понеделник, 27 март 2017 г.

„Асансьор за пациенти” – небесни монолози за душата

„Асансьор за пациенти” – небесни монолози за душата

                                    24 Maрт 2017

                                      Елица Матеева
http://kinoto.bg/bg/articles/asansyor-za-patsienti-nebesni-monolozi-za-dushata



„Тъжен сезон е този кон, с който препускаме ние. Аз ще мълча, ти ще мълчиш, а вълк в гърдите ни вие.”
Странно място е асансьорът за пациенти в болниците. Някои асансьори са тесни, събиращи до двама, с допиращи се тела един в друг. Има и големи, в които може да се разположи легло, инвалидна количка,  дори помощен персонал. Асансьорите за пациенти са специални пространства, защото всички, които ги ползват имат обща съдба. В болниците има асансьори за лекари, априори те не се посещават от пациенти, но понякога обстоятелствата позволяват смесване на присъстващите герои. Тогава между здравите и болните настъпва дифузия, всеки вече е част от нова общност, в която всички са едно- пътници между етажите, пътници между този и онзи свят.
„Асансьор за пациенти” е нов български филм. Засега четири са киносалоните  в България (София, Пловдив, Бургас и Варна), където филмът е показван в присъствието на режисьорката му Иглика Трифонова и представител на актьорския екип. За твореца е много важна връзката зрител-автор, затова след прожекцията се търси контакт с публиката.
Както казва Иглика Трифонова „Асансьор за пациенти” е съвкупност от арии (монолози на персонажите), които имат пресечна точка - темата за душата. Около съхраняването и лекуването на душата се развива една обща история за пациенти с ранени души. Те споделят или отказват да разкажат за раните си, а д-р Мартин Паскалев (Христо Гърбов) и младите му колеги Яна (Слава Дойчева) и Емил (Мак Маринов) са слушатели, свидетели на раните. В личното пространство на монолога, персонажите съумяват да бъдат себе си и сякаш тогава разговарят с Бог, абстрахирайки се от присъствието на д-р Паскалев. Ангела (Светлана Янчева), Таня (Ангелина Славова), Боян (Александър Бенев), Петко (Йордан Биков), майката на Боян (Бойка Велкова), Яна, Емил, Мартин разтварят душата си чрез монолога. В него всеки индивидуализира своята истина за света, в монолога персонажите постигат цялост, единение със себе си и се установява, че за всеки пътуването дълбоко навътре е проблем. Някои от тях отказват да приемат присъствието на слушателя като лекарство за душата, други пък са поели мисията да помагат, подминавайки личните си бесове. В този микро свят на пациенти и лекари, всеки е различен, но си прилича с другите  по душевни терзания: върху фона на привидността се разиграват роли, а в същността си хората се страхуват да си признаят, че са слаби и се нуждаят от светлина, от  „ простор на огромна надежда”.
Ангела и Боян се срещат в асансьора за пациенти, следвани от погледа на д-р Паскалев. Той умишлено не реагира, когато Ангела се нуждае от помощ и предоставя шанс на Боян да поеме инициативата, защото предчуства, че някаква реакция или сигнал ще предизвикат излизането от състояние на статика - Боян ще може отново да общува с хората. И наистина Боян помага на Ангела, младежът, който е правил опит за самоубийство, отказалият се от живот помага и обнадеждава пациентка, която отказва да приеме, че скоро ще умре, защото е болна от рак. Във временната си непълноценност пациентите успяват да се поддържат – това е пътят към освобождаването от болката. Болната душа търси алтер его, при условие, че тя ни се разкрие.
 „Асансьор за пациенти” е най-интимният игрален филм на Иглика Трифонова. Част от монолозите са следствие от актьорска импровизация и лично споделяне, в този случай актьорите са донякъде и автори на съкровените словесни оголвания, те са доразвили предварителната сценарна основа. „Асансьор за пациенти” събира в едно известни, ярки присъствия на утвърдили се актьори с първите стъпки на млада, талантлива нова генерация.  Звучи песента „Изповед” на легендарната група от 90-те „Нова генерация” – тя обобщава всички портрети на персонажите и дефинира с неповторимата поезия на Димитър Воев болестта на душата: „Тъжен сезон е този кон, с който препускаме ние. Аз ще мълча, ти ще мълчиш, а вълк в гърдите ни вие.”
 В сложния пъзел от съдби, въпросите и отговорите, които си задават персонажите предполагат изповедта на всеки от тях. В своята аскетичност „Асансьор за пациенти” по деликатен, но и категоричен начин показва битието ни без то да бъде вмъкнато в клишета и ненужни квалификации. Филмът чувства битието ни и ако трябва чрез един артистичен акт да го обобщим, когато душата е болна, болно е и цялото тяло: държава, общество, човек.
„Асансьор за пациенти” не е дидактичена история, филмът е нежно откровение, в което поезията, смехът, сълзите, любовта, музиката, погледите, признанията, целувките, децата или цялата природа дишат в чистота. Рядко се случват подобни артистични пътешествия  като „Асансьор за пациенти” .