вторник, 8 септември 2015 г.

“Каръци”: близък план на реалността

“Каръци”: близък план на реалността

12 magazine
http://12mag.net/pop/vkaratsiv-blizak-plan-na-realnostta/
Режисьорът Фолкер Шльондорф казва, че „истинската емоция отличава добрия дубъл от лошия“. Естеството на киното като изкуство изисква от актьорите присъствие на емоцията в конкретния миг, докато камерата препуска през репликите, конфликтите, мълчанието, докато архивира прилежно картината в пространство, заключено между четирите стени на кадъра. Каква е емоционалната памет на градовете-призраци, изчезващи тихо сред хаоса на делника ни? Какво се случва с хората там? В сурова, черно-бяла документалност ни отговаря последната режисьорска творба на Ивайло Христов — „Каръци“.
Текст от Елица Матеева
Снимките на филма са съсредоточени в няколко локации: Кюстендил, Радомир и Ботунец. В „Каръци“ интимно се разтваря светът на Елена (Елена Телбис) и Коко (Ованес Торосян) — ученици от провинциална гимназия и тяхната семейна среда, разбита от торнадото на екзистeнциалната ни отчужденост. Деца, родители, учители са потънали в безцветно редуване на деня с нощта. Всички оцеляват и съществуват на автопилот, без очаквания, в систематично повтаряне на делничните си грешки. Така описан „Каръци“ създава впечатление за тъжен, лишен от надежда филм, но в същината си той е история, изпълнена със светлина, добронамерен хумор и човеколюбие, която носи всички белези на истинския кинематографичен артистизъм.
ЗНАЕХ, ЩЕ ИМА РЕАКЦИЯ НА ДУМИТЕ: „КАРЪК Е ЧОВЕК, РОДЕН В БЪЛГАРИЯ“.
ЗАТОВА СЛЕД ПАУЗА ДОПЪЛНИХ С:
„ГОТИНИТЕ ПИЧОВЕ СА НА ДРУГИ ПЛАНЕТИ, А НЕ НА ЗЕМЯТА.“
– ИВАЙЛО ХРИСТОВ

„На София Мийтинг филмът беше видян в сурово състояние и беше селектиран за московския фестивал. Ако имах още един месец време за монтаж може би щях да го разваля. Гледах го в кино Октябрь в Москва, по време на фестивала. Салонът е като зала 1 на НДК.” казва Ивайло Христов. „Каръци“ бе отличен със „Златен Георги“ от въпросният Международен филмов фестивал в Москва. От същия фестивал се завърна и с награда на руската кинокритика и на руските киноклубове. След месец филмът ще участва в състезателната селекция на фестивала в Сан Себастиян. На проектно ниво, „Каръци“ няколко пъти е бил отхвърлян за субсидия от Националният филмов център. Варна е вторият град след Москва, където публиката като камертон реагира на жизнената правдоподобност на филма , а през есента той ще бъде показан по време на „Киномания“.

През 2002 Ивайло Христов дебютира като режисьор в българското кино с филма „Емигранти“. През 2006 снима „Приятелите ме наричат Чичо“, а филмът му от 2010 „Стъпки в пясъка“ печели наградата на публиката от фестивала на българския игрален филм „Златна роза“. Христов редува кино зоната с успешните театрални спектакли, които поставя — достатъчно е да прегледаме репертоара на Театър на Българската армия, Младежки театър „Николай Бинев“, Театър 199, Народен театър „Иван Вазов“. Всяко заглавие с името на режисьора е било номинирано или отличено с някоя от престижните родни театрални награди.
Като че ли най-отговорният ангажимент на актьора-режисьор, обаче, е позицията му на преподавател в НАТФИЗ, позицията на алхимик, който оформя светогледа на своите възпитаници. И ако между даряващия знания и получаващия този безценен подарък не съществува доверие и взаимно разбирателство, то са напразни всички усилия на любовта към изкуството.
Още когато Ивайло Христов пише сценария си за филма, го прави с презумпцията в него да участват млади актьори, с които е работил в НАТФИЗ. В съзнанието му идеята за черно-бялата картина на филма вече е била решена, а докато се подготвя за снимки, филмът на Александър Пейн „Небраска“ (заснет също в черно и бяло) е номиниран за Златна палма в Кан и печели наградата за най-добър актьор от същия форум. В американския филм историята протича в провинцията и изследва маргиналното: страдащ от деменция старец, който постоянно търси печалба от имагинерен лотариен билет пътува със своя син към финалната права на своето битие — той трябва да прекара последните дни от живота си в старчески дом. В „Небраска“ , както и в „Каръци“, хуморът е също толкова топъл и мек. След като Ивайло Христов гледа „Небраска“ пита оператора Емил Христов дали може да постигне подобно внушение на цвета в „Каръци“? А в характерния си стил Емил Христов отговоря: „Мога много по-добре да го направя.“
Все пак „Каръци“ притежава друга атмосфера. Ситуацията надскача анекдотичното начало и по-често във въздуха витае усещането за потенциалното разбиване на персонажите, всички те, стоящи на ръба. На ръба на оцеляването — духовно и физическо, на ръба на вика. Напуснали нормалното те са се гмурнали дълбоко в абсурда на битието. Те са свикнали да носят по Сизифовски своя живот, който постоянно мачка крехките им тела, а на сутринта върху полепналите им от безсъние клепачи Елена, Коко, Пацо (Пламен Димов) и Гого (Георги Гоцин) са в очакване на двойна доза горчиво състояние „неудачник“. И изведнъж в този умрял град се появява рок-бандата „Кислород“, с очарователен фронтмен (Деян Донков), по когото вехнат невръстните девойки.
“Според мен харизмата на филма се дължи и на авторската музика на композитора Кирил Дончев. Той се притесняваше и като прочете сценария призна, че никога не е писал рок. Подходи изключително отговорно, сякаш сега започваше кариерата си от начало. Така се чувстваше. Десетина пъти му ходих на гости в разни села и край морето. По телефона ми тананикаше различни мелодии, а аз му казвах, че така нищо не разбирам. Като дойде време за запис, беше подготвил десетина композиции, за да бъда спокоен в избора си, а ми трябваше само едно парче“, споделя Ивайло Христов.
Коко е влюбен в Елена, готов е да ѝ подари билет за концерта на „Кислород“, макар че няма пари, а приятелите му Пацо и Гого успяват да осигурят ценния хартиен пропуск към сърцето ѝ. Уви, галантният любовник и вокалист на „Кислород“ действа като изкусен крадец на момичешка руменина и с обиграността на Дон Жуан покорява Елена. След концерта, четиримата приятели наблюдават заминаващите влакове, люпят по хашлашки семки. Под моста, срещу движението едно момиченце със сериозен поглед застава срещу приближаващия влак — може би някой е решил да бъде в позиция „въпреки“, защото кармата е въпрос и на личен избор.
 Елена Телбис и Ованес Торосян като Елена и Коко са най-интересният актьорски дует във филма. Когато мисля за изпълнението им неусетно се улавям, че правя паралел с емоцията, която изпитах от играта на двамата главни актьори във филма „Аве“ (2011) с режисьор Константин Божанов. И в двата филма Ованес Торосян е може би по-уморената половина от сърцето на играта. Уморена в смисъл на депресирана, обрулена от живота. В „Каръци“ той определя битието си като лишено от късмет, а в „Аве“ героят му пътуваше от столицата за провинцията, за да присъства на погребението на свой приятел. Персонажите на Елена Телбис в „Каръци“ и Анжела Недялкова в „Аве“ се опитваха да се разделят със средата. При Елена раздялата се проектира чрез мечта да напусне града и евентуална реализация в емиграция, в „Аве“ бягството от познатото се изразяваше с пътуване на автостоп. Но за разлика от героинята в „Аве“, Елена на Елена Телбис притежава инат, някаква упоритост, излъчва повече сила, повече твърдост. В белотата на тези големи очи е концентрирана цялата меланхолия на града, сивата му самота.
Персонажите в „Каръци“ все още не са се потопили в живота, не са потърсили изява чрез потенциална по-висока степен на образование. От друга страна тяхната незрялост ги прави по-смели и по-здраво стъпили на земята в намерението и във вярата, че могат да се опитат да променят ситуацията. И за разлика от „Аве“, където младите регистрираха живота си като съсипан анекдот, тук Елена Телбис и Ованес Торосян, макар и също толкова меланхолични, са иронични мечтатели, които изпълват пространството на филма с живот — живот напук на правилата.