сряда, 22 февруари 2017 г.

„Непознатото момиче“ – между разум и чувства





„Непознатото момиче“ – между разум и чувства
Kinoto.bg
Ако ти харесва киното на двукратните носители на „Златната палма“ Жан – Пиер и Люк Дарден, това означава, че не си равнодушен към несправедливостта.
Вътре в теб не е притихнал гневът спрямо хората, които действат ръководени единствено от думичката „пари“ и непременно харесваш специфичния им операторски стил-да не би тези симпатични белгийци да са измисли явлението „Догма 95“, а не скандинавците и за разлика от последните, Дарден продължават да снимат така, сякаш камерата им ще се изплъзне от ръцете. До последната им творба „Непознатото момиче“ (2016),  братята завършваха своите проекти за около три години, но този път нарушават правилото и съкращават срока на работа на две. Ако търсите известни актьори в техните филми, то появата на Марион Котияр или младата звезда на френското кино Адел Енел (д-р Давен в „Непознатото момиче“) е нова мода за братята, защото те предпочитат да работят с актьори, които познават добре още от първите си творби: Оливие Гурме, Жереми Рение (бащата на Браян в „Непознатото момиче“) или Фабрицио Ронджоне участват постоянно във филмите им. А камерата на неотлъчното присъствие – Ален Маркоен е запазен знак за киното на Дарден, за тези 20 години съвместно творчество  операторът Маркоен шеговито се нарича „третият брат“.

Сценариите на братя Дарден са дневници, които носят всички характеристики на хроника за европейската чувствителност, защото Белгия в киното на братята не излъчва блясъка на площад Гран Плас в Брюксел, реалността не е белязана с величието на Катедралата Сен Мишел и Сен Гудула  и липсва сладникавостта на музея на шоколада и какаото. В киното на Дарден градът е неврзрачен, студен и сив. Разбира се има едно изключение-най-слънчевият филм на Жан – Пиер и Люк „Момчето с колелото“ от 2011, където отчуждението и студът отстъпват заради прегръдката между хората. Прегръдката се появява рядко в киното на братята, но в най-неочаквания момент тя идва сякаш от нищото и внезапно, както се поражда между персонажите, изчезва. Хората никога няма да бъдат същите след прегръдката. А публиката напуска салона с нова кожа.

В „Непознатото момиче“ всеки носи белега на вината. Д-р Жени Давен ядосана заради спор с новия си практикуващ помощник отказва да допусне пациент в кабинета си след като е приключил работният ден, но по-късно се оказва, че жената, която е търсила помощ загива при неизяснени обстоятелства. Жени започва свое разследване паралелно с това на полицията, за да открие името на непознатата жертва. За Жени името на жертвата е синоним на живот, макар че неизвестната жена е починала при случайни обстоятелства. В началото на историята Жени изповядва принцип, че лекарят не трябва да се поддава на емоциите си, за да съхрани твърдостта си и професионализма си, но именно след случката с непознатото момиче, тя е водена от чувствата си и желанието да се реабилитира, да преживее катарзис, да се извини пред съвестта си. Малкият Браян е видял баща си в опит да изневери на съпругата си. Разпознава чуждата жена-това е непознатото момиче. Браян изпада в нервна криза от шок и стрес, но мълчи. Мълчанието се превръща в болест и д-р Давен разпознава под повърхността на болестта истината, Браян знае нещо, но го прикрива. Сестрата на непознатото момиче също разпознава жертвата в една снимка, която д-р Давен постоянно показва, но запазва мълчание, защото се страхува. Нейният страх е резултат от ревност и чувство да не бъде отхвърлена завинаги от своя приятел, който изпитва влечение към по-малката сестра. Бащата на Браян не иска да си признае, че е бил с непознатото момиче, защото ще влезе в затвора и целият свят ще се разглоби за него. След като д-р Давен открива истината, родителят прави неуспешен опит да се самоубие в кабинета й. Всеки има грях, но увлечен в идеята за лично благополучие, рационализира ситуацията, търси оправдание за себе си.
„Непознатото момиче“ започва с дихание - д-р Давен преглежда пациент с бронхит и завършва с обгрижване на възрастна жена, на която й предстои преглед-д-р Давен е разбрала, че всеки човек има нужда от помощ, за да излезе от клетката, която сам си е създал, вероятно вече знае, че социалното зло-липсата на отговорност пред другите е обстоятелството, което стопира живота ни. Задълбоченото чувство на вина ни разтваря пред поемането на отговорност. При Жени това чувство прогонва прагматичните й принципи, тя се отказва от кариерата в нов медицински център и остава, за да помага на хората от квартала в частния си кабинет.

В киното на братя Дарден персонажите рядко се гледат в очите, в повечето случаи те отбягват погледите и живия човешки контакт: Лорна в „Мълчанието на Лорна“(2008) не се открива пред другите, за да не бъде по-слаба, предавайки приятеля си Розета  („Розета“, 1999) го отбягва, дори, когато той я заобикаля с мотора си, малкият Сирил („Момчето с колелото“, 2011) е изоставен от баща си- бащата не иска да го вижда, защото не може да му признае, че никога повече няма да се грижи за него. Когато очите се гледат, сякаш съвестта говори вместо героите. Д-р Жени Давен преследва със синевата на очите си всеки, който е виждал непознатото момиче. В мълчанието, очите й питат последователно, подозират, изискват истината. Когато се осмелиш да посрещнеш погледа на другия, пред който си виновен-получаваш шанс да се пречистиш.

„Добрият диагностицик контролира емоциите си...“, но емоциите са ни дадени, за да бъдем истински, спонтанни, живи, следователно съвременният човек се намира в онази дилема, в която прогресът трябва да избере: природата на чувствата или прагматичното. Тази дилема ни движи и в избора ни да бъдем добри стопани на границите си или гостоприемни самаряни, когато посрещаме бежанците в Европа. Братя Дарден преди Жак Одиар, Джонас Карпиняно, Джанфранко Роси и други автори на кино за бежанската криза в Европа са диагностицирали Европа в „Обещанието“ (1996). Тя е „почтена“ единствено пред символа на валутата, другото е игра на цветове на кожата-домакините определят правилата, а гостите (бежанците) трябва да се адаптират към тях.
Стилът на братя Дарден е хладен, минималистичен, актьорите не преиграват. В тяхното кино няма да откриете политически събития, предизвикващи сътресения. Но именно тази отстраненост дълбае чувствата на персонажите и като че ли най-главното с тях се случва отвъд конкретния кадър, пъзелът се подрежда от зрителите, които може би ще усетят и в „Непознатото момиче“ кредото на белгийските режисьори, че всеки човек е отгворен с постъпките си, а човешкият живот е висша ценност.