четвъртък, 3 септември 2015 г.

КСАВИЕ ДОЛАН И НАДЕЖДАТА ВЪВ ВСЕКИ ДЕН

КСАВИЕ ДОЛАН И НАДЕЖДАТА ВЪВ ВСЕКИ ДЕН
за 12 magazine
Орсън Уелс дебютира с „Гражданинът Кейн“ на 26 години. На същата възраст Ксавие Долан е постигнал пет невероятни филмови откровения, които провокираха гилдията на критиците да определят младия артист от Квебек като режисьор-вундеркинд.
Текст от Елица Матеева
„Не съм учил за режисьор, втурнах се в киното, защото още от дете участвах в реклами и в детски сериали. Нямам академично образование и онова, което ме вдъхновява, когато измислям как изглежда живота на моите герои, са поезията, фотографията, модата. Така създавам костюмите, интериора. Режисирането като процес граничи с абсурда, но най-важното е да следваш своя инстинкт, своята интимност. Моите филми са искрени и всеки филм, който създавам е като личен урок и изпитание. Докато снимам постоянно си отговарям на въпросите: кой съм и какъв съм? Във всеки филм създавам между мен и екипа атмосферата на семейство, на съобщност. А мечтата ми е да имам филм, който да въздейства като „Титаник“ – това е любимият ми филм. И така всеки път, докато снимам, аз мечтая и се опитвам да направя своя „Титаник“.”, казва Ксавие Долан.
„Аз убих майка си“(2009), „Въображаемите любовници“(2010), „И все пак Лоранс“ (2012), „Том във фермата“(2013) и „Мамо“ (2014) разтърсиха чувствителния зрител с темите си, със специфичната си операторска работа, с присъствието на режисьора като главен герой и изпълнител в част от историите, с усета си към напрежението и красотата, която излъчва страстта, въпреки някои нейни патологични лабиринти. Сравняват емоционалния свят на Долан с Педро Алмодовар и Франсоа Озон, но въпреки общата посока на търсения, между тримата съществува артистична бездна. Долан не е поет на мелодрамата като Алмодовар, а киното му е встрани от романтичния драматизъм на Озон. Долан създава по детски гневни, болезнени и същевременно убийствено сантиментални светове, в които обществото присъства с всички свои оттенъци. Неговият извор на вдъхновение е фобията, изследвана в различни прояви: ксенофобия, англофобия, франкофобия, фобия срещу различната сексуална ориентация, фобия между различни социални прислойки… В киното му буржоазният бит, навици и порядки, и тоталната им пустота, са интегрирани като мълчалив персонаж, а възприемането им като мисловен дразнител се осъществява благодарение на детайлния интериорен знак, който с лекота се превръща в коментар, в многоточие, във въведение в духовния пейзаж на персонажите.


„ВДЪХНОВЕНИЕТО Е КАТО ШЕПОТ ИЛИ КАТО ТАЙНА, КОЯТО СЕ РАЗПРОСТРАНЯВА ОТ УХО НА УХО В ШУМНАТА ТЪЛПА. ВЕДНЪЖ ДОКОСНАЛА СЕ ДО ПОСЛЕДНИЯ ЧОВЕК В ТЪЛПАТА ТАЙНАТА ВЕЧЕ Е ДРУГА, ДЕФОРМИРАНА.
ВИНАГИ ПИША ЗА ХОРАТА, В МИСЛИТЕ МИ ПРИСЪСТВА НЕОПРЕДЕЛЕНО ЧОВЕШКО СЪЗДАНИЕ. ПИСАНЕТО, ИЗМИСЛЯНЕТО НА СЮЖЕТИ МЕ ИЗТЛАСКВА ОТ КОМФОРТНИЯ, СПОКОЕН РИТЪМ.
ДА БЪДА ДРУГАДЕ, В ДРУГА ДУША – ТОВА Е
НАЙ-ВЕЛИКОТО ПРЕЖИВЯВАНЕ В РАБОТАТА МИ.“
– КСАВИЕ ДОЛАН
Долан може да сглоби във филмите си музика, от която като стереоефект да звучат едновременно 9-та симфония на Бетовен и изпълнение на съгражданката му Селин Дион. Лудовико Ейнауди, Дайдо, Oasis, The Cure, Вивалди, Лана Дел Рей, Андреа Бочели, Далида, Изабел Пиер, Бах… Tолкова различни и същевременно мощно туптящи композиции бушуват в чувствителните изображения на Долан. Той е и автор на сценариите към филмите си, често резултат от адаптирани театрални пиеси. Но каквото и да измисли в сюжетно отношение, Долан не се занимава с детайлно анализиране на душата, а с процеса на нейните трансформации.
Ксавие Долан е роден на 20 март, 1989 в Монреал, Квебек, Канада. Сценарият за режисьорския си дебют пише на 17 години, а на 19 режисира и играе в дебюта си „Аз убих майка си“. Описва филма си като полубиографичен и не скрива хомосексуалността си. „Аз убих майка си“ печели три номинации от селекцията в категорията за режисьорски дебюти на Кан 2009. В същата година филмът е номиниран от канадската кино-гилдия за Оскар. „Въображаема любов“ също е отличен в Кан, в категорията „Особен поглед“ и има награда от кинофестивала в Сидни. „И все пак Лоранс“ е носител на 22 международни награди, сред които от „Особен поглед“ в Кан за най-добра актриса (Сюзан Клемон), завръща се с награди от фестивала в Торонто, награда „Люмиер“, награда от филмовия форум в Лисабон. Психологическият трилър „Том във фермата“ (адаптация на едноименната пиеса от Мишел Бушар) е носител на наградата на FIPRESCI от фестивала във Венеция, където е номиниран и за Златен лъв. А филмът му „Мамо“е отличен с 45 приза, като един от най-важните е наградата на журито в Кан 2014, която се поделя между детето-чудо Долан и ветерана на френската нова вълна Годар (за „Краят на езика“).


„АЗ СЕ ГОРДЕЯ С ТОВА, КОЕТО СЪМ.
ЗА МЕН ДУМИТЕ СЪЗДАВАТ ДИСТАНЦИЯ МЕЖДУ ИСТИНСКАТА ЕМОЦИЯ.
НЕ ВЪЗПРИЕМАМ ХОРАТА КАТО МЪЖЕ ИЛИ ЖЕНИ, А КАТО АНГЕЛИ, КОИТО ИЗПИТВАТ ОБЩИ ВИБРАЦИИ И ЗАТОВА ЛЮБОВТА ЗА МЕН Е ЕДНА.
ЗА СЕБЕ СИ КАЗВАМ, ЧЕ СЪМ КВЕБЕКЧАНИН И БИХ ИСКАЛ МОИТЕ ФИЛМИ ДА ИЗЛЪЧВАТ ТИПИЧНОТО ЗА МЯСТОТО, КЪДЕТО СЪМ ПРЕКАРАЛ ДЕТСТВОТО СИ. КОЛКОТО И ДА СМЕ ОТВОРЕНИ КЪМ ДРУГИТЕ, В КВЕБЕК СЪЩЕСТВУВАТ И ОМРАЗАТА, И ФОБИЯТА КЪМ КЪМ ХОРАТА С ТЪМНА КОЖА, КЪМ АНГЛОЕЗИЧНИТЕ, ИЛИ ПЪК КЪМ ФРЕНСКОЕЗИЧНИТЕ ОБЩНОСТИ. ЗАТОВА ЕДНОВРЕМЕННО СЪМ И ОТЧУЖДЕН ОТ ТОЗИ НАЧИН НА ОБЩУВАНЕ.
ЗА ДА НЕ СЕ ДЕПРЕСИРАМ СИ КАЗВАМ, ЧЕ ВЪВ ВСЕКИ ДЕН
ТРЯБВА ДА ОТКРИВАМ НАДЕЖДА ЗА ХОРАТА.“
Между дебюта и последния филм на Ксавие Долан може да се открие определена цикличност, във визуално отношение. В „Аз убих майка си“ и „Мамо“ екранът енергийно си играе със зрителя по вертикалите. Кадърът е така конструиран, че стесняването и разширяването му е знак, код към емоционалния статус на персонажите. Особено при „Мамо“ той се разширява по хоризонтала, единствено в моментите на щастие и фалшив блян. В „Аз убих майка си“ младият Юбер създава видео-дневник, в който под формата на монолози описва отношението си спрямо своята майка Шантал Леминг, чувствително изпълнена от една от любимите канадски актриси на Долан – Ан Дорвал. В „Мамо“ Дорвал изиграва отново ролята на майка – Даян Депре, чийто син Стив (Антоан – Оливер Пилон) страда от хиперкинетично разстройство.
Във „Въображаеми любовници“ интервюта между приятели, които разказват за своите любовни неволи са гръбнак, сценарна структура, по която се плъзга историята на Мари (Моня Чокри) и Франсис (Ксавие Долан) влюбени едновременно в Никола.
Най-съблазнителен като изразителност е „И все пак Лоранс“, в който особеният рисунък и определен статичен ъгъл на заснемане се превръщат в акцент. В него френският актьор Мелвил Пупо (който прави страхотна роля във филма на Франсоа Озон „Време за раздяла“) си партнира със Сюзан Клемон. Двамата създават мощен, екстатичен дует на влюбени, чиито раздели са предопределени от страстта на Лоранс (Пупо) да се облича като жена. В по-късен етап Лоранс тотално променя своята физическа същност, но в живота му любовта е винаги белязана с отчетливо присъствие или мисъл за неговата любовна привързаност към Фред (Клемон). Френската актриса Натали Бай изпълнява ролята на майката на Лоранс и демонстрира открояваща се с контрастност игра.
„Том във фермата“ е най-различен и непредсказуем за стила на Долан филм. Сякаш излязъл от секретно досие на Хичкок, филмът напрегнато лудува с тънката нишка между еротика и насилие. Ксавие Долан играе Том, пристигнал в забравена от света ферма, за да присъства на погребението на своя приятел, загинал в катастрофа. Между Том и братът на починалия Гийом се случват непредсказуеми взаимоотношения, които завършват с определена зависимост между мъчител и жертва. Том сякаш е хипнотизиран от своя насилник и не иска да се откъсне от фермата, в която витае призракът на смърт и социопатия.
Главната отправна точка на „Мамо“, според думите на Долан, се състои в обстоятелството, че всяка майка се събужда с любов към своето дете, независимо неговия характер. Той се подготвя за снимките на филма близо пет години, а работата с Ани Дорвал възприема като работа със свой изповедник. Тя е човекът, който изключително подкрепя всяка идея на режисьора. Когато пише сценария за „Мамо“ първата му идея е да разкаже за жена, която си представя най-хубавите неща, свързани с бъдещето на своя син. Около тази мечта, той измисля всички други ситуации. Блянът за щастие присъства във филма като шест минутен фалшив финал, малко преди истинския край на филма. Фабулата се върти около трудния характер на Стив и решенията на майка му спрямо новото канадско законодателство, според което всеки родител без особено дълги бюрократични процедури може да хоспитализира детето си в клиника, ако то има анти обществени прояви или страда от определен вид психично заболяване. В интригата е замесена и заекващата съседка Кайла (Сюзан Клемон), която е като светъл лъч за щурия младеж. Не се заблуждавайте, обаче, че Ксавие Долан е имал трудно детство. Точно обратното и днес, макар че живее самостоятелно, е устроил така своето битие, че за 45 минути с такси да стига до предградията на Квебек, където е домът на майка му. За него те са мястото на пълноценно спокойствие, защото „семейството е като светлина в морето“, особено, ако си уморен от самота.
През 2014 Долан участва в американско-френската продукция на белгийския режисьор Шарл Бинаме „Песента на слона“ (адаптация на едноименната пиеса от Никола Бийон). Действието се развива в психиатрична клиника, в която д-р Грийн трябва чрез пациент да открие причината за внезапното изчезване на свой колега. В напрегнатия и същевременно драматичен сюжет, изпълнен с много обрати, актьорите Ксавие Долан и Брус Гринуд са като котка и мишка. Пациентът умело внушава различни хипотези на психиатъра, за да успее да го измами и да се спаси от капаните на живота, чрез три шоколадови бонбона. Във филма участват Кери-Ан Мос и една от най-предпочитаните актриси в така нареченото независимо американско кино – Катрин Кийнър.
Идващата 2016 се очаква да бъде интересна за журиращия на последното издание в Кан Долан. Той работи над два проекта: американската продукция „Смъртта и живота на Джон Донован“, където работи със Сюзан Сърандан и Джесика Чейстън. Сюжетът отново е специален: проследява съдбата на американски актьор със слава на Брандо, чиято кариерата внезапно пропада, заради медиен скандал, раздухващ отношенията му с единадесет годишен почитател. Френското заглавие, над което работи паралелно заедно с Марион Котияр, Венсан Касел, Лея Сейду и Гаспар Юлиел също е адаптация на пиеса: „Това е просто краят на света“.

http://12mag.net/pop/xavier-dolan-i-nadezhdata-vav-vseki-den/