сряда, 18 ноември 2015 г.

ТЕАТЪР:„ДОХОДНО МЯСТО” - ВРЕМЕ Е ДА СЕ СЪБЛЕЧЕМ!

„ДОХОДНО МЯСТО” - ВРЕМЕ Е ДА СЕ СЪБЛЕЧЕМ!

                               „на летището в София
                                вече никой не говори на вие
                                няма извинете добър ден
                                госпожо или господине
                                над лентата за багаж
                                 има реклами
                                на трите мобилни оператора
                                 на стриптйз барове
                                 фетиш и табу”
                                        „ЗАВРЪЩАНЕ“- Стефан Иванов
      
 На 30 януари 2009 г. в (морски)”Дневник”  е отразен дебютният спектакъл на режисьора Крис Шарков „Макбет“ от Хайнер Мюлер. Държа на уточнението, че става въпрос за интерпретация на немски драматург върху пиеса от Шекспир, защото  на няколко места във варненски медии наскоро открих, че Крис Шарков е поставял Шекспир във Варна. А е важно да разберем, че изборът на определен драматург в биографията на режисьора подсказва профила и сетивността му. Финалните изречения от онази рецензия са следните: „Спектакълът на дебютанта Крис Шарков е динамичен хорър за истинския облик на властта, изяждаща своите питомници. В реалността на Макбет хората са лишени от дух, те са месо, което лесно може да бъде унищожено - достатъчен е само един-единствен смъртоносен удар.“

Тръгвам от този финал, в качеството ми на автор на публикацията от 2009, защото умишлено не съм си поставяла за цел да познавам в пълнота режисьорската работа на Крис Шарков в столични и извънстолични сцени, а те със сигурност представят творческата платформа, предпочитания, възприятия, нагласи на режисьора. Финалът обаче е добро начало за анализите, свързани с премиерното заглавие от афиша на ДТ „Стоян Бъчваров“-Варна: “Доходно място“ от Александър Островски, където режисьор е Крис Шарков.

Прочетох всички „комедии от пет действия“ от Александър Николаевич Островски, „Народна култура“ от 1973 г., за да усетя Островски, защото от студентските години е изтекло море, а и скоро в подобно море няма да имам късмета да се загубя. Бях подготвена от медийната атмосфера, че премиерният спектакъл „Доходно място“ с режисьор Крис Шарков ще търси съвременните рефлексии и съприкосновения между драматургията на Островски и нашия объркан делник.

За зрителя, който не е чел Островски, в кратце: той е руски драматург и писател, творил в средата на 19 век, починал една година след Съединението на Източна Румилия с Княжество България. Имал е възможността да общува с писателите: Достоевски, Толстой, Тургенев, бил е приятел на композитора Чайковски. Имал е две съпруги, като втората била актриса (Мария Бахметева). Създател на т.нар. Артистичен кръжок, който според мен е положил началото на онези основи, вдъхновили по-късно безподобния в театралната теория и практика Станиславски. Александър Островски е знаел много езици, имал е университетско юридическо образование, но поради любовта му към изкуството и най-вече театъра, не се е радвал на особен икономически просперитет и тук идва съвсем естествено финалът: умрял е в нищета. Познавал е отблизо душевността и бита на работещите в административната, бюрократична система. Като писар в съд е уловил чрез средствата на драматургичното характерните черти на своя съвременник. Персонажите в пиесите на Островски са типажни, разбира се в тях се открива народопсихология, обичаи, навици, но поведението на действащите лица се определя от обществената хипноза или диагноза, а участниците с ярка индивидуалност, които търсят себе си извън плявата на общественото, са обречена на гибел и забрава. Или както се казва по нашите ширини: „преклонена главица сабя не я сече.“

През последните години пиесите от Островски (Александър, а не Николай-авторът на „Как се каляваше стоманата“) са поставяни в Театър Българска армия: „Лес“ с режисьор Николай Ламбрев-Михайловски(2012), през сезон 2014-2015 младата режисьорка Маргарита Мачева направи спектакъл върху „Без сестра“ на сцената на ДТ „Сава Огнянов“-Русе. Преди 7 години режисьорът Иван Урумов постави „Доходно място“ на сцената на театъра в Пловдив. На сцената на учебен театър в НАТФИЗ, режисьорът Богдан Петканин е работил със студенти – дипломанти (клас проф. Д.Гюрова)  спектакъла „Доходно място“ през далечната 2007. Богдан Петканин е поставял Александър Островски с трупата на театъра в Стара Загора през сезон 2008-2009.

 Александър Островски определя произведенията си „Лес“, „Доходно място“, „Горещо сърце“, „ И най-мъдрият си е малко прост“ като комедии, но в театъра, както ни учеше Елена Цикова по време на семинарните ни упражнения по режисура, „всичко е възможно, при условие, че отговорим на въпроса ЗАЩО“.  В случая жанровият макрер на „Доходно място“ под режисурата на Крис Шарков е преобърнат с хастара нагоре и се е получил спектакъл, клонящ към мелодрамата, с някои моменти на трагедия, а комедийното, доколкото се открива е: в уголемяването на пошлостта, която излъчват персонажите, защото всички те се ръководят в постъпките си от консуматорското си либидо. Разбира се има и изключение: младежът Жадов, който предпочита да се труди честно, докато другите около него тънат в непосилната лекота на битие, лишено от анализи, въпроси и размисли за достойнството на човека. След време Жадов се жени и понеже обича до полуда своята съпруга Полина, все пак трябва да избере между достойнството и любовта и тук моралният императив се спуква заради екзистенцията. Жадов в името на своята любов се принуждава да проси за по-висока щатна позиция, уви, отново не е улучил подходящото време: шефът на фирмата Вишневски (негов роднина) е уличен от закона и ще отговаря пред същия за постъпките си. Покрай крупния капитал на Вишневски се развиват интириги между служители, интриги в семейството, а Кукушкина (Веселина Михалкова) се опитва да уреди своите дъщери Юлия и Полина със съпрузи, чиито пълни джобове ще гарантират сигурност, забави и добър стандарт. Юсов (Стоян Радев) – възрастен служител с опит й сътрудничи във великото дело, понякога с успех, защото урежда статуса на Белогубов (съпругът на Юлия) . Обаче не отклонява Жадов от Полина. И все пак Полина съумява да се сдобие със своето право на по-добър живот, защото Жадов трябва да промени разбиранията си за живота: всичко се свежда до добрата позиция в службата, а дали си честен или пък експерт с 6 езика - вече няма никакво значение.

Обстановката на живеенето от времето на Островски в „Доходно място“ под режисурата на Крис Шарков е реновирана така, че дори и  съвременната младеж няма да разбере, че розовата лимузина е „Волга“. „Волгата“ като марка автомобили през едни други години бе символ на просперитет за определен тип класа, а сега под капака на розовото ни посреще странен розов неореализъм. Апропо, има и подобен жанр, в който за сериозните неща от действителността се „говори“ в шекерено розово. Вероятно тук шекереното розово е опаковката на спектакъла -ексентричност и пищни цветове в сценографията на Радостина Тодорова. Костюмите на Даниела Николчова също открояват особените характери на персонажите.

В дъното на сцената ни посрещат контурите на различни сгради от различни точки на света, дори и варненския уникат в архитектурното безподобие ДВОРЕЦЪТ НА КУЛТУРАТА И СПОРТА не е пропуснат от зоркото око на сценографа(пореден маркер за актуалност), а фирмата (или комерческото заведение) на Вишневски се нарича NEEDCOM(нужди, потребности, всичко, що е в полза на тялото отговаря на кариерното развитие във фирмата).

Първо действие (по автор, персонажите са с пижами и утринни тоалети), Вишневски по автор е грохнал, с признаци на подагра и естествено, емоционално зависим от своята съпруга Ана Павловна.) В интерпретацията на Шарков откривам на сцената Пламен Димитров и Петя Янкова в стилистиката на онези позабравени сериални перипетии на династията Юинг от „Далас“. Презадоволени, трагични и леко патетични любовни страсти с насочен револвер - съпругът по фрак и бельо, а съпругата, разположена върху маса, с доза на отегчение и омраза, водят вероятно своя пореден спор за разни нужди и удоволетворенията им. Той е осигурил разкоша, тя е неблагодарна, от което следва конфликт. Нито старчето е старче, нито пък проблемите на Вишневска, в които до пето действие ще се потопят и сестрите Полина и Юлия, са ясни. Но да продължим с действието, и ето че постепенно енергийният пъзел се подрежда - от сцената ни се кокорят разни чудовища на съвремието ни, чийто човешки образ и подобие спокойно може да се замени със съответен валутен знак. Парите са всичко, те определят човека, социалната оценка за него. Прекрасно е, че на тезисно ниво от началото до края спектакълът разплита драматургията.

Шарков  е верен на своя усет и се е предпазил от лесния финал на Осторвски, в който младите все пак намират някво зрънце надежда и ще се справят с живота. При Шарков финалът е повече като протест, дори започнах да се питам а да не би пък спектакълът да се посвещава на Пламен Горанов, защото имаме действащи запалки, имаме туба с гориво в присъствието на Жадов...Може би това са някакви емоционални асоциации, може би не съм права? Въпреки това не мога да се идентифицирам със спектакъла, за мен той донякъде е форма, защото върху  изграждането на ролите са използвани различни средства. Въздействат ми външното: формата, облеклото, предметите, отколкото душевността. Пеене по време на спектакъла, употреба на микрофони и пр. общуване с публиката - наясно съм защо са там и какво тези решения продължават от работата на режисьора, но нека си представим сцената тотално празна. Нека тя бъде оголена и актьорите без помощта на предметността постигнат въздействие. Възможно ли е при такива обстоятелства да излезе този протест, възможно ли е боядисаният фургон-дом на Полина и Жадов да не е с цветовете на френския флаг? Възможно ли е да не се идентифицираме с проблемите на героите чрез външните знаци за тях, как да проникнем под опаковката на нещата? Вероятно, защото в „Доходно място“ всички се превръщат в опаковка на самите себе си, в предмети без лице, Юлия е опакована пред публиката с прозрачен целофан от своя съпруг Белогубов(Николай Кенаров).  Внезапно актрисите Ина Добрева (Юлия) и Цветина Петрова (Полина) запяват и аз се сещам за един друг спектакъл с подобен ход: „Хамлет“ (Народен Театър „Иван Вазов“) - кръстословицата за мен е решена. Тази кръстословица не ме изненадва с мултимедията си, всичко е пъстро, но цветовете ми горчат.

Добре е, че актьорите играят с концентрация, а по време на премиера мащабът на концентрацията изисква размах. И благодарение на старанието на всеки от трупата, според своя опит и възможности, цялато многообразие в езика, в средствата се подрежда, разбира се не в онази хармония, която предполага моята идентификация с проблемите на персонажите, но все пак най-важното: борбеният Жадов присъства на сцената (Адриан Филипов). В спектакъла има и от всички екстри на човешкото, заложени в пиесата. Някои от тях може би са изведени първосигнално, други по-дълбоко. Идейният дразнител (кредото) -т.е. да запазим скъпоценното право да гледаме хората „право в очите“ е попаднало в лабиринт от пищност и многословие на изразните средства . А спомняте ли си онази приказка за „Новите дрехи на краля“? Мисля, че е време да се съблечем , за да избягаме от бляскавата опаковка.

Елица Матеева

95-ти юбилеен творчески сезон (2015-2016)
ДОХОДНО МЯСТО
от Александър Островски
редакция по преводите на
Венцел Райчев и Божил Райнов
Постановка Крис Шарков
Сценография и снимка на плаката Радостина Тодорова
Костюми Даниела Николчова
Музика Георги Георгиев
Фотография Тони Перец
Помощник-режисьор Петя Куртева
Действащи лица и изпълнители:
Жадов - Адриан Филипов
Григорий - Валери Вълчев
Кукушкина - Веселина Михалкова
Варвара - Гергана Арнаудова
Юлия - Ина Добрева
Белогубов - Николай Кенаров
Вишневска - Петя Янкова
Вишневски - Пламен Димитров
Микин - Свилен Стоянов
Досужев - Стефан Додуров
Юсов - Стоян Радев
Полина - Цветина Петрова
                                                                                                   
Една статия от: www.why42.info публикува