четвъртък, 17 декември 2015 г.

ВЯРВАЙ В СВОЯТА „ВИКТОРИЯ“

ВЯРВАЙ В СВОЯТА „ВИКТОРИЯ“
12 magazine
  Всеки има своята гара „Виктория“, която не е задължително да бъде в Лондон. Всеки предчувства магическата метафора в пиесата от Пинтър „Гара „Виктория“: един шофьор на такси не пристига на определения адрес (въпросната гара) заради спяща жена на задната седалка, в която се влюбва внезапно. Всеки се стреми към идеята или нещото, битуващи извън личното пространство. Всеки би искал да е другаде, когато обитаваната среда не предлага възможност да бъдеш себе си. С годините вътрешната победа се превръща в съвкупност от малки, невзрачни победи-компромиси. Постепенно онази гара, онази мечта, онази идея, се стопяват, докато един ден може да се случи така, че голямото очакване, голямото „утре“ да са нищо повече от ходещи комплекси за малоценност. Дали нашата измъчена младост се състоя в нефелната българска идея за демокрация, или пък идеята за възможната промяна е мираж? Избягвам баенето и лотариите, предпочитам вместо да ми гледат на боб да го консумирам.
  Текст от Елица Матеева
  През януари 2014 „Виктория“ беше представен като част от Sundance — фестивалът-мечта за всеки режисьор, създаващ стойностно кино. Година и половина след премиерните си прожекции по света „Виктория“ започва да се разпространява в родната кино мрежа. След отминалите страсти около българската номинация за „Оскар“ 2014 (която като естетически избор беше тотално недоразумение) ми се струва, че всяка родна комисия, независимо сферата на оценяване, е вид сделка и преследване на лични интереси, макар да би трябвало да представлява активен и реален оценъчен процес. До 18 декември 2015, когато филмът премиерно тръгва в българските киносалони, „Виктория“ е обиколил 70 международни филмови форума и е отличен с 10 награди.


Каквото и да се случва днес, едно е ясно: нашата младост постепенно се сбогува с розовата си нежност, с розовия си неореализъм и настъпва време за важни отговори. Последното издание на фестивала, посветен на българското кино, „Златна роза“ показа, че не искаме да носим отговорност по отношение на болезнените въпроси и истини, особено, когато един филм се появи отново, този път в конкурсната програма на същия фестивал. Филмът „Виктория“, въпреки че беше представен от актриси участвали в създаването му, като артефакт с естетически качества, не бе предмет на подробен дискурс. Критическите обсъждания за „Виктория“ по време на „Златна роза“ 2015 бягаха от публичността на проблемите, които филмът поставя. Добре, че все пак Ирмена Чичикова и Мариана Крумова присъстваха на прожекцията в зала 1 на Фестивален и конгресен център във Варна, за да почувстват, че публиката на Варна е повярвала на тяхната „Виктория“. Публиката е истинският отговор. Хора от различна възраст с тих трепет благодариха на актрисите за филма. Някои с вълнение ги прегръщаха, други им кимваха със светлина в очите. Тези погледи, тяхната деликатна споделеност, показаха, че зрителят има нужда от подобен филм.
  Моята среща с „Виктория“ също беше по време на „Златна роза“. Срещата се случи въпреки одумванията между колеги-кинаджии, въпреки предупреждението, че бил „много красиво заснет, но скучен филм“, въпреки обстоятелството, че за някои режисьорът Майя Виткова е „много амбициозна и агресивно преследваща целите си персона“. Рециклирах чуждите наслагвания, представи и мнения. Срещата ми с филма бе от нула. Последните 40 минути на „Виктория“ ме разтърсиха до рев, защото контекстът му бе напуснал историчността, отсъстваше емоционалния сарказъм, прерастващ в гротеска спрямо годините на вегетирането ни в социалистическа България. Персонажите бяха извървели своя труден път осъзнавайки, че прошката и любовта предполагат вътрешна промяна.
  Сюжетът: бебе се ражда без пъп по време на разгърнал се в оптимистични прогнози за бъдещето роден социализъм. Появата на Виктория е основателна причина майка ѝ да се откаже от плановете си да напусне социалистическа България. Боряна (майката, Ирмена Чичикова) не иска да ражда. След успешното си появяване на бял свят, бебето Виктория е обявено от Държавния Глава за бебе на десетилетието. Той се прави на шут, за да спечели любовта на Виктория, а тя расте с мисълта, че може да си играе с него като с кукла-мече. Но времената се променят, шутът загубва властта, след него други „плюшени, но още по-посредствени мечета“ я поемат, а Виктория загубва своя покровител завинаги. Ситуацията е друга, времето лети, майка и дъщеря, в различни позиции през годините, преминават през страдание, болка, гняв, отчуждение, за да осъзнаят дълбоките истини, които трябва да ги обединят. Те извоюват своята духовна победа с цената на взаимната прошка. Вече всеки може да напусне България, промяната изисква изчистване на вътрешния светоглед, тук границите не са проблем, духът обаче е болен. Боряна, Дима (Мариана Крумова), Виктория (Дария Виктова и Калина Виткова) — различни генерации, различен статус на родител и дете — всички те препускат между негативните чувства навън и вътре в себе си.
   Визуалният наратив на филма от една страна и реалността, в която се случва историята от друга, са две на пръв поглед полюсни зони, които обогатяват съвременното българско кино. Струва ми се, че съвременното ни кино е лишено от магически хоризонти, чрез които да се коментира и анализира действителността. Магическото осмисляне на живота и историчността му се случваше в киното преди повече от две-три десетилетия („Мера според мера“, „Лачените обувки на незнайния воин“), а днес донякъде в „Буферна зона“, „Потъването на Созопол“, но особено във „Виктория“, магическо и реалност се смесват, за да напуснат битовото и да навлязат в психологическото. Визуалното е дразнител с цветовете, формите, които надскачат клишето знак-символ-код. Формите са подредени в отделни емоции-картини и създават нов, надзнаков език на чувствата. „Виктория“ е важен именно в онази част, в която битието на социализма постепенно е изместено от битието на чувствата между персонажите. Във финала на „Виктория“ тече много силен ток, благодарение на който бързо се забравят някои неравности в дължините на разказа. Музиката на Калоян Димитров, операторската работа на Крум Родригес — след тяхната провокация за сетивата, всяка критика насочена срещу стойностите или дефицитите на „Виктория“, поне за мен, е безсмислена. „Виктория“ е пълнометражен дебют за Майя Виткова като режисьор и по подобие на друг пълнометражен дебют („Урок“), който миналата година международното жури на „Златна роза“ подмина транзитно, така и тази година, на същия форум, качествата на „Виктория“ в различни аспекти от неговия характер бяха пропуснати. Журито отчете своето отношение към заглавието единствено през наградата на Калоян Димитров за музиката към “С лице надолу”, “Сняг” и, очевидно, “Виктория”.
   В книгата “Между театъра и киното”, издадена от Black Flamingo Publishing Майя Виткова споделя: „Филмът ме срещна и раздели с хора, продължава да ме среща с прекрасни нови такива и да ме разделя с други, от които не се нуждая в професионалния ми и личен живот (и те от мен, съответно). Филмът ме води на пътешествия, купува ми самолетни билети и плаща хотели, прави ми непрестанни подаръци (образно казано, фестивалите се грижат за това). И не на последно място, какво е победата, ако не е споделена — задавайки този въпрос, си представям бойно поле, осеяно с трупове, в средата на което се е изправил само един човек, победителят, облян в кръв. Не, благодаря. Заради „Виктория“ разбрах кои са приятелите ми и го празнувам всеки ден с благодарност към Бога. За мен победата на „Виктория“ е в самия филм, в историята, която променя героите, която дава любов и надежда за бъдещето. Всичко останало отминава като любовна мъка, бавно, но сигурно и безвъзвратно. Постигнах я, да, любовта.“
  Актьорската работа във „Виктория“ е най-мощна в мълчаливите сцени и ми се струва, че филма въздейства най-отчетливо с безсловесните „разговори“ на персонажите. Тук всяка пора, всяко петно, силует, сянка разказват своя приказка за времето на отминалите зими, през които обитателите на мебелираните в Соц-Икеа кутийки са преживявали пресата на своето неудовлетворение. Когато описваме нашето преживяване от общуването с „Виктория“ пропускаме присъствието на актрисата Мариана Крумова в най-новото българско кино. Кинокритикът Геновева Димитрова твърди, че българското кино е длъжник на Мариана Крумова и „чест прави на дебютанката Майя Виткова, че отправя предложение към нея да участва във филма „Виктория“. Тук тя играе ролята на Дима, майката на Боряна, която по подобие на родителите ни, живяли с илюзиите на социализма, отказва да проумее гнева на дъщеря си срещу средата и системата, и майка и дъщеря живеят заедно без да общуват. Подобен алгоритъм на комуникация се развива в линията Боряна-Виктория. За Виктория майката е тъмна гора, която не може да пребродиш без да се изгубиш. Но Виктория общува със своята баба, за нея Дима не е враг от миналото, а възрастно, изнемощяло тяло, копнеещо за любов.
„Дима през цялото време мълчи, според мен тя съзнателно избира тишината. Решава да млъкне. При Дима се е случила подмяна, чиито последици се проявяват и при Боряна, но при Виктория се натрупва преодоляване на грешката и вината. Дима е изключително вярна на социалистическата идеология, за Дима Партията и вождът са смисъл на живота. От обикновена шивачка, Дима чрез вярата си към Партията се превръща в директор на цех. Майчината любов се подменя с грижата да нахраниш детето си, а не да го обичаш. Дима обича детето си както всички го правят — ежедневните грижи изместват истинското опознаване на другия до теб, но Дима изкупува своята вина чрез десет годишното мълчание. Боряна също отказва да общува с Виктория, но внучката се отваря за Дима. Единствените сълзи за Дима са сълзите на Виктория. Отварянето на всяка героиня за света на другите жени е труден скок. Дима осъзнава, че е сама, че ѝ липсва грижа и приема обстоятелствата с мълчание. Преливането на вини и любови между майки и дъщери винаги е било любопитна тема за киното и театъра. Всяка майка знае какво е да се обвиняваме в ежедневието — често майките отправят страшна критика към децата си, но освен битовите грешки съществуват и големи грешки, чиито преодоляване е труден, понякога невъзвратим процес. Отсъствието на любов е страшен грях. Малката Виктория успява да постигне малката-голяма победа чрез себереализацията в любов. За мен дължината на филма е важна, въпреки, че някои критикуват качествата на филма заради дължината му. Дължината определя сетивността на „Виктория“. Ако зрителят се отпусне и позволи на кожата си да възприема тази дължина без да се дразни, той ще проникне във „Виктория“. Постепенните натрупвания на музиката, на светлината и прoчие действат на кръвта, на епидермиса, действат на душата. Прекрасна е Ирмена Чичикова във „Виктория“, това извънземно същество при своята крехкост успя да се справи със сериозните изисквания на ролята. Преди започването на снимките Майя търси човек за ролята на Дима. Тя попитала Ирмена дали познава актриса, подходяща за персонажа. През този период работихме с нея в представление на режисьорката Десислава Шпатова в театъра („Конструкция на освободеното въображение“, ДТ „Сава Огнянов“, Русе) и Ирмена ме предложи. Майя не беше чувала за мен. Спомням си малката стаичка, където видях Крум Родригес за първи път и се запознах с Майя — тя не ми направи пробни снимки, а направо ми взе мерките за костюм и даде сценария. Веднага, без да се познаваме, започнахме работа. Благодарна съм, че чрез „Виктория“ се върнах в киното, защото и на тази възраст има какво да дам от себе си“, казва Мариана Крумова.
снимка:ЕЛИЦА МАТЕЕВА
Когато тръгваме към към непознатото с предубеждения, вероятността да сгрешим в общуването е по-голяма, отколкото, ако се опитаме да изтрием дефицита на удовлетвореност и го заменим с любопитство към непознатото. „Виктория“ реабилитира любопитството към човека като душа, защото преди всяка система, обединяваща хората в общество, е по-добре да сме изяснили вътрешните си противоречия, съпротиви и грешки. И това е нашата малка-голяма Победа към дългата смяна на деня с нощта.
Още за “Виктория” можете да намерите във Фейсбук.
Филмът е по кината от 18 декември.
 15.12.2015 · Поп



- See more at: http://12mag.net/pop/vyarvay-v-svoyata-viktoria