събота, 10 октомври 2015 г.

НАНИ МОРЕТИ И ЧИСТОТО КИНО НА ДЕЛНИКА



НАНИ МОРЕТИ И ЧИСТОТО КИНО НА ДЕЛНИКА
http://12mag.net/pop/nanni-moretti-i-tchistoto-kino-na-delnika/

„Мамо, за какво мислиш? —За утре.” – лицето на Маргерита е спокойно, усмихнато и изведнъж върху синевата на погледа ѝ преминава сянка на тревога, на страх, че „утре“ не съществува повече, защото „мама“ я няма завинаги. Знам, че зрителят не обича да му се преразказва финала на историята. Но когато същият роден зрител попадне в салон с филм на Нани Морети, със сигурност сърцето му ще се изпълни с любов към ближния, с топлата семплост, от която толкова се нуждаем, защото ежедневието ни се превърна в джунгла, а емоциите ни се парализираха от хаоса на пошлото и материалното.
В края на календарната година, последният филм на Нани Морети — „Майка ми“, ще се разпространява и по нашите кина, и докато пиша това, се надявам да няма промяна в програмирането на показа, защото творчеството на Морети е достъпно за всеки. Киното му е човеколюбиво и подхожда към публиката с прегръдка, а българският зрител се нуждае от кино, което да го обича, да го въвежда в света на голямото с внимание, с отношение.
Текст от Елица Матеева

“ВСИЧКИТЕ МИ ФИЛМИ СА ЛИЧНИ,
НАСИТЕНИ С ПРОБЛЕМИТЕ, КОИТО НЕ МИ ДАВАТ ПОКОЙ”
Нани Морети е познат на българската публика, дотолкова, че последните му три филма са показвани публично – на малкия екран, или пък от екрана на „Киномания“. Затова през дискурса на отличения му в Кан 2015 филм „Майка ми“ (с наградата на екуменическото жури за „добре разказана история, изпъстрена с елегантен хумор, чрез който се интерпретира сложното пътешествие на човека през темата за загубата и живота като процес от начала.“), ще преминем към съединяване на нишките от режисьорските творби на италианския актьор и сценарист. Филмите „Стаята на сина“ (2001), „Алигаторът“ (2006), „Имаме папа“ (2011) съчетават трагичното и комичното, находчиво препускат през частния случай като го превръщат в метафора, в обобщение за живота. „Майка ми“ беше и един от номинираните претенденти за „Златна палма“ тази година.
Филмите на Нани Морети се появиха в момент, в който се заговори,че италианското кино е в криза. Фелини и Антониони са заснели своите шедьоври, Пазолини и Висконти са мъртви. На този фон се появява Морети със своите умни иронични сюжети, с меките си трагикомедии. Италианската критика го определя като националния Уди Алън, макар, че и двамата започват да снимат почти по едно и също време. През седемдесетте, филмите на Морети се показват по фестивалите, а след десетилетие ги награждават. През 2001 „Стаята на сина“ получава „Златна палма” — драмата за болезненото преодоляване на загубата на дете прави впечатление на журито, което предпочита филма на Морети пред „Мъхоланд драйв“ на Линч и „Пианистката“ на Ханеке. На 65-тото издание в Кан, Морети е председател на журито и е особено щастлив, че Ханеке печели Златна палма за изключителния си филм „Любов“. Сред съвременните кинематографисти, Морети е и един от най-открито заявилите се политически творци, при все че филмите му са дълбоко хуманни и забавни.
Джовани „Нани“ Морети е роден на 19 август, 1953. Има собствена продуцентска компания, притежава кино в Рим. Освен киното, другата му голяма страст е водната топка. Носител на Голямата специална награда на журито във Венеция за “Златни сънища”, Специална награда на журито в Берлин за “Литургията свърши”, награда за режисура в Кан за “Скъпи дневнико”. Баща му Луиджи е преподавал в университета Сапиенца в Рим, а брат му Франко е изтъкнат учен и изследовател в областта на литературата. През 1973 Нани Морети снима своите първи късометражни филми, а през 1976 дебютира с пълнометражния си „Аз съм си себедостатъчен“. През 1978 снима „Аз бомбата“ — сюжетът е за студент, който трудно общува с връстниците си, а филмът е селектиран от фестивала в Кан. „Златни сънища“ (1981) е носител на Сребърен лъв от 38-то издание на фестивала във Венеция, а „Литургията завърши“ от 1985 печели Сребърна мечка и специалната награда на журито от 36-ия международен филмов фестивал в Берлин. Морети има навика, по подобие на Уди Алън, Дейвид Линч, Педро Алмодовар и т.н., да работи с екип от актьори, които се снимат често във филмите му. Самият той се появява в по-малки роли в проектите си като актьор, а баща му се е снимал в шест от неговите филми. Силвио Орландо играе в пет от тях, включително и централната роля в „Алигаторът“, а в последните му творби участва актрисата Маргарета Буй. „Спомням си една история, преди повече от трийсет години. Беше през октомври, нищо не правих и един мой приятел от гимназията ме попита: „ А ти какво искаш да работиш, какъв искаш да бъдеш? Изчервих се и му признах, че бих искал да опитам в киното и да заснема някаква история. Любопитството му продължи с въпроса: „Добре, но какъв искаш да си в киното: актьор или режисьор?“ Аз още повече се изчервих, защото му казах, че искам да бъда и двете едновременно. Бузите ми пареха силно, защото създавах впечатление, че намеренията ми са някаква неясна фантасмагория, аз изглеждах доста неуверено, а същевременно исках да постигна толкова много! Затова, когато започнах работа като асистент – режисьор винаги се обръщах с молбата: дали пък няма малка, назначителна роличка, която да ми дадат“, разказва Морети.
 „ФИЛМЪТ „СТАЯТА НА СИНА“ КОМЕНТИРА МЪКАТА И БОЛКАТА, ПОРОДЕНИ ОТ СМЪРТТА НА МНОГО БЛИЗЪК ЧОВЕК.
ДО СЕГА НИКОГА НЕ МЕ Е СПОХОЖДАЛО ПОДОБНО ЧУВСТВО, С ТАКАВА СИЛА, ЗАТОВА ЗА МЕН БЕШЕ АБСОЛЮТНО НЕОБХОДИМО ДА ГО ЗАСНЕМА.
ДЪЛГО МИСЛЕХ ВЪРХУ ТЕМАТА ЗА СМЪРТТА — КАК РЕАГИРАМЕ, КАКВО СЕ СЛУЧВА ПОСЛЕ С ЖИВОТА НИ, С КАКВО НИ ПРОМЕНЯ?
СЪЩЕВРЕМЕННО ИЗПИТВАХ СТРАХ ОТ НЕЯ, ЗАТОВА ДО СЕГА НЕ СЪМ Я ЕКСПОНИРАЛ ПО НИКАКЪВ НАЧИН, КАМО ЛИ ДА Я ПРЕВЪРНА В ЦЯЛ ФИЛМ.“
 „Стаята на сина“ започва от идея на Морети за семейство, в което бащата е психоаналитик. Заедно със своя сценарен екип развива историята за внезапната смърт на по-голямото дете при трагичен нещастен случай – синът умира от емболия, докато се гмурка. При изграждането на образите на пациентите Нани Морети се консултира с психоаналитик и във филма присъстват реални психоаналитични казуси. Морети играе ролята на бащата, който се отказва от практиката си след личната трагедия, защото изпитва несигурност, не може да се изчисти от чувството си за вина, за липса на познание за проблемите на сина си. Семейството преминава през различни сътресения, но в общата си мъка всички намират сили да останат заедно, въпреки раната, въпреки чувството за невъзвратимост. Всеки от персонажите е самостоен, автономен в личната си драма.
„Алигаторът“ е история за терзанията на режисьора-продуцент Бруно (Силвио Орландо), който е загубил всичко, разделя се със съпругата си (Маргарета Буй), студиото му е ипотекирано, а банката отказва кредити. Въпреки това, душата му на мечтател е вярна на доброто, ангажираното кино и затова един проект, в който се разкриват игрите и интригите на политическата фигура Алигаторът (препратка към Берлускони) събужда желанието му за нов филм. Нани Морети и Микеле Плачидо играят актьорите-звезди, които са включени в проекта, за да изпълнят ролята на Алигаторът. В тази забавна, но значима и политическа ангажирана комедия, Морети прави изключителен монолог, в който демонстрира нестихващия политически апетит на алчни, комплексирани „авторитети“.
„Алигаторът“ е пророчески филм, заснет пет години преди Берлускони да бъде осъден, в който фикцията и реалността се пресичат. Той е артистичен протест срещу скандалния мандат на Силвио Берлускони като министър-председател. Създаден нарочно, за да повлияе на изборите в Италия през април 2006 (които Берлускони загуби, б.а.), филмът е неконвенционален политически памфлет. Той има осем номинаци и пет награди “Давид на Донатело” 2006 – за най-добър филм, режисура, актьор, музика и звук. Носител е на две награди на Италианските киножурналисти – за най-добър актьор и актриса, и участва в конкурсната програма на Кан 2006. Филмът е номиниран и за Европейската филмова награда в категория “Най-добър актьор”.

„Имаме папа” (където Морети отново е режисьор и актьор), представлява сатирична история за отговорността да бъдеш посредник между волята на Бог и Човек. Мишел Пиколи, в ролята на новоизбрания папа Мелвил, пресъздава с мекота и изключителна деликатност човешките страхове, слабости и позитиви. Той се измъква от събралото се множество духовни люде във Ватикана, за да потърси сред обикновените хора топлината на живота, попада на актьорска трупа, репетираща „Чайка”, слуша фадо на улични музиканти, а в това време, кардиналите устройват първенство по войлейбол. “Когато заснех „Имаме папа“, разказах за човек, който е депресиран, а от него се изисква да направи важна крачка в живота си, толкова важна, че тя е обвързана със съдбата на много хора“, споделя режисьорът.
Епископският вестник “Авенире” бойкотира филма на Морети: “Това ни причинява болка. Папата е наместникът на Христос и би трябвало да бъде недосегаем. Не е хубаво да го видиш като главен герой във фарса на Морети.” Независимо, че католическият клир застава срещу „Имаме папа”, той притежава изключителни достойнства, като може би най-важното, е представата за чистите неща от живота — онези, които превръщат ежедневието ни в приказен остров. Филмът е номиниран за Златна палма в Кан, Мишел Пиколи печели „Давид на Донатело“ за централна мъжка роля и награда на Националния синдикат на италианските журналисти, номиниран е и от Европейските филмови награди за най-добър актьор.
 „Майка ми“ е най-емоционално обвързан с личната биография на Морети, защото чрез този екранен разказ, той споделя с публиката личната загуба, смъртта на своя родител – Агата Апичера, която над 30 години е преподавала древни езици и литература в гимназиално училище и е възприемана като родител от бившите си ученици. Във филма Морети играе ролята на сина, а Маргарета Буй на дъщерята, а майката се изпълнява от актрисата на „Пиколо театро“ в Милано Джулиа Ладзерини. Маргарета е режисьор, който иска да прави силно кино, но крие своята неудовлетвореност от работата си. Заедно с брат си посещават своя родител в болницата, редуват се. Маргарета е на ръба на криза, защото новият ѝ филм, въпреки участието на холивудска звезда (Джон Тортуро), ѝ се струва фалшив. В сънищата си тя минава през опашка от зрители, които искат да видят новата ѝ творба, плакатът обаче е на „Небето над Берлин“ (реж. Вим Вендерс, б.а.). В съня си тя общува с брат си Джовани и дори със себе си като по-млада. Всички я съветват да направи нещо различно и да бъде себе си. И докато тя се лута между сънища, реалност, грижа за родител и възпитанието на тийнейджър, съзнанието ѝ е затрупано от страхове и житейски скепсис. Филмът ще е заснет, но дали това е онзи филм, който майка ѝ би искала да види, дали това е искрено изкуство, дали изобщо киното е сериозно занимание? Маргарета на Маргарета Буй е сензитивна, играе с детайлна нюансираност на преживяванията. Под бръчките на замисления ѝ поглед, зрителят открива крехка чувствителност, опакована от маската на еманципираната жена, която трябва да се справи с всяка ситуация.
„Всеки пък, когато снимам се чувствам точно както при първия си филм. Същият страх, хаос, несигурност. Не мисля, че с всички е така, за много от колегите ми е важен опитът, овладеният занаят или постигнатата известна дистанцираност. Аз имам ясното усещане, че всеки път се намирам пред първата си творба. Дори сега страхът е много по-голям. Казват ми, че е „Майка ми“ е най-личният ми филм, може би заради това се и страхувам, не знам.Когато филмът излезе, вече не е само твой. Публиката го гледа, преобразява го. Тя ти открива и изяснява някои моменти, които може би са останали неусетени, незабелязани от мен. Майка ми преподаваше в гимназия в Рим. Всяка седмица срещам поне един от нейните бивши ученици. Много от тях, вече завършили, идваха да я видят години наред. Аз не съм имал такива отношения с нито един мой преподавател. Ще кажа нещо болезнено и неудобно: когато след смъртта на майка ми бившите й възпитаници ми разказваха за нея, имах усещането, че ми се е изплъзнало нещо съществено за нея, което те бяха успели да уловят и да ми предадат във филма.“
За Нани Морети киното има смисъл, само ако историята, която предлага на публиката е сериозна и смела. Морети дефинира своята идея за сериозно кино като кино с дълбочина, въпреки че според него киното в Италия днес е по-често немарливо към дълбочината. Но Морети не се възприема като самодостатъчен идеалист, който сочи нравоучително с пръст, за него киното е и радост от малките неща на делника, в които обикновеното притежава магия, а хората общуват по между си с разбиране и обич.
04.10.2015