12 MAGAZINE
Сега Макс, в изпълнение на британския актьор Том Харди, е мълчалив бабаит с леки шизофренични отклонения. Той става честа жертва на видения – в главата му се лутат гласовете на хора, загинали, докато той се е опитвал да спасява света. Техните обвинителни рефрени са причина бившото ченге да не е така концентрирано в личната си кауза – да оцелее на всяка цена. Ето защо първите 20-30 минути на филма са свързани с неговото пленичество.
През годините образът на Макс се променя в идейно отношение: Макс е въздавал правосъдие заради смъртта на съпруга и дете, бил е провъзгласяван в пост-апокалиптичен аналог на Питър Пан, който ще отведе новото поколение до спасителната Утрешна Земя, а в „Пътят на яростта“ е мълчалив мъжага с тъжно лице, предпочитащ самотата пред компанията на себеподобните си. Макс на Мел Гибсън е романтичен аутсайдер, докато Макс на Харди е само аутсайдер. Концепцията за средата, в която се е развива действието на филма също е видоизменена: ако преди водата и бензинът са ценните стоки, то днес „аква кока-колата“ е излишен лукс, а в царството на ламтящите Валхала Синове на Войната, за няколко капки от водата на Безсмъртния Джо, хомо сапиенсът се връща назад в еволюцията. Забравете за обноските, тук възпитанието не е сред приоритетите на персонажите.
С времето визията на филма също търпи промяна. Дизайнът на костюмите, прическите, возилата придобива острота, която, особено в четвъртия филм, не оставя и минута покой за сетивата. В „Лудият Макс 3“ външната характеристика на персонажите се доближава до излъчването на ирокезите, докато в “Пътят на Яростта” естетиката им напомня на австралийските аборигени. Разбира се, преките следи са фини, минали през креативната центрофуга на артистичната дирекция и упадъчната еклектика на ядрения апокалипсис. „Мишелови“ наподобяващи таралежи на колела вандалстват из пясъците, но техните рускоговорящи шофьори не могат да се сравнят с момчетата на император Фюриоза, в изпълнение на фурията Шарлийз Терън. Самата тя е нещо като ядрен Люк Скайуокър – с примитивна изкуствена ръка и идеална цела. Но антагонистите са по-зли и от Дарт Вейдър, все пак филма се развива на планетата Земя и в същината си тази фантастична тетралогия, както и бъдещето, което рисува, постепенно се превръща в реалност. Като че ли поне в момента се намираме в статуса на персонажите от първия „Лудият Макс“, съдейки по съвременните взаимотношения шофьор-пешеходец, така че всичко е „вярно с оригинала“.
- See more at: http://12mag.net/pop/ludost-v-razvitie/#sthash.ez7olT2v.dpuf
Лудост в развитие
Трийсет
и шест години след премиерата на първата история, посветена на ченгето
Макс Рокатански, Макс се завръща като продължава да въздава правосъдие и
да търси отговор на въпроса: „Къде да отидат тези, които искат да
станат по-добри?“ Премиерата на четвъртия филм на австралийския режисьор
Джордж Милър „Лудият Макс: Пътят на яростта“ беше по време на
тазгодишния филмов фестивал в Кан, но извън официалната конкурсна
програма.
Текст от Елица Матеева
Едва ли режисьорът Джордж Милър е предполагал, че неговият австралийски
уестърн за рокери-бандюги, шестващи безнаказано по прашните австралийски
магистрали и техния преследвач Макс ще се превърне в един от
най-важните пост-пънк апокалиптични маркери за развитието на модни линии
и жанрови тенденции в киното. Първият филм на Милър е реализиран с
бюджет около 400 000 долара, но носи на своя екип над 100 милона
печалба. Така историята на Макс оформя рекорд на Гинес и отваря нови
хоризонти за развитие на австралийската киноиндустрия. Брайън Мей от
Queen, Морис Жар (бащата на легендарния Жан Мишел Жар) и Тина Търнър са
сред имената, които през периода 1979 – 1985 участват в музиката към
филмите. В „Лудият Макс 3: Отвъд клетката на смъртта“ (1985) Тина Търнър
играе и властна персона, която наема Макс, за да ликвидира своя враг и
конкурент.Сега Макс, в изпълнение на британския актьор Том Харди, е мълчалив бабаит с леки шизофренични отклонения. Той става честа жертва на видения – в главата му се лутат гласовете на хора, загинали, докато той се е опитвал да спасява света. Техните обвинителни рефрени са причина бившото ченге да не е така концентрирано в личната си кауза – да оцелее на всяка цена. Ето защо първите 20-30 минути на филма са свързани с неговото пленичество.
През годините образът на Макс се променя в идейно отношение: Макс е въздавал правосъдие заради смъртта на съпруга и дете, бил е провъзгласяван в пост-апокалиптичен аналог на Питър Пан, който ще отведе новото поколение до спасителната Утрешна Земя, а в „Пътят на яростта“ е мълчалив мъжага с тъжно лице, предпочитащ самотата пред компанията на себеподобните си. Макс на Мел Гибсън е романтичен аутсайдер, докато Макс на Харди е само аутсайдер. Концепцията за средата, в която се е развива действието на филма също е видоизменена: ако преди водата и бензинът са ценните стоки, то днес „аква кока-колата“ е излишен лукс, а в царството на ламтящите Валхала Синове на Войната, за няколко капки от водата на Безсмъртния Джо, хомо сапиенсът се връща назад в еволюцията. Забравете за обноските, тук възпитанието не е сред приоритетите на персонажите.
С времето визията на филма също търпи промяна. Дизайнът на костюмите, прическите, возилата придобива острота, която, особено в четвъртия филм, не оставя и минута покой за сетивата. В „Лудият Макс 3“ външната характеристика на персонажите се доближава до излъчването на ирокезите, докато в “Пътят на Яростта” естетиката им напомня на австралийските аборигени. Разбира се, преките следи са фини, минали през креативната центрофуга на артистичната дирекция и упадъчната еклектика на ядрения апокалипсис. „Мишелови“ наподобяващи таралежи на колела вандалстват из пясъците, но техните рускоговорящи шофьори не могат да се сравнят с момчетата на император Фюриоза, в изпълнение на фурията Шарлийз Терън. Самата тя е нещо като ядрен Люк Скайуокър – с примитивна изкуствена ръка и идеална цела. Но антагонистите са по-зли и от Дарт Вейдър, все пак филма се развива на планетата Земя и в същината си тази фантастична тетралогия, както и бъдещето, което рисува, постепенно се превръща в реалност. Като че ли поне в момента се намираме в статуса на персонажите от първия „Лудият Макс“, съдейки по съвременните взаимотношения шофьор-пешеходец, така че всичко е „вярно с оригинала“.
Според
мен, най-слабата част на „Лудият Макс: Пътят на Яростта“ се крие в
заглавието – то спокойно можеше да бъде „Лудият Макс:
Фюриоза-Терминаторът“ или дори „Фюриоза: Генезис на Матриархата“.
Фюриоза е истинският двигател за перипетиите на Макс, а и за филма. Ако
тя не се бе изправила срещу Безсмъртния Джо – поредният алчен владетел
със сериозни проблеми в психиката, Макс щеше да си остане донор на кръв,
но когато тя отвлича съпругите на Джо, в търсене на отдавна изгубения
Зелен Дом, битките й с изкукали лидери, в крайна сметка спасяват кожата
на Макс. Така „воинът от пътищата“, макар и отдаден до край на железния
си юмрук и точните изстрели, не успява да разсее харизматичността на
император Фюриоза. Няма и сянка за съмнение, че магнетичното присъствие
на Терън обсебва екрана и затова мисля, че сценаристите би трябвало да
преосмислят как точно да въвлекат Макс в действието при евентуален пети
нов филм, така че все пак той да е в центъра на зрелището. А докато
странникът Рокатански продължава сам своя път, Земята може би ще забрави
поне за миг кръвта и огъня заради новия си лидер – Фюриоза.
Лудост в развитие
Трийсет
и шест години след премиерата на първата история, посветена на ченгето
Макс Рокатански, Макс се завръща като продължава да въздава правосъдие и
да търси отговор на въпроса: „Къде да отидат тези, които искат да
станат по-добри?“ Премиерата на четвъртия филм на австралийския режисьор
Джордж Милър „Лудият Макс: Пътят на яростта“ беше по време на
тазгодишния филмов фестивал в Кан, но извън официалната конкурсна
програма.
Текст от Елица Матеева
