В историята на модерната поезия тихо ни посрещат
стиховете на Емили Дикинсън (1830-1886). За мен те са като гравюрите на
Кацусика Хокусай, живял в началото на 19 век в Япония, излъчващи невероятен
финес. Семпли, „невчесани“, изпълнени с трепетност и философска дълбочина са
лиричните вторачвания в душата, които Емили Дикинсън създава. Около биографията
на американската поетеса все още витае особена,призрачна атмосфера. Наричат я
„бялата затворница“ заради обстоятелството, че се е обличала в бяло и е предпочитала
да не напуска пределите на своя дом.
Всеки спектакъл, създаден благодарение на нов,
съвременен български текст трябва да бъде повод за радост. Когато драматургията
е силна, а представлението се е опитало да подреди драматургичния пъзел в свой
изискан свят, радостта поне за мен се превръща в личен празник, независимо дали
познавам авторите, актьрите, творческия екип. Признавам си, че премиерните
заглавия в тази посока, осъществени на сцената на ДТ „Сава Огнянов“ - Русе са
особен притегателен магнит. Хората, които са били участници в дебютната ми
режисьорска работа от трупата на ДТ „Сава Огнянов“ имат своето място в сърцето
ми. В днешно време са рядкост интелигентните театрални премиери, които могат да
провокират сетивата.
Спектакълът „Бяло върху бяло“ е добър пример как би
трябвало да започва всеки театрален сезон - с умни заявки, в които
лабораторията от провокации за актьорите да действа перманентно, да ги
вдъхновява, да ги обединява в съобщност. От анализите ми върху работата на
различни режисьори и школи съм запомнила нещо важно: когато режисьорът и
актьорите са се усетили като семейство, а и режисьорът прави всичко възможно да
обгрижи с действие, с активна мисловна ангажираност творческия си екип, добрите
резултати не закъсняват.
В пиесата на Майя Праматарова всичко започва от
появата на Бездомната - персонаж, който
живее на ръба. Въпреки трудното битие Бездомната е нежна, чиста душа, която е
съхранила сетивата си към изкуството, а биографията й е белязана от следите на
актьорската професия с непостоянните успехи и пропадания. Последният храм на
личното присъствие и окриляне е поезията на Емили Дикинсън, защото Бездомната
непрекъснато чете стиховете й, припомня, съпоставя живота й с личните кризи.
Емили Дикинсън е имала дом, но в него е била оголена, сякаш не е успяла да се
сгуши в уюта му и в обитателите му - единственият спасителен пояс са малките
гледки, видяни през процепите на прозореца, през процепите на притворените му
врати. Потокът от монолози на Бездомната има свое огледало, свое отражение:
Непознатата-сянка, ангел, невидим шлейф, който сякаш е като предпазен щит,
прегръдка за Бездомната. Непознатата ни въвежда в мистериозния свят на Емили
Дикинсън, коментира го, превръща се в посредник между реалност и фикция.
Фрагментите се редуват със стихове на Емили Дикинсън, които така са подбрани,
че под тях в контекста на монолозите се създава шифър, въвеждащ ни в странните
душевни кътчета на поетесата. Зрителят започва да се пита коя е била в
действителност авторката на :
„Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай -
че те ще ни навикат.
Колко е мрачно да си някой
- и като жаба мокра -
да казваш цял ден свойто име -
пред възхитена локва!“*
Малка сцена „Константин Димчев“ - тихо е, върху хартия
се прожектира откъс от „Небето над Берлин“, реж. Вим Вендерс. Ангелите Дамиел
(Бруно Гранц) и Касиел (Ото Зандер) си говорят за човека. Касиел е отбелязал в
тефтерчето си някои интересни наблюдения, от които следва, че човешкото
същество не е най-голямото чудо на света и не заслужава възхитата на Дамиел, но
Дамиел е като децата - с любопитство, с отворени очи приема хората. Тази сцена
има смисъл обаче за познавачите на филма, в противен случай без превод(титри),
без да си гледал филма на Вендерс, без да си отраснал с героите на драматурга
Петер Хандке (съсценарист на „Небето на Берлин“) остава без покритие и
необремененият от киноистория зрител едва ли ще разкрие причинно-следствената
връзка между цитатността и другите средства, които са използвани в спектакъла.
На финала на спектакъла, когато Бездомната рисува крила върху тялото на
Непознатата, публиката предчувства, че театралният разказ прескача реалното и
придобива други измерения.
Бездомната (Лидия Стефанова) влиза от отворен прозорец
- изненадващ подход към текста, добро начало и логически обусловено решение-биографията
на Емили Дикинсън ни нашепва за процепите, през които е преминавала светлината
в специфичното затворничество на поетесата. Бездомната на Лидия понякога е
весела, друг път тъжна. Нейното желание за живот се поддържа от гравитацията,
от привличането на стихиите, а присъствието на отвъдния свят, магическите сили,
които бдят над нея, е подсказано с играта между Бездомната иНепознатата
(Мариана Крумова). Реалността и фикцията си играят с едно летящо перце.
Непозната е като глас, ангел, невидима сила, която знае всичко, знае историята
на всяко същество и през привързаността на Бездомната към поезията на Дикинсън
Непозната ни въвежда в историята на Емили. Персонажите са в две паралелни
реалности, които чрез повествованието на действието се събират в едно цяло, в
единение.
По презумция в драматургията на Майя Праматарова има
кукла на сцената, но в конкретния прочит на сцената е въведено живо човешко
присъствие - Художникът (Росица Грънчарова), която от друга страна в качеството
си на сценограф осъществява промяната на средата: в спектакъла хартията като
материал постоянно се употребява в различни състояния. Хартията е врата,
прозорец, пътека, мултимедиен екран, всичко, което говори за писането като
процес, нейният бял цвят попада и в концепцията на заглавието. Заиграването с
хартията, която може да се превърне в много предмети и същевременно да се
унищожи с лекота, е интересно попадение, но понякога изисква не само добро
физическо овладяване , а и аргументиран психологически контакат между
средството и изпълнителя, за да може действието да литне, да се отлепи от
повърхността на буквалното, на имитативното. Струва ми се, че именно в тази
плоскост е добре да се намалят някои игрови дължини. Режисьорът Венцислав
Асенов в „Бяло върху бяло“ е проявил усет към текста, развил е важни зони от
драматургията, така че драматургията да е компас, пътеводител за света на Емили
Дикинсън. Биографията на Емили Дикинсън
е изпълнена с въпроси, с мистерия, а Венцислав Асенов поставя още по-неочаквани
хипотези - дали Емили наистина е била влюбена, кой е човекът, към когото тя е
изпитвала чувства?
Лидия Стефанова и Мариана Крумова са кислородът в
„Бяло върху бяло“. Две актриси с
изключително богата творческа биография, с отношение към театъра като вид
креативно изследване, показват, че подобен театър е необходим, за да усетим
магическото „ако“ на сцената. Те препускат през различни енергии, през различни
жанрове, дори през различни естетики на игра, но владеят телата си, имат
органиката, имат присъствието и това превръща зрителското (съ)преживяване в
особен ритуал. Актрисите успяват да преследват вътрешния глас на своите роли,
да се разглобят като емоция и отново да се съберат на сцената. Тяхното
присъствие е УРОК –вричане, любов към театъра! Актьорският дует е прекрасен,
силен, вълнуващ, търсещ и пример как значимото на сцената може да се случи
независимо от локацията й.
„Бяло върху бяло“ е спектакъл, който поставя и
стратегически въпроси: в условията на театрална реформа как представление с
качества, създадено извън столицата, ще успее да преодолее вълната от
представления- конвейер. В представленията-конвейр няма място за дълбоки
анализи, забавата е издигната в култ и те въздействат на възприятията ни като
филм в Мол - в театралната зала само пуканките липсват. „Бяло върху бяло“ е
представление, което ни подтиква към размисли, свързани с избора ни да бъдем
или да не бъдем.Бездомната е избрала своята съдба, Емили Дикинсън също е
предопределила своето затворничество, Непозната винаги е някъде около нас, тя е
сянката, която можем да открием, ако отворим сетивата си за света. Живеенето е
трудно, но може би удоволствието от живота настъпва едва когато разберем
логиката, по която се научаваме да разчленяваме и събираме съставните части на
живота. Когато научим езика и знаците на сенките около нас, тогава ще открием,
че бяло върху бяло не е бяло, а нещо трето - детайл, врата към непреходността.
*(превод Цветан Стоянов)
Елица Матеева
Една статия от: www.why42.info публикувана на
29.09.2015