събота, 5 март 2016 г.

ТЕАТЪР:„Едноокият цар” – „какво ново-вехто” за цената на човешкото достойнство?

„Едноокият цар” – „какво ново-
вехто” за цената на човешкото достойнство?

снимки: Тони Перец
В края на февруари афишът на Драматичен театър „Стоян Бъчваров” се обогати с нов спектакъл, артикулиращ с типично за испанското съвремие чувство за ирония проблемите на съвременното общество. „Едноокият цар” от каталонския драматург Марк Креует в превод на Нева Мичева отразява в едър план мащабна гама от  проблеми: драматургията се инициира от интимния свят на брачните отношения и стремглаво препуска към глобални теми, свързани с екзистенциалния статус на човечеството. В същината си спектакълът и драматургията, които трескаво прескачат през различни жанрови ситуации, задават един от най-важните въпроси за смисъла на живота и неговото истинско лице. Коя и каква е истината за битието ни и дали въобще живеем с правилното разбиране за него и произтичащите от статуквото за социум: управление, икономика, държавна политика и т.н.?

Две брачни двойки, обединени от общ инцидент, който е приключил със загуба на око в протестна акция между граждани и полиция, се срещат на вечеря. Вечерята е като скок с бънджи в пропаст, завършваща с разбито приятелство между съпругите на Игназий и Давид. Давид е полицай, харесващ простичките неща - леща с наденички, бирата, плейстейшъна, както и да подлага на постоянна проверка бойното си снаражение. Лидия (Милена Кънева играе като перпетуум мобиле в стилистиката на най-добрите образци от киното на Педро Алмодовар и Хулио Медем) е от онзи тип жени, които заместват любовта с вечерни курсове, тя предпочита да затрудни кулинарните характеристики на дома с шикозно „татаки” или „грахово пюре”, вместо да спретне нещо калорично, лесно и вкусно за своя Давид. Давид на Симеон Лютаков галопира между трагедията и комедията на битието ни, в което политиците знаят кое е най-доброто за хората, но Давид е по изпълненията на заповедите, а не по осмислянето на съдържанието им. Игназий на Пламен Димитров (Едноокият цар) е чувствителен и претенциозен псевдорежисьор- аматьор на късометражки, който обаче се е научил да разсъждава върху „ценността на цената“, заради която е загубил окото си. А Сандра на Биляна Стоева е очарователна бунтарка и актриса в експериментални представления, която поддържа ирационалния плам на своя съпруг, без обаче да е наясно, че протестната им активност е твърде наивна и патетична.

След като Лидия напуска Давид, той започва да разсъждава, че не всичко е така прозрачно и ясно и търси прошка от Игназий. Игназий и Сандра пък решават, че прошката може да се трансформира в образователен модул за „отваряне” на възприятията на Давид - ако Игназий обясни на Давид кой стои зад икономическата криза, дали пък Давид няма да промени отношението си към средствата на съпротива срещу управници, управление и устройствени социално-икономически режими.
Така Игназий и Давид се сприятеляват, но Давид радикално и дори буквално възприема разясненията на Игназий: блюстителят на реда отвлича министър и решава, че чрез своята акция ще промени посоката на управление. Лидия, Сандра и Игназий съумяват да омиротворят новата позиция на Давид и спасяват отвлечения страдалец. Самотен и уморен, Давид е тотално объркан, той остава в пространството с усещането, че в живота всичко има двоен стандарт: истината за едни е лъжа, за други - тера инкогнита.

Болерото е испански танц, една от многото запазени територии на специфичната народопсихология, определяща дълбините на испанската душевност. Композиторът на музиката към спектакъла Христо Намлиев е въвел сентенцията на болерото в мелодия, която задава диаграмата на действието, подсказва неговите възходи и финал. Музиката играе паралелно с актьорите, окрупнява с цветове гамата на чувствата, гамата на страстите между персонажите.
Прекрасните костюми и сценография на Теодора Лазарова, с която основно работи в тандем режисьорът на спектакъла Петър Денчев, разтварят бита, като го минимализират до разпознаваем щрих, линия, усет за актуалност. Мултимедията на Елена Шопова постоянно иронизира политиците, така черната комедия на Креует понякога се превръща в политико-сатиричен трилър, в който представата за добро и зло в живота се разлива и загубва точен контур.

„Ако вие нямате отговори, тогава кой би могъл да има?“- пита Давид, а спектакълът на варненеца Петър Денчев дефинира част от загадката: достойният човек има сили да направи верния избор и да промени според  надеждите си света, стига да не се страхува да пита, да мисли, да създава ситуация.
 И тъй като родният театър се намира в напрегната и кризисна ситуация през последния месец, и аз бих запитала дали наградите „Икар“ са решаващ фактор, който определя поведение на послушание? Каква е позицията на ДТ „Стоян Бъчваров“- Варна  във връзка с последните предложения на Министерството на културата в сферата на театралната реформа и каква е оценката на варненския театрален колектив за позицията на лидера на САБ? От отговора на тези въпроси ще се разбере какъв е пределът на локалното театрално арт- достойнство.
Кои сме, в каква игра участваме и защо Давид иска да вярва, че е възможно да живеем по-добре, но не е сигурен в избора на средства - „Едноокият цар” диалогизира стойностите на ценностната система, в която достойнство и свободен избор постепенно се изтриват от речника на съзнанието. Живеенето ни тук и сега е лимитирало подобни намерения-нито достойнството има значение, нито свободата ни да бъдем себе си е ГАРАНТИРАНА. Остава ни опцията да лъкатушим между философските понятия и компромисите на битието, за да останем живи и донякъде стремящи се към изграждането на по-добро пространство за оцеляване.

 Елица Матеева    

Една статия от: www.why42.info публикувана на 28.02.2016