вторник, 25 август 2015 г.

УДИ АЛЪН: ЛЮБОВ, ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ В ГРАДА

УДИ АЛЪН: ЛЮБОВ, ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ В ГРАДА
12 magazine
Има един стар виц: две възрастни жени са на почивка в планината. Едната казва на другата: “Храната тук е просто ужасна!” „Да,наистина. И тези малки порции!“, отговаря другата. Точно така се чувства един от персонажите на неуморимия, невротичен филмов гений Уди Алън в „Ани Хол“ (1977). За него животът е изпълнен със самота, страдание, лъжа и нещастие, и като капак на цялата тягостна екзистенция, животът свършва толкова бързо! За великия магьосник в пародирането на социалния стандарт, думата „почивка“ е тера инкогнита. Киното на Уди Алън е кино, в което градът е онзи мълчалив свидетел, без който любовта не съществува. Към нея, за колорит, се вплита и някое коварно човешко поведение, заради което в жизнения статус на действащите лица настъпва тотален хаос. Във филмите на Алън словото измества действието. Персонажите постоянно и бъбриво рационализират живота си, но не съумяват да извлекат полза от аналитичните си словесни експерименти. По-често се чувстват неудовлетворени, а когато все пак изпитват щастие, им се струва, че скоро ще настъпи края на света и се принуждават да легнат в канапето на известен психоаналатик.
Текст от Елица Матеева

Стилът на Уди Алън се характеризира със собствена реалност и въпреки опитите за копиране на почерка му, спецификата го прави лесно разпознаваем. За повече от три десетилетия творчески път той доказва, че е неповторим комик, философ, режисьор и разказвач на истории, посветени на съвременните американци, за които Ню Йорк е осмото чудо на света.


За Уди Алън романтичните места са Ню Йорк, Париж, Барселона, Лондон, Рим… Шумът на тълпата, пулсът на града, сезоните му с ритъм, роден сякаш от музиката на Гершуин – всеки ъгъл излъчва сантименталност, която Алън възприема като метафора на умиращата култура. Влюбването според него е връзка, която е като временна отбивка от магистралата на живота, която те държи завинаги, ако останеш без бензин. Алви Сингър, Айзък Дейвис, Мемиш Филдинг, Зелиг… Героите му са забавни интелектуалци-неудачници, от които винаги може да се очаква оригинална смешка или патентоване на нова сексуална техника.
„УДИ БЕШЕ МНОГО ШИК С ГОЛЕМИТЕ СИ ОЧИЛА И ЕЛЕГАНТНИТЕ СИ КОСТЮМИ. НО МЕН МЕ ПЛЕНИХА ПОВЕДЕНИЕТО МУ, ЖЕСТОВЕТЕ МУ, РЪЦЕТЕ МУ, ПОКАШЛЯНЕТО И СВЕДЕНИЯТ СКРОМЕН ПОГЛЕД, ДОКАТО РАЗКАЗВАШЕ СМЕШКИ ОТ РОДА НА: „НЕ МОЖАХ ДА СИ НАМЕРЯ ДАМА ЗА НОВА ГОДИНА, ЗАТОВА СЕ ПРИБРАХ У ДОМА И СКОЧИХ ГОЛ ВЪВ ВАНА С ДЕСЕТЦЕНТОВИ МОНЕТИ С ЛИКА НА РУЗВЕЛТ.“ ИЛИ: „ ПРЕДПОЧИТАМ ДА СЪМ В КОМПАНИЯТА НА КРАСИВА ЖЕНА, ОТКОЛКОТО В ДРУГА КОМПАНИЯ, КАТО ИЗКЛЮЧИМ ТАЗИ НА КОЛЕКЦИЯТА МИ ОТ МАРКИ.“
– ДАЯН КИЙТЪН, „НЯКОГА ПАК“

Казват, че хуморът му е заядлив, но през годините той еволюира и придобива социално-психологическа рефлексия. Алън Стюард Кьонигсбърг, както е истинското име на режисьора, е роден на 1 декември 1935 в Бруклин. Той проявява чувството си за хумор още от ранна възраст. Започва съвсем скромно като автор на гегове, по 2 долара на парче. По-късно се присъединява към шоуто на Сид Сийзър, в което участва невероятният комик Мел Брукс. В началото на шейсетте, Алън е солист кларинетист в кабаре и редовен участник в телевизионни скечове. Първата му киноизява се изразява в пренаписването на сценария на „Какво ново, котенце?“ (английска комедия, с режисьор Клайв Донър). През 1967 преработва сценария на „Казино роял“ (4 новели – 4 ма режисьори), където Джеймс Бонд се играе от Дейвид Нивън, а Уди Алън е неговият стеснителен племенник, който се превръща в зловещ доктор. Написва две театрални комедии, играни с огромен успех на Бродуей: „Не пийте вода!“ и „Изсвири го отново, Сам!“, издава и първия си сборник с разкази „Без перушина“. Първият му авторски филм е „Вземай парите и бягай“(сюжетът е съвкупност от многобройни интервюта на главният образ – Върджил Старкуел).
В ранните си филми, Алън продължава традицията на класическата бурлеска, персонажите му напомнят на малките, брулени от живота герои в стилистиката на Бъстър Китън, Чарли Чаплин или пък широко ококорени към света като Граучо Маркс. През годините Алън развива традицията и създава действащо лице, което напълно се интегрира в социално-психологически план с климата на Америка. Нещо повече, персонажът се стреми да се впише във всяка характеристика на модерното общество, затова е и носител на всичките му неврози.
Сред спътничките в живота му са кинокритичката Полин Кейл, актрисите Даян Кийтън, Миа Фароу и приемната дъщеря на Фароу – Сун-И. Като режисьор Алън не е „мил и нерешителен“. Той притежава рядко твърд, деспотичен нрав, извъредно педантичен е и никога не разчита на случайността. Любимият му режисьор е Бергман, но във филмите си Алън хапливо си „играе“ с името на друг скандинавски автор и философ – Сьорен Киркегор.
В „Ани Хол“ Алън за първи път се отказва от пародирането и киното му започва да се вглежда в комплексите, тъгите, неволите и влюбванията на така наречения градски човек. Тя (Даян Кийтън) се притеснява, че е прекалено висока. Той (Уди Алън) се притеснява, че е прекалено нисък. Свалят обувките си и застават един до друг. Наемат жилище в Ню Йорк. Обзавеждат го така, сякаш крадец е минал през апартамента и е изнесъл всички мебели. Важно е изкуството и те са на път да направят революция. Нежната им и странна любов ще продължи 6 години. Няма да описват връзката си като пламенна, романтична или бурна. Работят страстно и провокиращо. Снимат заедно „Любов и смърт“, „Всичко, което знаете за секса, но сте се страхували да попитате“, „Поспаланко“, „Интериори“, „Ани Хол, „Манхатън“, а години след раздялата си и “Мистериозно убийство в Манхатън“. Кийтън се превръща в муза за Алън, така, както след нея мястото ѝ ще бъде заето от други музи за конкретни филми, всяка от тях секси, темпераментна и талантлива: Мерил Стрийп, Миа Фароу, Мира Сорвино, Хелън Хънт, Пенелопе Круз, Скарлет Йохансон, Наоми Уотс, Кейт Бланшет, Ема Стоун… Днес Уди си мечтае да направи филм и централната роля да изпълни Рийз Уидърспун.

Има един анекдот, който се свързва с комика Граучо Маркс: „Не бих членувал в клуб, който би ме приел за свой член“. Така малкият, харизматичен герой на Уди Алън обяснява своята гледна точка за връзката му с жените. Паниката да покажеш най-доброто от себе си при емоционална среща с жена е крайна. Вселената ще се взриви, но Уди никога не забравя, че докато настъпи края на света човешкото същество трябва да търси и да се забавлява, въпреки перманетната параноя, която го е заклещила сред пощурелия свят от еманципирани красавици.

Ейб Лукас – отдаден на алкохола преподавател по философия (Хоакин Финикс), успява едновременно да спечели сърцето на две различни жени: студентка и научен работник в колежа. Случаен разговор в ресторант го провокира да развие нов екзистенциален алгоритъм, а поводът е майка, която е страна по дело за отнемане на родителски права. Тя счита, че съдията не е лоялен спрямо делото и Ейб развива тезата си, че ако извърши убийство с кауза и умъртви съдията, като възнагради очакванията на нещастната майка, неговото деяние обслужва висока цел, тоест то е небоходимо зло и трябва да бъде оправдано от морално естество. Така Ейб без да иска се озовава в ситуация от типа на Разколников или от криминален сюжет на Патриша Хайсмит, а флиртовете му с Рита (Паркър Поузи) и Джил (Ема Стоун) са като еликсир за тялото и ума, вдъхновяващи за нови и нелогични на пръв поглед подвизи.
Последната творба на Уди Алън – „Ирационалният мъж“ бе показана в Кан тази година, извън конкурсната програма. „Ирационалният мъж“ по фин и типичен за Алън начин развива специфична посока в творчеството му, където, като хирург, той изследва мотивите, които провокират поведението ни към престъпление, лъжа, измама. Така линията от „Мач Пойнт“, „Сънят на Касандра“ и „Син Жасмин“ се допълва с новото му филмово бижу. Ако положим теорията на Ейб и съпоставим теорията на екзистенциалността и други философски школи се получават следните любопитни разсъждения: волята за живот се появява отново чрез Каузата, меланхолията е прогонена. Триумфалното осмисляне и „да“ на живота според Ницше се увековечава с велика, справедлива цел. Жизненият застой на Ейб за първи път следва кредото на Симон дьо Бовоар за светкавична промяна на битието – днес, а не в някаква бъдеща проекция. Всяка етика в отношенията е отговор на разума, който иска да въведе ред и да опрости, да рационализира живота, а брилятното убийство е възможно най-съвършеното ирационално събитие в живота на един колежански преподавател. Според Жан-Пол Сартр, “съществуването предшества същността”, което означава, че ние сме креативни негодници и можем да действаме по непредсказуеми начини. Няма значение колко добре познавате някой, то този някой би могъл да се окаже убиец. Екзистенциалистите предполагат, че ние не можем да се доверяваме на никого, но това не трябва да стопира активността ни, защото светът се случва, благодарение на смелите постъпки и поемането на риск.
След „Магия на лунна светлина“, тук оператор отново е Дариус Кхонджи. В „Ирационалният мъж“ колоритът е по-хладен, а златистите романтични цветове от предишния проект са заменени с атмосфера, доближаваща се до скандинавската кинематография. Дали случайността не е подвластна на определена логика, кога логическото заключение може да бъде резултат от случаен разговор, поглед, звук – един от възможните отговори се крие в „Ирационалният мъж“, който въпреки всичко намира смисъл на живота си. А според Уди Алън съществуват минимум десет причини, заради които си струва да се живее: заради киното на Граучо Маркс, шведските филми, втората част на симфония „Юпитер“, Луис Амстронг и неговият „Potato Head Blues“, „Възпитания на чувствата“ от Флобер, заради Брандо и Синатра, невероятните ябълки и круши на Сезан и заради лицето на…една специална жена, която като подводница пори окъпания от шум, любовни трепети и суета град. “Ирационалният мъж” е скоро по кината.


http://12mag.net/pop/woody-allen-lyubov-prestaplenie-i-nakazanie-v-grada/