„Право на наследство“: любов в оковите на закона

„Право на наследство“: любов в оковите на закона

12 magazine 

С колега киновед споделяхме впечатления около „Момичето от Дания“. Според него обществото ни вече е подготвено за подобни теми, та нали киното, пресата, художествената литература, малкият екран ни запознават с реални случаи, в които смяната на пола или пък т.нар. еднополова любов отдавна не са тера инкогнита от битието ни. Колегата може да си фантазира наличието на подобен прогрес в обществените нагласи, но аз съм твърде скептична, че българското общество е узряло да възприеме различното в тази твърде деликатна зона за възпитание на чувствата. За мен разбира се не е проблем, ако съседът ми е гей, или пък някой от преките ми ръководители изпитва сексуален копнеж към хора от своя пол. Винаги се притеснявам от „зрялостта“ на общество, което превръща в морален казус изначалното ни право да обичаме. Уж Бог е любов, а какво излезе? Знаете ли какво казва Исус за гей обществото? Нищо. Не отронва и звук срещу това, но говори много за състраданието и за любовта. Единственото, в което вярвам, е, че всеки човек има право на личен живот — право да избере с кого и как да живее под един покрив, правото да обича, право да бъде себе си, да живее в мир със своята индивидуалност.

Когато определени норми, обвързани с политически порядки, напудрени с голи фрази за благото на хората в общината, държавата и така нататък, са изначално сбъркани като отношение към човешките същества, нещо в мен започва да се гневи и бунтува. Поради този бунт, възприех последния филм на режисьора Питър Солет „Право на наследство“ (2015) не като мелодраматична любовна история, в която екранни герои и зрители едновременно редим сълзи в знак на съпричастност. За мен „Право на наследство“ е категоричен пример за мимикриращото правосъдие. Надеждата е в хора, които застават срещу институцията, за да защитят своите права.

Текст от Елица Матеева

През 2007, на американски екран се появява късометражният документален филм на Синтия Уайд „Право на наследство“, отличен с Оскар, който представя историята на Лоръл и Стейси. Лоръл по професия е полицейски служител от Ню Джърси, отдала над 20 години от живота си заради спазването на закона. Но ѝ откриват белодробен рак и тя иска да прехвърли пенсията си на жената, с която се намира в реално, документирано според нормите съжителство. Уви общинските съветници отхвърлят молбата на Лоръл и така до последните си дни тя и Стейси водят дела и кампании, за да се стигне до удовлетворяване на правото на наследство.

През 2010, сценаристът Рон Нисуанър решава да адаптира реалната случка в пълнометражен игрален филм. Един от продуцентите на на бъдещия филм е актрисата Елън Пейдж, която по-късно се включва в проекта и като изпълнител в ролята на Стейси Андре. През 2014 режисьорът Питър Солет кани актрисата Джулиан Мур за ролята на Лоръл Хестър. Един от авторите на оргиналната музика към „Право на наследство” е Ханс Цимър, а в саундрака е включена и песента на Мили Сайръс „Ръце на любовта“.

„Право на наследство“ печели наградата за най-добър филм от фестивала в Сан Себастиян през 2015, а гилдиите на журналисти и критици и асоциацията на критиците GALECA номинират филма за режисура, за изпълнението на Джулиан Мур и Елън Пейдж.

Режисьорът Питър Солет е роден през 1976 в Ню Йорк, а в България е познат с филма „Гадже за пет минути“ (2008), а филмът му „Raising Victor Vargas“ (2002) му носи награди от фестивалите в Дювил и Сан Себастиян.

Преди „Право на наследство“ да излезе в киносалоните, Джулиан Мур изигра ролята на болната от алцхаймер Алис във „Все още Алис“ и за изпълнението си съвсем заслужено спечели Оскар и Златен глобус. В творческата си кариера актрисата е номинирана с „Оскар“ за ролите си в: „Буги нощи“ (1997), „Краят на аферата“ (1999), „Далеч от рая“ (2002) и „Часовете“ (2002). Тя имаше същия успех с „Големият Лебовски“ (1998), „Магнолия“ (1999) и „Ханибал“ (2001). След „Децата са добре“ (2010) „Право на наследство“ е второто ѝ участие във филм, диалогизиращ проблеми от живота на т.нар. гей общество.

Струва си обаче да са акцентира върху участието на канадката Елън Пейдж, която през 2014, по време на кампания, свързана с човешките права в Лас Вегас, взриви медийното пространство с признанието, че е лесбийка. Оказва се, че още като тийнейджър Елън вече е наясно със своите сексуални предпочитания, обсъждала е ориентацията си с родителите си и ако някой се опита да се пошегува с това, Елън би му отговорила така: „Вероятно всички момичета искат да бъдат Спящата красавица и със сигурност се предполага, че и аз като момиче съм мечтала за това, но никой не си дава сметка, че мога да харесвам Спящата красавица в качеството ми на Аладин, защото да си Аладин е също толкова вълнуващо.“

Елън Пейдж е родена на 21 февруари 1987 в Халифакс, в семейство на учител и графичен дизайнер. Още от най-ранна възраст Елън започва да се занимава с актьорска работа — посещава театрално училище и на 10 годишна възраст се снима в телевизионни сериали. За невероятното ѝ излъчване от екрана светът разбра след като получи „Оскар“ за филма „Джуно“. За ролята ѝ на тийнейджърката Джуно, Елън получи и награда БАФТА в категорията за най-добра актриса. Елън участва и във филмите „Генезис“, „Умни хора“, „Разбий ги“, поредицата „Х-Мен“, ”Опасна невинност” „На Рим с любов”, „Изтокът”. През 2008 и 2009 Пейдж е номинирана от списание Time за един от стоте най-влиятелни души.

Елън Пейдж определя „Право на наследство“ като вълнуващ разказ за любовта на две жени, които създават свой дом, но след определени обстоятелства, техният живот се превръща в кошмар. Животът им е вдъхновяващ пример, защото въпреки препядствията, те побеждават системата. „Когато прочетох сценария плаках. Вълнувах се като гимназистка при сцената на запознанството между Лоръл със Стейси, а Джулиан Мур е жена с огромно сърце, тя е мотивираща, забавна, сетивна, умна и въобще не се притесняваше от характера на ролята, защото според нея това, което е постигнало обществото в борбата за равни права се дължи именно на подобни примери, на хора с достойна за уважение позиция.“ Джулиан Мур се подготвя за ролята си като посещава истинската Стейси Андре. На Джулиан ѝ прави впечатление, че Стейси през цялото време отбелязва своята борба не като борба за социални придобивки, а като борба за равенство в любовта — свободно да избираш партньора си. Помощ в изграждането на ролята си, актрисата получава и от Елън, защото Елън ѝ разказва за своя живот, за миналото си, за компромисите в тези общности. „Разбрах, че в тези среди компромисът е неизбежен — за да си с някого, трябва винаги да си нащрек, като агент под прикритие. Исках именно в моята роля да изведа линията, че жена, която има интимна приятелка едва ли може да развие добра кариера в типично мъжката професия на полицая-детектив.“ Ето защо Лоръл държи дълго време да пази в тайна интимния си свят, а най-добрият ѝ партньор – детектив Уелс (силно изпълнение на Майкъл Шанън) разбира за съжителството между двете жени почти преди финала на тяхната любов — диагностицирането на Лоръл.

След като Лоръл и Стейси получават документ, легитимиращ тяхното съвместно съжителство, те започват да създават своя дом – купуват си къща на изплащане, отглеждат куче, Стейси се грижи за градината и си намира работа като автомонтьор. Лоръл продължава да се бори с наркодилъри, да разкрива убийства, но внезапно открива, че тялото ѝ изпитва болка и след медицинско изследване се установява, че има последна фаза на белодробен рак. При отправена молба за прехвърляне на пенсията ѝ като полицай в полза на човека, с когото живее, няколко общински съветници се заинатяват, узнавайки, че тя е лесбийка и ѝ отказват с думите, че не може да се разхищават публични средства по този начин. Благодарение на партньора ѝ в полицията, след дълги процедури и повторни срещи в кметството, се разкрива истината, че повечето от тези съветници имат по две пенсии, т.е. имат право да си гласуват финансови поощрения и го правят с голямо удоволствие.

След журналистически репортаж по темата, лидерът на платформа за разрешаване на еднополови бракове Стивън Голдсейн (Стив Карел в амплоа на типаж от гей-комедия) се свързва с Лоръл и Стейси, като развива кампания, чрез която се опитва да внуши, че трябва да се променят определени закони. Лоръл и Стейси категорично заявяват, че техният случай е с конкретен повод и не биха искали драмата им да се превръща в пиар, употребен в други инициативи. Въпреки шума, те съхраняват единението си. Остават броени дни за Лоръл – тялото ѝ окончателно загубва своята искра за живот.

„Право на наследство” е важен филм, защото успява да бъде коректен към обществото в неговата пъстрота – филмът не поучава и в никакъв случай не „крещи” срещу системата. Той е камерна изповед за любовта и правото на лично пространство. Най-големият парадокс в историята на Лоръл и Стейси се състои в обстоятелството, че пазителите на закона остават наказани от закона, заради своята емоционална идентичност. Лоръл се бори срещу престъпници, но законът умишлено нарушава правото ѝ на лична свобода и щастие.

Екранното присъствие на дуета Мур-Пейдж е забележително — между актрисите протича електричество. „Право на наследство” не е типичният пример за холивудска продукция и напълно споделям мнението на Елън Пейдж, че актьорът трябва да каже нещо важно на своята публика чрез всяка филмова история. „Когато чувствам потребност да покажа силата си, гласа си, позицията си, аз не съм кротка”, казва тя. Откликвам на думите ѝ с допълнението, че когато Законът те прецаква като личност, най-доброто, което можеш да направиш е също да го прецакаш, с всички възможни средства!

14.03.2016 · Поп
Филтри: Джулиан Мур, Елица Матеева, Кино

- See more at: http://12mag.net/pop/vpravo-na-nasledstvov-lyubov-v-okovite-na-zakona/#sthash.3V0B