„Особен поглед“ с творчеството на режисьора Ксавие Долан
„Особен поглед“ с творчеството на режисьора Ксавие Долан
На 26 септември в отдел „Изкуство“-Регионална библиотека „Пенчо Славейков“-Варна от 10.00 ч. ще се състои поредната лектория,посветена на творчеството на режисьора и актьора Ксавие Долан и филма му „Мамо“. Модератор на събитието театралният критик и режисьор Елица Матеева.
Орсън Уелс дебютира с „Гражданинът Кейн“ на 26 години. На същата възраст Ксавие Долан е постигнал пет невероятни филмови откровения, които провокираха гилдията на критиците да определят младия артист от Квебек като режисьор-вундеркинд.
„Не съм учил за режисьор, втурнах се в киното, защото още от дете участвах в реклами и в детски сериали. Нямам академично образование и онова, което ме вдъхновява, когато измислям как изглежда живота на моите герои, са поезията, фотографията, модата. Така създавам костюмите, интериора. Режисирането като процес граничи с абсурда, но най-важното е да следваш своя инстинкт, своята интимност. Моите филми са искрени и всеки филм, който създавам е като личен урок и изпитание. Докато снимам постоянно си отговарям на въпросите: кой съм и какъв съм? Във всеки филм създавам между мен и екипа атмосферата на семейство, на съобщност. А мечтата ми е да имам филм, който да въздейства като „Титаник“ – това е любимият ми филм. И така всеки път, докато снимам, аз мечтая и се опитвам да направя своя „Титаник“.”, казва Ксавие Долан.
„Аз убих майка си“(2009), „Въображаемите любовници“(2010), „И все пак Лоранс“ (2012), „Том във фермата“(2013) и „Мамо“ (2014) разтърсиха чувствителния зрител с темите си, със специфичната си операторска работа, с присъствието на режисьора като главен герой и изпълнител в част от историите, с усета си към напрежението и красотата, която излъчва страстта, въпреки някои нейни патологични лабиринти. Сравняват емоционалния свят на Долан с Педро Алмодовар и Франсоа Озон, но въпреки общата посока на търсения, между тримата съществува артистична бездна. Долан не е поет на мелодрамата като Алмодовар, а киното му е встрани от романтичния драматизъм на Озон. Долан създава по детски гневни, болезнени и същевременно убийствено сантиментални светове, в които обществото присъства с всички свои оттенъци. Неговият извор на вдъхновение е фобията, изследвана в различни прояви: ксенофобия, англофобия, франкофобия, фобия срещу различната сексуална ориентация, фобия между различни социални прислойки.
Ксавие Долан е роден на 20 март, 1989 в Монреал, Квебек, Канада. Сценарият за режисьорския си дебют пише на 17 години, а на 19 режисира и играе в дебюта си „Аз убих майка си“. Описва филма си като полубиографичен и не скрива хомосексуалността си. „Аз убих майка си“ печели три номинации от селекцията в категорията за режисьорски дебюти на Кан 2009. В същата година филмът е номиниран от канадската кино-гилдия за Оскар. „Въображаема любов“ също е отличен в Кан, в категорията „Особен поглед“ и има награда от кинофестивала в Сидни. „И все пак Лоранс“ е носител на 22 международни награди, сред които от „Особен поглед“ в Кан за най-добра актриса (Сюзан Клемон), завръща се с награди от фестивала в Торонто, награда „Люмиер“, награда от филмовия форум в Лисабон. Психологическият трилър „Том във фермата“ (адаптация на едноименната пиеса от Мишел Бушар) е носител на наградата на FIPRESCI от фестивала във Венеция, където е номиниран и за Златен лъв. А филмът му „Мамо“е отличен с 45 приза, като един от най-важните е наградата на журито в Кан 2014, която се поделя между детето-чудо Долан и ветерана на френската нова вълна Годар (за „Краят на езика“).
Между дебюта и последния филм на Ксавие Долан може да се открие определена цикличност, във визуално отношение. В „Аз убих майка си“ и „Мамо“ екранът енергийно си играе със зрителя по вертикалите. Кадърът е така конструиран, че стесняването и разширяването му е знак, код към емоционалния статус на персонажите. Особено при „Мамо“ той се разширява по хоризонтала, единствено в моментите на щастие и фалшив блян. В „Мамо“ Дорвал изиграва ролята на майка – Даян Депре, чийто син Стив (Антоан – Оливер Пилон) страда от хиперкинетично разстройство.
Главната отправна точка на „Мамо“, според думите на Долан, се състои в обстоятелството, че всяка майка се събужда с любов към своето дете, независимо неговия характер. Той се подготвя за снимките на филма близо пет години, а работата с Ани Дорвал възприема като работа със свой изповедник. Тя е човекът, който изключително подкрепя всяка идея на режисьора. Когато пише сценария за „Мамо“ първата му идея е да разкаже за жена, която си представя най-хубавите неща, свързани с бъдещето на своя син. Около тази мечта, той измисля всички други ситуации. Блянът за щастие присъства във филма като шест минутен фалшив финал, малко преди истинския край на филма. Фабулата развива трудния характер на Стив и решенията на майка му да се възползва от новото законодателство, според което всеки родител без особено дълги бюрократични процедури може да хоспитализира детето си в клиника, ако то има анти обществени прояви или страда от определен вид психично заболяване. В интригата е замесена и заекващата съседка Кайла (Сюзан Клемон), която е като светъл лъч за щурия младеж. Не се заблуждавайте, обаче, че Ксавие Долан е имал трудно детство. Точно обратното и днес, макар че живее самостоятелно, е устроил така своето битие, че за 45 минути с такси да стига до предградията на Квебек, където е домът на майка му. За него те са мястото на пълноценно спокойствие, защото „семейството е като светлина в морето“, особено, ако си уморен от самота.
„Не съм учил за режисьор, втурнах се в киното, защото още от дете участвах в реклами и в детски сериали. Нямам академично образование и онова, което ме вдъхновява, когато измислям как изглежда живота на моите герои, са поезията, фотографията, модата. Така създавам костюмите, интериора. Режисирането като процес граничи с абсурда, но най-важното е да следваш своя инстинкт, своята интимност. Моите филми са искрени и всеки филм, който създавам е като личен урок и изпитание. Докато снимам постоянно си отговарям на въпросите: кой съм и какъв съм? Във всеки филм създавам между мен и екипа атмосферата на семейство, на съобщност. А мечтата ми е да имам филм, който да въздейства като „Титаник“ – това е любимият ми филм. И така всеки път, докато снимам, аз мечтая и се опитвам да направя своя „Титаник“.”, казва Ксавие Долан.
„Аз убих майка си“(2009), „Въображаемите любовници“(2010), „И все пак Лоранс“ (2012), „Том във фермата“(2013) и „Мамо“ (2014) разтърсиха чувствителния зрител с темите си, със специфичната си операторска работа, с присъствието на режисьора като главен герой и изпълнител в част от историите, с усета си към напрежението и красотата, която излъчва страстта, въпреки някои нейни патологични лабиринти. Сравняват емоционалния свят на Долан с Педро Алмодовар и Франсоа Озон, но въпреки общата посока на търсения, между тримата съществува артистична бездна. Долан не е поет на мелодрамата като Алмодовар, а киното му е встрани от романтичния драматизъм на Озон. Долан създава по детски гневни, болезнени и същевременно убийствено сантиментални светове, в които обществото присъства с всички свои оттенъци. Неговият извор на вдъхновение е фобията, изследвана в различни прояви: ксенофобия, англофобия, франкофобия, фобия срещу различната сексуална ориентация, фобия между различни социални прислойки.
Ксавие Долан е роден на 20 март, 1989 в Монреал, Квебек, Канада. Сценарият за режисьорския си дебют пише на 17 години, а на 19 режисира и играе в дебюта си „Аз убих майка си“. Описва филма си като полубиографичен и не скрива хомосексуалността си. „Аз убих майка си“ печели три номинации от селекцията в категорията за режисьорски дебюти на Кан 2009. В същата година филмът е номиниран от канадската кино-гилдия за Оскар. „Въображаема любов“ също е отличен в Кан, в категорията „Особен поглед“ и има награда от кинофестивала в Сидни. „И все пак Лоранс“ е носител на 22 международни награди, сред които от „Особен поглед“ в Кан за най-добра актриса (Сюзан Клемон), завръща се с награди от фестивала в Торонто, награда „Люмиер“, награда от филмовия форум в Лисабон. Психологическият трилър „Том във фермата“ (адаптация на едноименната пиеса от Мишел Бушар) е носител на наградата на FIPRESCI от фестивала във Венеция, където е номиниран и за Златен лъв. А филмът му „Мамо“е отличен с 45 приза, като един от най-важните е наградата на журито в Кан 2014, която се поделя между детето-чудо Долан и ветерана на френската нова вълна Годар (за „Краят на езика“).
Между дебюта и последния филм на Ксавие Долан може да се открие определена цикличност, във визуално отношение. В „Аз убих майка си“ и „Мамо“ екранът енергийно си играе със зрителя по вертикалите. Кадърът е така конструиран, че стесняването и разширяването му е знак, код към емоционалния статус на персонажите. Особено при „Мамо“ той се разширява по хоризонтала, единствено в моментите на щастие и фалшив блян. В „Мамо“ Дорвал изиграва ролята на майка – Даян Депре, чийто син Стив (Антоан – Оливер Пилон) страда от хиперкинетично разстройство.
Главната отправна точка на „Мамо“, според думите на Долан, се състои в обстоятелството, че всяка майка се събужда с любов към своето дете, независимо неговия характер. Той се подготвя за снимките на филма близо пет години, а работата с Ани Дорвал възприема като работа със свой изповедник. Тя е човекът, който изключително подкрепя всяка идея на режисьора. Когато пише сценария за „Мамо“ първата му идея е да разкаже за жена, която си представя най-хубавите неща, свързани с бъдещето на своя син. Около тази мечта, той измисля всички други ситуации. Блянът за щастие присъства във филма като шест минутен фалшив финал, малко преди истинския край на филма. Фабулата развива трудния характер на Стив и решенията на майка му да се възползва от новото законодателство, според което всеки родител без особено дълги бюрократични процедури може да хоспитализира детето си в клиника, ако то има анти обществени прояви или страда от определен вид психично заболяване. В интригата е замесена и заекващата съседка Кайла (Сюзан Клемон), която е като светъл лъч за щурия младеж. Не се заблуждавайте, обаче, че Ксавие Долан е имал трудно детство. Точно обратното и днес, макар че живее самостоятелно, е устроил така своето битие, че за 45 минути с такси да стига до предградията на Квебек, където е домът на майка му. За него те са мястото на пълноценно спокойствие, защото „семейството е като светлина в морето“, особено, ако си уморен от самота.
ПУБЛИКАЦИИ
