четвъртък, 22 октомври 2015 г.

КИНО:Семейни реликви: парчета семейни балади и разпади


Семейни реликви: парчета семейни балади и разпади
за 12 magazine
 
режисьорът Иван Черкелов-снимка Елица Матеева
Личният ми фаворит на отминалия фестивал на българския игрален филм „Златна роза“ 2015 беше филмът на режисьора Иван Черкелов „Семейни реликви“. От дебютния му игрален филм „Парчета любов“ (1989) до сега, режисьорът ни е потапял в свят, копнеещ за светлина и изострена сетивност. Не съм убедена дали в качеството си на зрители сме оценили колко важни са филмите му за историята на съвременното българско кино. „Парчета любов“, „Търкалящи се камъни“ (1995), „Стъклени топчета“ (1999), „Обърната елха“(2006), „Раци“(2009) и премиерният му „Семейни реликви“, като естетика, философия, визуални внушения, актьорски изпълнения, са съзерцателни филми, изискващи особено внимание, особено когато зрителят се среща за първи път с подобен род авторско кино. Във филмите на Иван Черкелов ме е привличала бавността на разгръщането на отношенията, сякаш някакъв странен, безмълвен персонаж безпристрастно е запечатал в цвета на очите си отражението на картините и ни ги показва с отстраненост. Филмите му винаги са заснети стилно, с вкус, с определена концепция. Тяхната сгъстена умозрителност, наситена с размишления за личното съзряване, е чужда на общия коловоз, в който се намира родното ни кино. Разбира се и сред разбирачите-критици и изследователи на киното се намират и специалисти, които не възприемат с отворени обятия киното на Черкелов, но това е по-добър вариант, отколкото да прикриваме чувствата си спрямо определен творчески проект.


Текст от Елица Матеева
„Иван Черкелов е моралист. Винаги е бил — още от първия си филм “Парчета любов”. И не обича да играе игри. Има и такива хора.
Опитваме се да ги омаловажим, наричайки ги моралисти, защото с книгите си, с филмите си и с държанието си ни карат да се чувстваме неудобно — пред самите себе си. В същото време всеки от нас има потребност да живее по определен нравствен закон, но все не ни достигат сили да го следваме. Защото се искат немалко убеденост, упорство и жертви да пренаредиш ценностната си система, в която духовното стои над желаното или постигнато богатство.“
– СВЕТЛА ИВАНОВА
/из „Стъклени топчета между Берлин и Бари“, в. „Култура“, 10 март 2000/



„Семейни реликви” получи специалната награда на Варна и приз от Съюза на българските филмови дейци на “Златна роза“ 2015. Журито мотивира присъждането на отличието от името на града домакин с “всеотдайността, таланта и кинематографичния перфекционизъм във всички елементи на филмовия разказ”. Надявах се, че то ще отличи „Семейни реликви“ със Златна роза в някоя от съответните категории, но това не се случи. Тези мои надежди се превърнаха в дежа вю от миналогодишния ми опит с филма „Урок“, по време на същия фестивал. Но пък времето и международните фестивали показаха стойностите на определени отличници.
Снимките на „Семейни реликви“ започнаха през 2014, а локациите са край Асеновград и Карлуково. Филмът изследва семейството като феномен и съвкупност от различни състояния, основните персонажи във филма са равностойни по сила и значение за разгръщането на фабулата. Жaнa Караиванова и Андрей Андреев, които живеят в САЩ, са професионални актьори. Другите основни роли се изпълняват от Глория Петкова, Александър Белев, Блаже Димитров и Венцислав Занков. Актрисата Касиел Ноа Ашер отговаря за силния кастинг – изискванията на режисьора са били за изпълнители да се подбират натурчици. През проби преминават над 600 души, на възраст от 16 до 30 години. Студенти от НАТФИЗ, манекени, герои от реалити телевизионни формати отговарят на въпросите на Касиел: “Повечето от тях бяха шокирани, че пред камера им задавам лични въпроси. Един от тях беше: “Разкажи за бащината фигура в твоя живот“. И там се случи голямата изненада. Над 80 на сто от тези “пораснали деца“ или нямаха баща, или бяха преживели тежки травми, свързани с авторитарност, алкохолизъм, насилие от страна на бащите си.
Не беше нужно дори да разказват конкретни случки. Внезапните паузи, пълните им със сълзи очи, заучените, клиширани реплики за “уважение“ към родителското тяло издаваха жестоко и неумолимо всичко пред “окото“ на камерата. Тази седмица беше една от най-тежките и полезни в живота ми. Осъзнах, че обществото ни е неадекватно и болно спрямо своите деца. Потънало в страх, тъмни тайни, лицемерие и някакво измислено моралите. И всичко това фатално далече от истинските ценности. Избрахме изключителни лица, с които би се гордял всеки един добър европейски филм. Те ще бъдат обявени при старта на снимачният период”



Мъж (Андрей Андреев) и жена (Жана Караиванова) пътуват с джип в търсене на място, което си спомнят, което познават, което са виждали и преди. Жената събира в джипа иглолистни дървета, може би ще ги засади другаде. Разговарят за живота. Жената разказва сън за познат покойник, прекалил с алкохола и починал инцидентно (човекът се удавил), в който се опитва да се сбогува с приятелите и да омиротвори неспокойната си бедстваща душа. В същото време едно момиче (Глория Петкова) се е разделило с любовта, говори си самичка, докато гледа стара снимка от преди около половин век. Там са фотографирани съселяни. И сега тези хора, ако бяха живи какво ли щяха да открият, на какво ли ще се усмихват, ще се усмихват ли въобще? Странна птица е тази девойка, изрича молитви, прави свои магически ритуали, пък дано нещо се промени, храни изплашено животинче. В същото време двама братя искат да посетят в болницата своя баща (Венцислав Занков). Братята имат общ баща, но майките им са различни. Бащата се лекува — нещо с нервите, нещо с алкохола, то от добра болест не се влиза в болница с лекуващи психиатри… Санчо, по-големият брат (Блаже Димитров) е художник, по-малкият иска да замине в Индия и да пасе крави, защото тук нищо не се случва и нищо не прави живота му смислен. Синовете се виждат с бащата, той им говори простичко, но си личи, че нещо не му дава покой, минали са години, а той дори не се е опитал да опознае своите синове. Паралелно с тези три истории симпатичен чернокож, хваща влака от централната гара на София и се озовава в близост до бащата, синовете, пътешествениците с джипа. Последните засядат в кал, завалява дъжд и са принудени да оставят автомобила, за да търсят подслон. Намират го, но нещо вътре им трепти, не са спокойни. Младежите също намират подслон в база за художници, мизерна обстановка, но поне легла има…и точно тук по-малкият брат Мак (Александър Бенев) се залюбва с една циганка. Това ще бъде първата и последната любов в живота му, защото след като са се видяли със своя баща, синовете ще бъдат убити от роднини на тази омайница. Бащата, мъжът и жената (те се познават) разговарят — може би така е трябвало да се случи с децата. В друг кадър мъжът и жената, родители на девойката, която търси любовта, са заедно, спорят, спорът прераства в караница, но са заедно. Финални кадри: Индия под звуците на Govinda Jaya Jaya.
Нарочно разказах така последователността от историите, за да е ясно, че „Семейни реликви“ продължава традицията на съзерцанието и в него онези, които следят творческия път на Иван Черкелов ще открият специални моменти, илач за душата. От друга страна, попадналият случайно зрител, за когото киното е пуканки и кола, има алтернатива – може да напусне салона и така за него ще си останат неясни семейните реликви. Струва ми се, че от времето на филма „Раци“, в една сцена, в която персонажът на Слава Дойчева разглеждаше снимка на баба си и се щураше с въпроси как е живяла тя, съпоставяйки своето битие с нейното, там някъде от този епизод е тръгнала историята на „Семейни реликви“. Ако забравим да разсъждаваме за корените си, за живота на нашите предшественици в контекста на нашето живеене и обратно, ако не искаме да анализираме смисъла на нашето „сега“, то нашето „сега“ се превръща във физика, лишена от душа.
„Семейни реликви“ не „говори“ единствено за спомени от миналото и вълшебството на филма е, че той не ни обременява с конкретика, в която можем да категоризираме персонажите със строги социални характеристики. От фактурата на филма се разбира, че това са хора, които имат възможност да избягат от суровия свят на действителността, да живеят на село, сред природата, да водят сравнително нормален живот, опазили се от парчетата любов на града. В този микросвят, донякъде е постигнат баланс и всяка грапавина в отношенията между героите, е проблем на самите герои. И макар всички да се опитват да живеят подредено, дисциплинирано, някъде вътре в тях напира нещо необяснимо, емоционалните протуберанси се сгъстяват, те може би са следствие на взаимното ни неглижиране, ние сякаш сме постигнали максималната степен на автоумиране, самоизолиране — остава ни само да изкрещим…



Разбира се, това са лични интерпретации върху „Семейни реликви“, а и съм съгласна с Иван Черкелов: „Противно на разпространеното преди години мнение, че всеки филм трябва да води до просто послание, аз изобщо не мисля, че е работа на киното и на изкуството да опростява нещата. И харесвам произведения, които говорят за всичко едновременно. И се опитвам да правя подобни филми. Стремя се към полифонично излъчване, независимо от изключително простата структура и малкото герои.“

„Лишен от стремеж към Бога, животът на човека минава напразно – като безсмисленото украсяване на мъртво тяло“
из „Стъклени топчета“, 1999

Тъжна е красотата на „Семейни реликви“, заснет в мекия цвят на природата и отново камерата на Рали Ралчев, с когото Иван Черкелов си партнира още от студентските си години, е сътворила страхотни визуални обеми. Рали Ралчев участва в почти всеки филм на Черкелов (изключението е Емил Христов, като оператор на „Стъклени топчета“) и е прекрасно, че това, което са постигнали, заедно с всички актьори, ми въздейства, подтиква ме към размисъл.
След филма установявам, че ако сме пропуснали и отчели като пропуск нещо във живота си през годините, то все пак животът ни не е загубена кауза, все още (щом мислим за възможната промяна) е по силите ни да се отключим за доброто. Със сигурност потенциалният зрител ще усети и отчаянието, което витае във филма, със сигурност ще почувства, че режисьорът обича своите персонажи и го боли, когато те не могат да намерят светлинката си, със сигурност ще си зададе и въпроси как и защо сме забравили, че щастието е в разговор и единение с Вселената. И ако поне за миг някакви подобни стрелички са преминали през съзнанието, то филмът „Семейни реликви“ е изпълнил онази голямата, патетичната мисия на съприкосновение с изкуството. И наистина: ако не се стремим към Бога, всичко губи смисъл. Върху фона на прекрасната природа се случват невероятни разпади, загърбени от телата ни, без упование в заобикалящия ни свят. Лично за мен „Семейни реликви“ е най-цялостният като внушение, развитие и конструкция филм на Иван Черкелов, и в контекста на европейското съвременно кино този филм ще намери своята вярна публика!
“Семейни реликви” е в кино “Одеон” на 24 октомври, от 19 часа, като част от тазгодишното издание на So Independent.

     
- See more at: http://12mag.net/pop/semeyni-relikvi-partcheta-semeyni-baladi-i-razpadi/#sthash.jCVOWfbA.dpuf