петък, 4 декември 2015 г.

„ЧУДНИЯТ БОКАЧО“: ЛИРИЧНАТА УТОПИЯ НА БРАТЯ ТАВИАНИ

„ЧУДНИЯТ БОКАЧО“: ЛИРИЧНАТА УТОПИЯ НА БРАТЯ ТАВИАНИ

 Годината е 1348, Флоренция е превзета от Черната смърт. Млади и стари се превръщат в трупове, захвърлени в общи ями. Няма кой да опее телата, няма кой да затвори очите им — всяко докосване, всяко общо дихание е предвестник на смъртта. В един квартал се носи мълвата, че ако си покриеш тялото с цветя, тяхното благовоние ще прогони чумата. Хора вървят по улиците на Флоренция и разпръскват пъстър аромат. Нежна прелест и красота вместо ужаса на каруците с мъртвите тела. Нима хората вярват в чудеса? Една девойка изрича: “Аз умирам. Не успях да живея, не успях нищо да направя, по дяволите!” Чумна рана е удушила тялото ѝ. Младеж се хвърля от висока кула, защото е болен от чума и предпочита сам да сложи край на живота си. Така започва „Чудният Бокачо“, последната творба на неуморимите братя Тавиани.
Текст от Елица Матеева
  Нито една екранна адаптация не започва с чумата през 14 век, а за Паоло и Виторио е важно филмът да покаже измеренията на болестта, която разделя брат от сестра, деца от родители, разделя влюбените, разделя живота от света. Черната смърт провокира младите да намерят своя отговор-съпротива – ето защо те напускат Флоренция и започват да изграждат свое микро общество, утопичен остров, лишен от омраза, от страхове. Любопитното е, че женските персонажи са двигател на избора за спасение, те се събират и дебатират по какъв начин да се противопоставят на болестта. Затова режисьорите избират едни от най-красивите млади актриси на италианското кино. Красотата е начин да се бориш, бунт срещу чумата, бунт срещу смъртта, способ да обичаш живота.
Бунтът на младежите (едни от най-изявените млади италиански актьори: Флавио Паренти, Рикардо Скамарчио, Паола Кортелези, Микеле Риондино, Лело Арена, Ким Роси Стюарт, Касия Смутняк, Каролина Крешентини, Жазмин Тринка, Витория Пучини и др.), които не искат да умрат в страдание и решението им да напуснат Флоренция, за да се скрият от чумата в изоставена къща край хълмовете на Тоскана, е своеобразна утопия. Чрез тях братята режисьори Паоло и Виторио Тавиани „изговарят“ разочарованието на модерния човек от света, в който властва корупцията, сексът и страстта. Болестната епидемия се трансформира в епидемия на погубените чувства, а седемте момичета и трите момчета съумяват да сътворят свое общество, където любовта е възможна.
“ДА РАЗКАЖЕШ „ДЕКАМЕРОН“ ДНЕС Е ПОВЕЧЕ ОТ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО.
ЗА НАШИЯТ „ДЕКАМЕРОН“ Е ВАЖНО ЦВЕТОВЕТЕ НА ЗАРАЗАТА ДА СЕ ПРЕВЪРНАТ В ЦВЕТОВЕ НА ЛЮБОВТА.”
— БРАТЯ ТАВИАНИ




“Смъртта е страшна, дори и днес, след като сме станали толкова модерни. Когато мисля за смъртта, си представям един тъмен човек, който носи нож. В момент на отчаяние и смърт единствената надежда е нашето въображение. Защо точно въображението? Защото то съживява енергията и волята на човека да оцелее и да реагира.” С тези думи Паоло Тавиани представя „Чудният Бокачо“ на фестиваля Трибека.
Пет от стоте истории на „Декамерон“ са интерпретирани в „Чудният Бокачо“. Братя Тавиани снимат филма си в околностите на Тоскана и Лацио. В изоставената вила в Тоскана младите флорентици търсят своето спасение и за да не се отдават на похотливи помисли, си разказват истории — за любов, страст, смърт, възкресение, изпълнени с остроумие, шеги и житейски уроци. Във всяка история има и любов, защото тя е противоотрова, тя е лек срещу усещането за несигурност и страдание. Според режисьорите съвременният човек боледува от язвата на социална несигурност и самота, това е новата зараза, новата чума. Черната смърт са всички кризи: социална, икономическа, политическа, криза на идентичността. “Младите хора днес също са загубили надежда, затова в нашия филм показваме как те могат да се обединят в търсене на спасението, да реагират на заразата. Нашите герои напускат домовете си, напускат любимото си място, оставят всичко зад гърба си в името на оцеляването.”

 Братя Тавиани
Паоло (р. 1931) и Виторио Тавиани (р. 1929) са доайени-ветерани в италианската кинематография. Двамата работят заедно, запазвайки индивидуалистичен принцип на работа — всеки снима своя епизод в общите филмови проекти, без да оказва натиск или да критикува работата на другия. Сред най-известните им филми попадат: „Под знака на скорпиона“ (1969), „Свети Михаил имаше петел“ (1972, вдъхновен от разказа на Лев Толстой „Божие и човешко”), „Алонзанфан“ (1974), „Баща-господар“ (1977), „Нощта на Свети Лаврентий“ (1982), „Хаос“ (1984), „Добро утро, Вавилон“ (1987), „Нощно слънце” (1990, по „Отец Сергий” на Толстой), „Фиориле“ (1993), „Сродства по избор” (1996, по Гьоте), „Ти се смееш“ (1998), „Чифликът на чучулигите“ (2007, по Антония Арслан), „Цезар трябва да умре“ (2012). Родени са в Сан Минято, в красивата Тоскана и може би това до голяма степен обяснява присъстващите в много от техните филми италиански пейзажи — величествени или интимни, като част от спомените на героите. И двамата се влюбват в киното още през 1946, докато гледат филм на Роселини. И сключват облог: ако след десет години не са започнали да снимат, ще си купят оръжие и ще се застрелят взаимно. Нарекли го „Кино или смърт”, но не се наложило да го изпълнят. Пишат и режисират редица пиеси и късометражни филми, а през 1962 правят първия си игрален филм в тандем – „Човекът, който трябва да бъде унищожен”. И продължават така до ден-днешен. Въпреки че неизменно се занимават с парадигмата история-личност, тематиката във филмите им е разнородна: революцията в „Свети Михаил имаше петел“ или „Алонзанфан“, родителската тирания в „Баща-господар“, ровенето из особеностите на националния характер през екранизации на Пирандело в „Хаос“ и „Ти се смееш“, историята на киното и емиграцията в „Добро утро, Вавилон“, арменският геноцид в „Чифликът на чучулигите”, концептуалното изследване на избора и измеренията на свободата в „Цезар трябва да умре“… Филмовият им език също е разнообразен – от почти документален разказ до метафоричност и театралност, от пищна образност и мащабност до аскетизъм.
През 1977 Тавиани печелят Златната палма в Кан и наградата на ФИПРЕССИ за „Баща-господар“, а през 2012 взимат Златната мечка на Международния филмов фестивал в Берлин за „Цезар трябва да умре“.
Костюмите на Лина Тавиани (съпруга на Паоло) са един от незабравимите компоненти на „Чудният Бокачо“, сякаш Ботичели е рисувал с платове и кройки. Не е случайно обстоятелството, че те, сценографията и прическите са номинирани за „Давид на Донатело” 2015.
Противоречив е светът на Джовани Бокачо — плът, еротика и смърт препускат между редовете на неговия „Декамерон“. Този литературен шедьовър от XIV век продължава да бъде източник на вдъхновение. Народната проза, събрана в историите на Бокачо е провокирала творци като Луиджи Пирандело, Пазолини. „Декамерон“ с режисьор и сценарист Пиер Паоло Пазолини от 1971 печели специалната награда на журито от Берлинале и поставя началото на „Трилогия на живота“ включваща „Кентърбърийски разкази“ (I racconti di Canterbury, 1972) и „Цветът на Хиляда и една нощ“ (Il fiore delle mille e una notte, 1974).
В „Чудният Бокачо“ на Тавиани и в „Декамерон“ на Пазолини има една обща история от литературното произведение — приключението на Мазето от Лампорекио, който се преструва на глухоням и попада в женска обител, където всички монахини се надпреварват да спят с него. В „Чудният Бокачо“ комичното е дисциплинирано, лишено от плътската наслада с мащабите на Пазолини, от пищността и документалността на плътта в цялостната ѝ биология. В „Декамерон“ героите са сякаш взети от някое гето, тяхната красота не е поетичната красота на Тавиани, тяхната красота е красотата на живота в неговата грубост и ръбатост. Но за сметка на това, умението на Пазолини да разказва с жизнена жлъч е много по-съвместимо, според мен, с ренесансовия смях на Бокачо. При Тавиани поезията на живота е придобила изчистена иконографичност, при Пазолини тя е с размерите на платна, подписани от Брьогел Стария.
Когато гледате „Чудният Бокачо“, хармонизирате естетските си желания, когато гледате „Декамерон“, тогава плътта тържествува, но и в двата филма зрителят се докосва до възвишеността, с която са дарени режисьорите им. И както казва Пазолини на финала на своя „Декамерон“ в качеството си и на актьор: “Защо да създаваш произведения на изкуството? Достатъчно и толкова приятно е да мечтаеш за тях!”
Така и ние затаяваме дъх в мечтите си за времето, когато красотата на духа ще се пребори с тъмната страна на душите ни.


29.11.2015 · Поп
Филтри: Елица Матеева, Кино

                         

- See more at: http://12mag.net/pop/vtchudniyat-bokatchov-liritchnata-utopiya-na-bratya-taviani/#sthash.7lYZTG3S.dpuf