сряда, 16 септември 2015 г.

ГАСПАР НОЕ: ДОБРЕ ДОШЛИ В ХОТЕЛ „ЛЮБОВ“

ГАСПАР НОЕ: ДОБРЕ ДОШЛИ В ХОТЕЛ „ЛЮБОВ“
За 12 magazine
http://12mag.net/pop/gaspar-noe-dobre-doshli-v-hotel-lyubov/
Представете си много хора, събрани на едно и също място и всички те чувстват, че нещо ги смазва, че вътре в тях е пусто. Мястото е хотел и там те могат да забравят за пустотата като правят любов.
Хотелът не е моя емоционална фантазия, той отдавна е заснет със своите пъстри неонови светлини в Токио, отдавна е финализирал с дълга сцена бягството от пустотата. Камерата е записала всички видове любов от горен ракурс, понякога не е на фокус, но важното е, че по време на любовния акт участниците в него забравят поне за миг за социалната пустота. А в дълбочината си всеки любовен акт е спасително сетиво към вечната пустота — смъртта, защото смъртта е божественият финал на реалността като трагикомическо битие. Любовният акт и максималната еротична наслада представляват секунда от вечността, малка част от смъртта.
Текст от Елица Матеева
Филмът вече е измислен, заснет, пътешествал е по международни фестивали, филмът е странно преживяване, понякога отблъскащо и брутално. Но няма начин киното със знак “Гаспар Ное” да ви остави безразлични, дори ако се откажете да присъствате на финала му. Защото любовта е опит да надхитрим „непосилната лекота на битието“, а киното на Ное винаги дразни, създава особени зони на дискомфорт. Напусналите прожекциите на Ное никога няма да имат възможност да вкусят същината на катарзисното, защото идеята на катарзиса е да се оставиш на голямата вълна, която трябва да те разглоби емоционално, за да се създадеш отново, да се преродиш поне за миг и да изтриеш именно в този миг всички свои негативи. Те естествено отново ще те връхлетят, но по-късно.
Поводът за тези размисли е последният филм на Гаспар Ное — „Любов“. Неговата първа премиера с българската публика беше извън конкурсната програма на Международния филмов фестивал във Варна „Любовта е лудост“ 2015. По подобие на премиерната му среща в Кан, „Любов“ бе прожектиран в най-късните часове, публиката с билети (за разлика от киноспецовете и гостите на фестивала, според мен) зряло посрещна филма на и, за разлика от повечето зрители с покани, издържа 130 минутния арт-порно маратон. Ное казва: ”Любов се случва отвъд доброто и злото. Любов е генетична нужда. Любов е алтер-его състояние на съзнанието. Любов е твърд наркотик. Любов е психично заболяване. Любов е игра на власт. Любов е да надскочиш себе си. Любов е ослепителна светлина. Филмът „Любов“ е сперматозоиди, течности и сълзи. „Любов“ е възбуждаща сексуална мелодрама за едно момче и едно момиче и друго момиче.“ Докато пише диалозите на „Любов“ Гаспар Ное иска да направи изпълнен с радост филм. Според него в еротичното любовно кино има повече тъга и драматизъм. Крайният резултат обаче е друг, според самия него: Това е филм, който ще надърви момчетата, а момичетата ще плачат за Мърфи през цялото екранно време.“

„ПЛАЧА ЧЕСТО. ЕТО, СЕЩАМ СЕ ЗА СМЪРТТА НА РОДИТЕЛИТЕ СИ
И ЗАПОЧВАМ ДА ПЛАЧА, ОЧИТЕ МИ СЕ ПЪЛНЯТ СЪС СЪЛЗИ. АКО СЕ ВЛЮБЯ СТАВАМ НЕСТАБИЛЕН, ЗАЩОТО ПОСТОЯННО СЕ ТРЕВОЖА, ЧЕ МОЖЕ ДА МЕ ИЗОСТАВЯТ.
ТРЯБВА ДА СТЕ МНОГО РАЦИОНАЛЕН И ХЛАДЕН ЧОВЕК, ЗА ДА ЗАПАЗИТЕ СПОКОЙСТВИЕ, ЗАЩОТО СТРАДАНИЕТО И ГРОЗНОТО МОГАТ ДА ВИ ВРЪХЛЕТЯТ
ВЪВ ВСЕКИ МОМЕНТ. И ЗАПОМНЕТЕ, ЧЕ ВИЕ ПО НИКАКЪВ НАЧИН
НЕ СТЕ ЗАЩИТЕНИ ОТ ПРИСЪСТВИЕТО ИМ.“
– ГАСПАР НОЕ
Гаспар Ное е роден на 27 декември, 1963 в Буенос Айрес, Аржентина. Той прекарва детството си между родния си град и Ню Йорк. Баща му, Луис Фелипе Ное, е художник, писател и известен аржентински интелектуалец. Гаспар пристига в Париж, когато е на дванайсет. На седемнайсет, след като учи философия, постъпва в “Луис Люмиер”, за да учи кино. На деветнайсет, след като завършва, учи във Факултета по философия в Сорбоната и паралелно следва психология. През 1985 става асистент на аржентинския режисьор Фернандо Соланас във филма “Изгнанието на Гардел (танга)” и режисира първия си късометражен филм, озаглавен “Слънчеви бани на Луната”. През 1988 отново асистира на Соланс във „Югът“. По време на работата си върху „Слънчеви бани на луната“ се запознава със своята бъдеща половинка, кинорежисьорката и сценаристка Лусил Хаджихайлович („Невинност“ 2004), която участва като съсценарист на „Вход към пустотата“. През 1991 заедно с Лусил създават своя кинокомпания — „Les Cinémas de la Zone“. Тази „кинозона“ стои в основата на пълнометражните му проекти. „С Лусил открихме, че споделяме общото желание да правим нетипични, различни филми и започнахме да създаваме наше общество — кинозоната. Самостоятелното производство има своите трудности и недостатъци, но за сметка на това ние се чувстваме свободни да правим кино, в което вярваме, дори то да не се продава. Естествено, плащаме си за последствията, когато филмите ни не носят приходи, но това е наш съзнателен избор!“
„НАСИЛИЕТО Е В ЖИВОТА, ТО Е ЧАСТ ОТ ЧОВЕШКИЯ ОПИТ.
ИМАХ ПРОБЛЕМИ С ФРЕНСКИТЕ КРИТИЦИ, ЗАЩОТО НЕ ИМ ХАРЕСА
БРУТАЛНОСТТА В „НЕОБРАТИМО“. ИНТЕРЕСНОТО Е ОБАЧЕ, ЧЕ АКО ИМАШЕ ОБИДЕНИ ИЛИ ЯДОСАНИ ЗРИТЕЛИ, ТО ТЕ НЕ БЯХА ЖЕНИ.“
– ГАСПАР НОЕ

Вероятно около първите творби на Гаспар Ное познавачите започват да дефинират киното му като „кино на тялото“. Тялото стои в центъра на разказа. Той може да се характеризира с дефицити и слабости, а изображението често се конфронтира със сюжета. Киното на тялото създава усещане за повсеместен социален нихилизъм и отчаяние. В киното на тялото преобладават насилието и сексът.
През 1991 Ное снима късометражният „Месо“ (Carne), с участието на Филип Наон, който играе централна роля и в пълнометражния „Сам срещу всички“ (1998, Stand Alone) и участва в първите десет минути на „Необратимо“ (2002, Irréversible). Късометражният филм печели награди от Кан и Авиньон. Експерименталният разказ на Ное ни въвежда в тихия свят на един месар, самотен баща, който отглежда малкото си момиченце с психични отклонения. Внушенията на филма, колажите от различни надписи в него интуитивно ме отвеждат в платформата от идеи в пиесите на Фасбиндер. Първите творби на Ное анализират социалната несправедливост и априорната апатия, в която общественият морал представлява изкуствена, фалшива дума. Късовете конско месо се редуват с чинии, в които отруденият делник на един месар намира покой. Стек от кон, червено вино, лека нощ, Синтия и тотална пустота.

По съвет на приятели Ное започва да пише сценарий за продължението на „Месо“. Сам събира средствата за създаването на „Сам срещу всички“, снима за телевизията, участва като актьор в „Доберман“ на Ян Кунен, режисира музикални клипове, по поръчка на френското министерство на здравеопазването снима филми, в които чрез порното разсъждава върху темата „СПИН“. През 1998 „Сам срещу всички“ печели награди от Кан, Сараево, Стокхолм, от фестивалите в Буенос Айрес, Бостън и други. Историята на филма започва от финала на „Месо“. Финалът е отворен, а животът е уморително пътуване към смъртта и пустотата. Филип Наон като Месаря със своя строг, но тъжен поглед приковава вниманието. Всяка гънка от тялото му е изпъната, тялото е здраво, красиво, а душата — болна и самотна. „Сам срещу всички“ е и интересен визуален експеримент, от който тръгва идеята, че времето убива живота.
„БЯХ НА ДВАЙСЕТ И С ПРИЯТЕЛИ ОПИТАХМЕ ГЪБИ.
ПО ТЕЛЕВИЗИЯТА СЕ ИЗЛЪЧВАШЕ НОАРЪТ НА РОБЪРТ МОНГОМЪРИ
„ЛЕЙДИ В ЕЗЕРОТО“, КОЙТО РАЗКАЗВАШЕ ИСТОРИЯТА ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЦЕНТРАЛНИЯ ПЕРСОНАЖ, БУКВАЛНО ПРЕЗ ОЧИТЕ МУ.
ПОМИСЛИХ, ЧЕ БИ БИЛО ЧУДЕСНО ДА СЕ НАПРАВИ ФИЛМ КАТО ТОЗИ И ДА СЕ ДОБАВЯТ ВСИЧКИ ПРЕЖИВЯВАНИЯ, СТРАННИ ЦВЕТОВЕ, ШУМ В СЪЗНАНИЕТО, КОИТО СЕ ПОЯВЯВАТ ПОД ВЪЗДЕЙСТВИЕ НА ГЪБИТЕ.“
– ГАСПАР НОЕ
“Времето разрушава всичко!” — този рефрен публиката прочита едва, когато оцелее до финалните надписи на отличения със Златна палма „Необратимо“. В него съществуват няколко оригинални постановъчни похвати — историята започва от финалното отмъщение в клуб „Ректум“, където Маркюс на Венсан Касел търси изнасилвача на своята любима, за да му отмъсти. Зрителят преминава през хипнотично завръщане назад във времето, през изнасилването на героинята Алекс (чувствена Моника Белучи), през миговете на любовно щастие, до самото начало на сътворението и любовта на Алекс и Маркюс. Камерата в „Необратимо“ и в следващия експеримент — „Вход към пустотата“, е като воайор, снимащ от специфичен, нетипичен ракурс, постоянно накланящ се в различни посоки. В номинираният за Златна палма „Вход към пустотата“ историята е пътуване в света на дрогата и секса, а главните персонажи са брат и сестра, останали пълни сираци. Озовават се в Токио, братът продава наркотици, а сестрата е стриптийзьорка. Камерата плува във вътрешностите на тялото, пълно с различни видове дрога, плува и в света на хотел „Любов“, където Линда се сбогува с Токио и за последен път събира частиците от връзката с вече покойния си брат, докато прави любов с най-добрия му приятел.
С последната си творба „Любов“ Гаспар Ное зрелищно рисува баналния статус на влюбването, през емоционален, психически и физически ексцес — страст на максимални обороти. Но дискомфортът също е на максимум, когато разбираме, че другият ни липсва. Ное използва 3D, за да превърне усещането за раздялата в инфантилна игра и наистина въпреки прекрасните млади тела, крупния план и детайл на всяка телесна подробност по време на секс, историята на филма е като първите младежки пъпки — лесно се лекуват. Ако прескочим инфантилната фабула, ще открием и значимото за филма: Електра и Мърфи, всеки мечтаещ за красивото и голямото в живота, се запознават с новата си съседка. След парти правят тройка, а по-късно при отсъствие на Електра, Мърфи преспива с Оми, кондомът се спуква и на бял свят по случайност се появява малкият Гаспар. Електра напуска Мърфи, Мърфи заживява с Оми и наследника си. Според общи приятели Електра работи в галерия „Ное“, но Мърфи предчувства, че Електра се е забъркала в нещо, което може да бъде опасно за живота ѝ. Той трябва да я намери и съзнанието му започва да препуска през спомените за погубената любов.
Постижението на филма е в изящността на кадрите, в еротиката, която не е пошла, а издигната в артистичен култ. Червеното преобладава като цвят, а крехкостта на актьорите Карл Глусман (Мърфи), Аоми Муьок (Електра), Клара Кристи (Оми) е наситена с тревожност и напрежение. Докато тече действието върху екрана с едри букви се изписват любовните закони на Мърфи. „Любов“ е тотално потапяне, пирщество на плътта и еротиката. И по подобие на другите филми на Гаспар Ное и в „Любов“ ще откриете общите кодове от изображения на малки деца, семейна идилия, спомени, снимков материал, плакати по стените на Стенли Кубрик – творецът, вдъхновил Ное за професионалното кино.
Всичко това е познато, а за зрителят, който за първи път се сблъсква с киното на Ное, вероятно ще настъпят някои ментални пропуквания. Но където изкуството действа като шок, следват и важните въпроси за живота.