„Асансьор за пациенти” – небесни монолози за душата
„Асансьор за пациенти” – небесни монолози за душата
24 Maрт 2017
Елица Матеева
http://kinoto.bg/bg/articles/asansyor-za-patsienti-nebesni-monolozi-za-dushata
„Тъжен сезон е този
кон, с който препускаме ние. Аз ще мълча, ти ще мълчиш, а вълк в гърдите ни
вие.”
Странно място е
асансьорът за пациенти в болниците. Някои асансьори са тесни, събиращи до
двама, с допиращи се тела един в друг. Има и големи, в които може да се
разположи легло, инвалидна количка, дори помощен персонал. Асансьорите за
пациенти са специални пространства, защото всички, които ги ползват имат обща
съдба. В болниците има асансьори за лекари, априори те не се посещават от
пациенти, но понякога обстоятелствата позволяват смесване на присъстващите
герои. Тогава между здравите и болните настъпва дифузия, всеки вече е част от
нова общност, в която всички са едно- пътници между етажите, пътници между този
и онзи свят.
„Асансьор за пациенти”
е нов български филм. Засега четири са киносалоните в България (София,
Пловдив, Бургас и Варна), където филмът е показван в присъствието на
режисьорката му Иглика Трифонова и представител на актьорския екип. За твореца
е много важна връзката зрител-автор, затова след прожекцията се търси контакт с
публиката.
Както казва Иглика
Трифонова „Асансьор за пациенти” е съвкупност от арии (монолози на
персонажите), които имат пресечна точка - темата за душата. Около съхраняването
и лекуването на душата се развива една обща история за пациенти с ранени души.
Те споделят или отказват да разкажат за раните си, а д-р Мартин Паскалев
(Христо Гърбов) и младите му колеги Яна (Слава Дойчева) и Емил (Мак Маринов) са
слушатели, свидетели на раните. В личното пространство на монолога, персонажите
съумяват да бъдат себе си и сякаш тогава разговарят с Бог, абстрахирайки се от
присъствието на д-р Паскалев. Ангела (Светлана Янчева), Таня (Ангелина
Славова), Боян (Александър Бенев), Петко (Йордан Биков), майката на Боян (Бойка
Велкова), Яна, Емил, Мартин разтварят душата си чрез монолога. В него всеки
индивидуализира своята истина за света, в монолога персонажите постигат цялост,
единение със себе си и се установява, че за всеки пътуването дълбоко навътре е
проблем. Някои от тях отказват да приемат присъствието на слушателя като
лекарство за душата, други пък са поели мисията да помагат, подминавайки
личните си бесове. В този микро свят на пациенти и лекари, всеки е различен, но
си прилича с другите по душевни терзания: върху фона на привидността се
разиграват роли, а в същността си хората се страхуват да си признаят, че са
слаби и се нуждаят от светлина, от „ простор на огромна надежда”.
Ангела и Боян се
срещат в асансьора за пациенти, следвани от погледа на д-р Паскалев. Той
умишлено не реагира, когато Ангела се нуждае от помощ и предоставя шанс на Боян
да поеме инициативата, защото предчуства, че някаква реакция или сигнал ще
предизвикат излизането от състояние на статика - Боян ще може отново да общува
с хората. И наистина Боян помага на Ангела, младежът, който е правил опит за
самоубийство, отказалият се от живот помага и обнадеждава пациентка, която
отказва да приеме, че скоро ще умре, защото е болна от рак. Във временната си
непълноценност пациентите успяват да се поддържат – това е пътят към
освобождаването от болката. Болната душа търси алтер его, при условие, че тя ни
се разкрие.
„Асансьор за
пациенти” е най-интимният игрален филм на Иглика Трифонова. Част от монолозите
са следствие от актьорска импровизация и лично споделяне, в този случай
актьорите са донякъде и автори на съкровените словесни оголвания, те са
доразвили предварителната сценарна основа. „Асансьор за пациенти” събира в едно
известни, ярки присъствия на утвърдили се актьори с първите стъпки на млада,
талантлива нова генерация. Звучи песента „Изповед” на легендарната група
от 90-те „Нова генерация” – тя обобщава всички портрети на персонажите и
дефинира с неповторимата поезия на Димитър Воев болестта на душата: „Тъжен
сезон е този кон, с който препускаме ние. Аз ще мълча, ти ще мълчиш, а вълк в
гърдите ни вие.”
В сложния пъзел
от съдби, въпросите и отговорите, които си задават персонажите предполагат
изповедта на всеки от тях. В своята аскетичност „Асансьор за пациенти” по
деликатен, но и категоричен начин показва битието ни без то да бъде вмъкнато в
клишета и ненужни квалификации. Филмът чувства битието ни и ако трябва чрез
един артистичен акт да го обобщим, когато душата е болна, болно е и цялото
тяло: държава, общество, човек.
„Асансьор за пациенти”
не е дидактичена история, филмът е нежно откровение, в което поезията, смехът,
сълзите, любовта, музиката, погледите, признанията, целувките, децата или
цялата природа дишат в чистота. Рядко се случват подобни артистични
пътешествия като „Асансьор за пациенти” .
