вторник, 11 август 2015 г.

Фатих Акин и киното като религия

Фатих Акин и киното като религия


Въпреки че отдавна е навършил четиридесетте, Фатих Акин си остава момче. Той е нещо като пънкар, бунтар в киното. Казват, че е турски режисьор (по произход), който живее в Германия, но за него това е без значение – киното намира своята идентичност, когато зрителят се идентифицира с историята от екрана. Именно тогава киното е живо, а историята, която ни разказва, получава паралелен живот.
Текст от Елица Матеева
Текст за 12 magazine


„РЕЛИГИЯТА ДАВА УПОВАНИЕ,
ЗАЩОТО ТЯ ПРЕДЛАГА НЯКАКВА СОЦИАЛНА ОБЩНОСТ.
АЗ ТРЯБВАШЕ ДА НАПРАВЯ ЕДНА КРАЧКА: МОГА ДА ОБИЧАМ СЕМЕЙСТВОТО СИ,
БЕЗ ДА СЕ НАЛАГА ДА СПОДЕЛЯМ ТАЗИ ЧАСТ НА МИСЛЕНЕТО МУ.
СНИМАНЕТО НА ФИЛМИ МИ ПОЗВОЛИ ДА СЕ СДОБИЯ СЪС СМЕЛОСТТА
ДА Я НАПРАВЯ, ПРЕДЛОЖИ МИ ДРУГА ФОРМА НА РЕАЛИЗАЦИЯ
И МЕ СВЪРЗА С НОВА СОЦИАЛНА ОБЩНОСТ.
КИНОТО СТАНА МОЯ РЕЛИГИЯ.“
– ФАТИХ АКИН
/„В клинч. Историите на моите филми“, Ф.Акин,
ИК „Колибри“, 2014, превод Жанина Драгостинова/

Киното на Акин ме привлича заради парадоксите в сюжета, маргиналността на преживяванията, специфичните персонажи, отприщили скритата си енергия на прага на нещо, което се очаква да се случи, да се изпита, да се превърне в жертва. Персонажите му винаги се променят, а най-интересните трансформации настъпват, когато пътуват. Няма нищо по-вълнуващо от неизвестността, която предлага пътуването, може би, защото то поддържа въображението ни будно. Струва ми се, че Акин е изключително концентриран режисьор, независимо, че под повърхността на някои негови произведения (“През юли” /2000/, “Солино” /2002/, “Храна за душата” /2009/), сякаш рошав стопаджия вдига палец, в очакване зрителят да сподели неговата мечта.
Трилогията “Любов, Смърт и Дявол” е може би най-целенасоченото филмово изследване на Акин, изпълнено с перфекционизъм от А до Я. Първата част на трилогията – “Срещу стената”, донесе на Акин „Златна мечка“ от Берлинале, а година по-късно той стана член на международното жури в Кан. „На прага на Рая“ от 2007 е могъща приказка за смъртта, разказана с изящество и вълнение, където тъжните очи на Хана Шигула пленяват, задържат дъха и същевременно се вторачват в търсене на прошка, вторачват се с всичките въпроси, които има една майка, загубила дъщеря си заради нечии криворазбрани политически идеали. И ако немските филмови награди не оцениха по достойнство играта ѝ, то американските филмови критици, чрез своето национално критическо общество, заслужено я отличиха с приз за „Поддържаща актриса“.
Фатих Акин и киното като религия

Имала съм възможност да потъна в очите на Хана Шигула. Тя гостуваше в родния ми град, играеше в моноспектакъл, в рамките на театрален форум. На среща с кмета на града (тогава, Кирил Йорданов) след всички патетични вопли на управници и журналисти, типично по нашенски кметът реши да покаже колко добре е запознат с музикалните интерпретации на Шигула. Пред нея пусна фонограма с „Лили Марлен“. Ужасих се, защото това не беше нейният глас! Хана се усмихна и каза: “Това е прекрасно изпълнение, наистина. Чувствено, само че не пея аз, а една богиня – Аманда Лиър.” Настъпи трудно мълчание. Все пак, успях да я прегърна, да усетя силните ѝ ръце. А в театъра на града ни, всички бяха във възторг от скромността ѝ. Единственото ѝ желание било да има минерална вода, заради лятната жега. Тогава ѝ казах: „Бяхте толкова изразителна в „На прага на Рая“, а тя отвърна: „Да, защото имах късмет да работя с Акин!“
„На прага на Рая“ е личният ми фаворит от творчеството на Акин заради спиралата на сценария му. Преплитането на време и пространство с присъствието, или липсата, на определени персонажи е невероятно. „На прага на Рая“ е съвременен политически реквием за смъртта, но и реквием за надеждата. И сега, когато си спомням репликата на персонажа на Шигула: „Aко Турция попадне в Евросъюза, вероятно в държавата ще настъпят положителни промени“, се поражда скептичната ми усмивка – сякаш Акин е предчувствал, че спасителният пояс Евросъюз, е с невидими дупки, които след време ще стават все по-големи докато икономически силните държави не чуят писъците на изгубените в превода на кризата балкански страни.
Фатих Акин и киното като религия
„ ДАЛИ ТОЙ, ЖИВОТЪТ, ЩЕ МОЖЕ ДА СТАНЕ ОТНОВО НОРМАЛЕН? МЪРТВИТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ ДА ЖИВЕЯТ, КОГАТО МИСЛИМ ЗА ТЯХ.“
– ФАТИХ АКИН
/„В клинч. Историите на моите филми“, Ф.Акин,
ИК „Колибри“, 2014, превод Жанина Драгостинова/

Трилогията „Любов, Смърт и Дявол“ продължава с „Раната“. Дяволът излезе от бутилката, защото този път Акин направи филм, посветен на Арменския геноцид. Направи го честно, през личната съдба на Назарет (Тахар Рахим). „Раната“ е особен филм, съпоставяйки го с всичко, което режисьорът е снимал до днес. Той е тъжна притча за страдалческите странствания на ковача Назарет, в търсене на своите дъщери Лусин и Арсин, жертви на геноцида.
Статистиката сочи, че за периода от 1895 до 1921 са избити 1 543 271 мъже, жени и деца, арменци по произход, а много други са изселени. Само през 1915-1916 от родните им места е депортирано над един милионно арменско население. След Първата световна война Османската империя, като губеща страна, компенсира своите комплекси, подлагайки на кланета, репресии и масово изселване този миролюбив и работлив народ, считайки го за приятел на победителката Русия. Кому е нужна подобна жестокост? Република Турция и до днес възрязява срещу употребата на израза „арменски геноцид“ и в качеството си на наследник на отоманската администрация, Турция не поема отговорността за наличието на тези събития.

В първите минути на „Раната“ проблясва острието на една ножица – ковачът Назарет продава труда си по-скъпо от обикновено на свой съгражданин, изпитвайки яд към язвителността и самодоволството на богатия. След това признава своя грях в църковния храм. Скоро всички арменци в Мадрин ще празнуват Великден. Вечерта семейството е обезпокоено – турски войници депортират арменските мъже в трудов лагер далеч от дома – Диарбекир и Назарет става свидетел на всевъзможни жестокости. След година губернаторът на Диарбекир ще прости на арменците при условие, че те приемат исляма. По случайност Мехмед, амнистиран затворник, не успява да умъртви Назарет: може би има страх от Аллах, но неговият нож все пак предизвиква вечна остра болка за Назарет. Раната, която му нанася, лишава едно човешко същество от глас и Назарет никога няма да може да говори както преди. Загубата на глас е знакова за историята, тя е свързващото звено – един народ загубва битието си, живота си, заради фикс-идеите на младотурските управници.
Открит в пустинята от търговец, производител на сапун, Назарет намира подслон в Алепо. Там той гледа заедно с хиляди братя по орисия „Хлапето“ на Чаплин и, естествено, като останалите, се идентифицира с героите. Кино в киното е прийом, който Акин обича да използва, а благодарение на киното Назарет открива своя чирак Левон. Надеждата не напуска арменеца – нощем в най-тежки моменти се явява призракът на съпругата му Ракел (чувствено и деликатно изпълнение на певицата Инди Зара), чиято песен го спасява много пъти от смъртта. След 1918 Назарет странства и обикаля всички приюти за сирачета-арменчета в търсене на своите деца и така, след няколко години, се озовава в Ливан. В един от последните приюти той открива снимка на своите вече големи момичета и разбира, че след като са навършили 16 са отпътували за Куба. Вече в Хавана, баща им открива, че са на друг континент – в Минеаполис, Северна Америка. Назарет успява да събере пари за нелегално преминаване на границата, но и в Америка се оказва враг на местното население. Американците са показани в своята клиширана ограниченост – жестоки ксенофоби, които по подобие на турските войници са готови да убият, пребият и насилят по-слабия, да смачкат различното. За да оцелееш в този свят трябва да играеш по неговите правила, а Назарет оцелява, защото има цел. През 1923, в едно провинциално американско градче той най-накрая открива Лусин. Баща и дъщеря плачат пред гроба на Арсин, но са заедно. Въпреки Раната!
Фатих Акин и киното като религия
Тахар Рахим като Назарет е пестелив в словото, но пък в тишината на тялото на Назарет бушуват страсти: гняв, прошка, бунт, любов, болка, се преплитат в одисеята му по намирането на истината за хората. А тя е простичка – хората не се раждат с омраза спрямо другите в сърцата си, омразата се научава в цивилизационната джунгла като средство да се оправдаят грешките на проекта „хомо сапиенс”. Тахар Рахим разказва за участието си в „Раната“: „Аз съм като онези странници в уестърните на Серджо Леоне. Те обикновено мълчат. Но моят герой е принуден да мълчи, защото физически е лишен от глас. Докато работeхме върху моето мълчание във филма, аз упражнявах различни жестове, Назарет трябваше да успее да бъде разбран от всеки, неговите жестове трябваше да бъдат достъпни, разпознаваеми. Струва ми се, че този достъпен език е бил еднакъв за всички, но после историческите обстоятелства са ни променили.“
Мартин Скорсезе – режисьор, който винаги е бил с емблематично значение за Акин, а в последствие и негов приятел, провокира своя по-млад колега с идеята част от действието на филма да се развие в Хавана – този град според Скорсезе предлага неповторима атмосфера. Снимките на „Раната“ започват през 2013, като се разполагат в няколко локации: Йордания, Канада, Малта, Куба, Германия. Името на главния персонаж е с многопосочни значения: първични асоциации с Исус от Назарет, а фамилията Манукян идва от присъствието на двама арменци, живеещи в Америка и свързани с филма – Алекс Манукян, спасил се от арменския геноцид, емигрирал в Америка, впоследствие бизнесмен и предприемач в Детройт. Хайг Манукян е американски арменец, професор по кинематография, преподавател в Нюйоркския университет, чийто ученик е бил Скорсезе.
„За арменския геноцид научих, когато бях юноша. Снимах „Раната“ специално за турската публика – за онази, която не познава историята, за онази, която я отрича. Но това е и филм за арменските зрители. Искам да събера, да обединя арменци и турци, докато гледат моя филм“, споделя Фатих Акин. В „Раната“ той не осъжда, а копнее за милост, която едва ли някога ще можем взаимно да си подарим.
 “Раната” е по кината в София, Пловдив, Варна и Бургас.
06.08.2015