ПАРИЖ МОЖЕ ДА ПОЧАКА ЗАРАДИ ЕДНО БРЮЛЕ

KINOTO.BG 

Елица Матеева

http://kinoto.bg/bg/articles/filmi/-parizh-mozhe-da-pochaka-zaradi-edno-bryule

„Париж може да почака“ вероятно ще има и българска премиера, защото екипът на МФФ 

 „Любовта е лудост“ 2017 полага усилия да покаже дебюта на Елинор Копола във Варна за своето 25-о юбилейно издание - пожелаваме на варненската публика да открие любовта и късче от френския Прованс чрез приключенията на Ан и Жак в тази красиво заснета романтична история!

Тя е Ан, съпруга на известен американски продуцент,залепнал за мобилния си телефон, защото най-ужасните кино продукции са тези, които се снимат в чужбина. Той е Жак, французин, страстно влюбен в пътешествията и в естествените неща като доброто френско вино, хляб, потопен в зехтин, около който има наразяни току-що откъснати домати. Те се срещат в Кан, но болки в ушите не позволяват на Ан да пътува със съпруга си до Будапеща и така Ан и Жак (колега на продуцента) се оказват заедно , пътувайки за Париж по пътя на римските завоеватели из френския чуден Прованс. За Жак  Ан е прекрасна жена, която заслужава повече от пътешествие, тя е сладка, изискана, чувствителна, затова той шеговито я нарича „крем Брюле“.  Всеки има своята история, своето трудно минало, но за два дни биографиите на тези абсолютно непознати се сливат в едно. Ан и Жак живеят с типичните си етнически клишета-американците с тяхното вечно любопитство и комплекси по отношение на празнини в културата, французите със своите естетически възгледи за спокойния живот, изпълнен с хармония и епикурейски наслади, те са две лица на възможността да почувстваш живота „сега“ в настоящето. Всичко е толкова прекрасно и ако все още не сте се отказали да прочетете този текст, ще трябва дебело да подчертаем, че това е живот, възможен само на кино, защото Ан, Жак и продуцентът Майкъл са персонажи от „Париж може да почака“ (2016) – игралният дебют на 81 годишната режисьорка Елинор Копола, вечният бряг и добрата съпруга  на гиганта Френсис Форд Копола. Киноманите със сигурност ще кажат, че Елинор е талантлива в своя занаят, защото тя е заснела прекрасен документален разказ за създаването на „Апокалипсис сега“ (Hearts of Darkness: A Filmmaker's Apocalypse-1991). Всичко, което Елинор не е успяла да каже на своя съпруг за себе си, за връзката им, се открива в историята на Ан ( деликатно изпълнение на Даян Лейн, с която е работил и Френсис Копола в младежкия си период-“Rumble Fish“ и “The Outsiders”).
„Париж може да почака“ е романтично роуд муви, наситено с атмосферата на Франция и съвсем естествено с всички  знаци за Франция-чудесна храна, страстни любовници, прекрасен пейзаж и усет към изкуството.  Филмът на Елинор Копола е плавна разходка в света на добрите нрави, възпитаните мъже и красивите жестове. „Париж може да почака“ ни предлага простичката истина, че животът препуска и трябва да се радваме на всеки миг от него, независимо, че французите са големи обирджии, защото искат 12 евро за бутилка с минарална вода, а американците не понасят разточителството.

Разбира се това пътуване е изкусително за Ан, защото тя все по-трудно общува с вечно заетия си съпруг, а Майкъл никога не е до нея. В душата на Ан се пробуждат емоции и вълнения. Дали вярната на своето пуританско чувство американка ще се поддаде на невероятния чар на Жак (харизматично присъствие на Арно Виар) или пък ще остане закотвена за Майкъл ( епизодичен и както винаги напълнял Алек Болдуин)? Развръзката се крие в кутия с чудни бонбони от шоколадови розички...
Жак като истински французин организира разкошни вечери в ресторанти, пикници и разходки из френските пазари, претрупани с всевъзможни деликатеси, а Ан като истинска американка не понася охлюви и сирене с червеи.
Дебютът на Елинор Копола не напряга, той е повече импресия на тема „ животът е прекрасен“ и понякога доскучава с богатото си гурме, подробно изговорено от Жак. Въпреки това „Париж може да почака“ е симпатичен и забавен филм, заради лекотата, която излъчва. „Париж може да почака“ се препоръчва за интелигентни и уморени домакини, които никога не са пребивавали  във Франция, но  някога са били силно влюбени и все пак вярват в любовта, която може да бъде много по-различна от опциите на „50 нюанса сиво“.
Бижуто в „Париж може да почака“ е актрисата Даян Лейн, нейната Ан не се бие с вампири, не е шпионин-агент, но се бунтува тихо, феминизмът й екзалтира с дисциплинирания й силует, тя фотографира света с обикновен фотоапарат, а не с ултра модерен смартфон. Ан не носи шикозни украшения, единственият й таен акцент е стар медальон със снимка на бебе. Ан е наблюдателна, понякога мълчалива, търпелива и същевременно  търсеща нови предизвикателства. След филма „Изневяра“ (2002), Даян Лейн прави именно в „Париж може да почака“ най-добрата си роля на персонаж със сложна съдба, ролята й е като светла повест за жената, която винаги открива нещо ново за света, въпреки че отдавна присъства незабелижимо  в него.