „Който я снимал, трябва да е голям фотограф
и авантюрист.“ – споделя Вендерс. Той търси други фотографии на Салгадо и така
закупува портрет на сляпа жена от Туареги. И до днес тази фотография с автор
Салгадо стои върху работното бюро на Вендерс. „Този, който прави подобни
фотографии наистина е загрижен за хората, защото те са солта на Земята“- така
Вендерс ни въвежда в света на Салгадо. Една малка лична история се преплита с
творчески акт, разгърнат в час и четирдесет минути филмово време. Личната
история на режисьора ни отвежда в свят изпълнен с емоции, страдание, мъка,
радост, живот и смърт. Светът е погълнат от сенките на светлината.
2.
„Силата на един портрет е в тази част на секундата, когато
разбирам нещо от живота на човека, застанал пред обектива ми.“ (Себастиао
Салгадо)
Киноразказът показва родната ферма на Салгадо, където баща
му описва как едно 15 годишно момче напуска градчето Айморес, щата Минас
Жерайс, Бразилия, за да учи в крайбрежния град Витоария. Там Салгадо завършва
гимназиалното си обучение. На следващата година постъпва в университета в Сао
Паулу в град Бразилия, където по настояване на баща си записва да учи
икономика. Завършва висшето си образование през 1967 година и през същата
година сключва брак със съпругата си Л̀елия Делуиз Ваник, от която имат две
момчета – Жулиано и Родриго. Лелия е неговият ангел-хранител. В съвместното им
битие, тя е двигателят, съмишленикът, верният спътник в начинанията на
дългокосия Салгадо. По-късно двамата напускат Бразилия, заради обстоятелството,
че са чужди на политическата ситуация. А в Париж се диша по-леко, макар че края
на 60-те години на миналия век е белязан с протестни вълни, революционен
младежки плам. Салгадо започва работа като икономист за Международната кафеена
организация (International Coffee Organization), която често изисква пътувания
до Африка на мисии към Световната банка, например в Нигер и Руанда. Тогава за
първи път Салгадо започва сериозно да се занимава с фотография, осъзнавайки
каква голяма роля за социалната и икономическа промяна може да има
фотографската камера. Решава да изостави кариерата си на икономист и през 1973
година се отдава изцяло на фотографията, първоначално работейки по новинарски
задачи, а впоследствие постепенно обръщайки се все повече към документалната
журналистика. В началото Салгадо работи като фотограф на свободна практика,
после на договор с фотографските агенции „Sygma“ и базираната в Париж „Gamma“.
В този период съпругата му Лелия, която остава да живее в Бразилия с двете им
деца, също завършва висше образование – архитектура, и прави след дипломна
квалификация по градско планиране. Любовта към фотографията започва от
фотоапарат „Лайка“, закупен от съпругата му Лелия, за нуждите й на работата й
като архитект и изследовател на градската среда. Оттук пътешествието на Салгадо
в необятните съдби на хората извайва картини, в които действащ персонаж е онзи,
който е „подарил“ лицето си на обектива.
През периода 1984-1986 фотоапаратът запечатва страданието на хората от
Етиопия. Салгадо работи за „Лекари без граница“, а фотографиите му попадат в
първия му цикъл „Сахел, Човекът в беда“. От 1986 до цикъла на Салгадо „Екзитус“(1993-1999),
в който разказва за бежанците в Ирак, Палестина и Африка, Салгадо е свидетел на обругаването на живота.
Смъртта, страданието, болестта и човека като тяло, което загива облъчват
съзнанието му с чувството, че т.нар. хомо сапиенс не трябва да съществува. Чрез
фотоапарата си Салгадо документира човешкото безумие. През 1995-1996 Салгадо
снима бежански лагери на съвременниците на войната в Югославия.Негови герои
стават пострадали хора от районите на Босна, Тузла, Хърватско. За Салгадо
геноцидът в Руанда и този в Европа имат едно и също измерение-непосилното
страдание. Салгадо захвърля фотоапарата в знак на душевен протест срещу
цивилизацията. Тялото му боледува,
душата му трепери от видяното.
Завръщайки се в
родната ферма с помощта на съпругата си двамата започват да възраждат околната
среда. Засаждат дървета. През първата година повече от половината засадени
дървета не оцеляват, но в продължение на десетелетие едно кътче, унищожено от
сеч и суша се ражда повторно. През 1998 година семейство Салгадо успяват да
превърнат пустеещата от продължителната суша земя в природен резерват,
засаждайки над два милиона дървета в рамките на инициативата си „Институто
Тера“, целяща залесяване, опазване на околната среда и екологично образование.
В отношението си към природата, фотографът натрупва впечатления и отново посяга
към фотоапарата-отказва се от статута си на световно известен социален
фотограф, за да снима животни и пейзажи от различни точки на земята. Много от
приятелите му считат, че това ще бъде една неуспешна творческа авантюра.Но
неговите фотографии са като диаграма на Дарвиновата теория за еволюцията, така
се събира колекция от снимки, обединени по-късно в цикъла „Генезис“. „Обичам да
гледам дърветата, да ги възприемам заедно, като едно голямо дърво“-казва
Салдаго, докато камерата на Вендерс е архивира в общ план зелен облак от гора-
гората на „Институто Тера“. Старата ферма в Минас Жейрас е възможният Рай, с
труда си Салгадо доказва, че човек може да промени обстоятелствата, да съгради
унижощения баланс. „Аз съм, ти си Природата!“ е кредото на Салдаго.
Независимо дали
Вендерс и Салгадо разлистват албуми от различни проекти, зрителят е потопен в
силата, в мащаба на енергията, която излъчват черно-белите фотографии. Героите
са различни: работници, мигриращи страдалци, мечки, китове, слонове, морски
лъвове или пък живеещите в най-северните географски ширини нанеци, общото между
тях са чистотата, могъществото, движението на енергията, натрупаната емоция в
изображението. Салгадо боледува за човека, боледува за Земята, той сякаш живее
в преживяването на историите на всяко лице, предмет, пейзаж. Той се слива със съдбата на героите си и тази
идентификация го опиянява, убива, зарежда, но и подтиква към негодувание, към
протест. Фотографиите на Салгадо дишат, туптят, героите им сякаш изскачат от
тях и въздействат като природно бедствие. Фотографиите на Салгадо са
откровение, в което диханието на Земята заедно с обитателите й представляват
най-красивото, най-естественото, но и най-омерзителното и горчиво дихание.
Хващат те за гърлото. Деликатният филмов разказ на Вендерс, създаден с
участието на по-големия син на фотографа Жулиано Салгадо е естетско,
човеколюбиво пътешествие отвъд конкретната биография. „Солта на Земята“ е филм-
притча за това, което сме. Притчата е предадена чрез рефлексиите на
чувствителния, сетивния Аз.
А какво ще бъдем или
дали ще бъдем-това е друга история.
*“Солта
на Земятя“ е носител на Специалната
награда на Фестивала в Кан през 2014. Получава номинация за най-добър документален
филм на 87-мите награди „Оскар“. Печели Наградата на публиката на Международния
филмов фестивал „Сан Себастиан“ през 2014 година, както и Наградата на
публиката на Международния филмов фестивал в Тромсьо. Печели Награда за
най-добър документален филм на 40-тото издание на наградите „Сезар“ през 2015
година.
Елица Матеева
