„Пътеводител на озадачените“: Вернер Херцог





„Пътеводител на озадачените“: Вернер Херцог

Вернер Херцог разказва за истинските чудеса и приключения, на които е способно стойностното кино, влюбено в сънища, мечти и ангели.
Елица Матеева 16 Aug 2017
http://kinoto.bg/bg/articles/tsitati/knigi/-patevoditel-na-ozadachenite-verner-hertsog

е най-интензивната хроника на човешките състояния според една от живите легенди на съвременното европейско кино-Вернер Херцог. Той надскочи локалното разбиране за немско кино, премина през различни периоди на търсене и се установи в Лос Анджелис, мястото, което избягва да свързва с Холивуд, но го възприема като географска ширина, извор на личните разбирания за свобода.

 Киното е най-интензивната хроника на човешките състояния според една от живите легенди на съвременното европейско кино-Вернер Херцог. Той надскочи локалното разбиране за немско кино, премина през различни периоди на търсене и се установи в Лос Анджелис, мястото, което избягва да свързва с Холивуд, но го възприема като географска ширина, извор на личните разбирания за свобода.

През септември (5 септември) Вернер Херцог ще навлезе безстрашно в своите 75 години, а книгата „Пътеводител на озадачените“ (ИК „Колибри“), излязала на пазара през 2016, е добър повод да се запознаем с необятния свят от приключения, фантазии и интересни филми, над които се е разписала режисьорската палка на Херцог. Херцог е част от онова поколение немски режисьори (Райнер Вернер Фасбиндер, Маргарете фон Трота, Фолкер Шльондорф, Ханс-Юрген Сиберберг, Вим Вендерс и др.), които въздействаха с творческите си позиции по невероятен начин върху историята на немското кино. Тази филмова генерация, поставила своето начало в средата на 60-те години на миналия век, показа, че  немското кино диша с вълнуващи истории, превръща мечтите си за нова изразителност в реалност.
 „Пътеводител на озадачените“ представлява вълшебна колекция от десет поучителни интервюта, в които Пол Кронин задава умни въпроси, защото познава в детайли работата на Херцог. В интервютата Херцог разкрива авторското си кредо за киното, разказва увлекателно за всеки свой филм, читателят попада във фанатстичен водовъртеж от ситуации, които демонстрират изобретателността на режисьора- Херцог снима филмите си в изключителни локации: джунгли, реки, тайги, пустини, най-студените точки на земята. В повечето проекти Херцог е и продуцент, принуден е да снима с малкък бюджет, но режисьорът винаги се справя с икономическите предизвикателства като намира неконвенционални и твърде изобретателни подходи за работа с техническия и творчески екип.
„ Филмът е проекция на светлина, която става нещо друго чак след като се пресече с погледа на публиката, на зрител, който е в състояние да свърже видяното с нещо дълбоко в себе си. Всеки довършва образите и историите по различен начин, тъй като гледната точка на всеки е различна, така че никога не съм смятал за добра идея да обяснявам какво означават филмите ми. Мнението на публиката, от друга страна, колкото и да се различава от моето, е свещено.“
Вероятно светът на кино изкуството разбира, че младият Херцог не е случаен минувач след една от първите му творби „Дори джуджетата са били малки“ (1970). Заснет на Лансероте, черно-белият уникат е посветен на джуджета, които правят бунт. Ръководени от усещането си за свобода, те унищожават своето пространство и човешкото в себе си -зрителят никога няма да забрави ужасяващия смях на джуджетата. Дали възприемате тази история като авторска притча за същността на революциите, дали филмът има отношение към събитията от 1968 г. , дали това е просто една ужасна приказка със сюрреалистични нюанси за нарушаването на правилата? Както казва Херцог, публиката преценява сама. Той е един от малкото режисьори, който има шанс да снима в пет филма  темпераментния актьор Клаус Кински: „Агире,гневът божий“ (1970), „Носферату - фантомът на нощта“ (1979), „Войцек“ (1979), „Фицкаралдо (1982) и „Кобра верде“ (1987). Чрез тази безценна колекция от образи тандемът Херцог – Кински оставят ярка следа в усещането за експресия и поток на чувствата, някои от филмите като „Войцек“ и „Носферату-фантомът на нощта“ демонстрират с изящество отношението на режисьора към направления като романтизъм и експресионизъм. Разбира се през целия период на съвместно сътрудничество Херцог трябва да се справя с трудния характер на актьора.
„...той ме обиждаше всеки ден, понякога с часове. Кински беше гледал Дори джуджетата са били малки и за него аз бях режисьор на джуджета. Крещеше пронизително пред всички и заявяваше, че е оскърбление дори да си помислям да го заговарям – него, великия актьор. Настояваше, че може да прави всичко сам, че да действа под моята режисура е като да работи с някоя домакиня и кряскаше, че щом Дейвид Лийн и Брехт го оставят сам да свърши работата, защо аз да не мога? „Брехт и Лийн? – отвърнах. – Никога не съм чувал за тях“. Това го вбеси още повече. Бях принуден да се примирявам с поведението му, но Кински така и не оцени желанието ми работата да бъде свършена. Никой не го е обуздавал така, както го направих аз.“ (Вернер Херцог за работата му с Кински върху „Агире, гневът божий“)
Всекидневната задача на Херцог се състои в „опитомяването на звяра“ и да канализира щурата енергия на Кински в „полезна посока“.  Двамата имат голям късмет да се срещнат, да снимат заедно и да създават силно кино. Те се допълват по странен, магнетичен начин, макар че често изпитват един към друг чувства на неприязън.
Херцог има специално отношение към непрофесионалните актьори, в два свои филма, работи с Бруно-аутсайдер, намерен на улицата. В неподправеността и чистата природа на Бруно, Херцог открива специален пламък, особено обаяние,без което „ Всеки за себе си и Бог срещу всички“ (1974) и „Балада за Бруно“ (1977) ще са интригуващи екскизи, в които жестокият свят убива малкия човек. Героят на Бруно търси реализация в света на мошеници, проститутки, работници или пък сред претенциозни особи, но простодушието и детската му наивност  остават неразбрани, незабелязани, лишени от одобрение и поощрение.
„Той беше интелигентен и находчив човек, в никакъв случай беззащитен, макар героят, в когото се въплащаваше, да беше непълно неспособен да се брани от света. Преди да започнем работа, обясних му, на възможно най-примитивно ниво, че става въпрос за размяна на услуги. „Ти ще играеш във филма, а аз ще ти плащам – обясних.  – Всъщност, става дума за нещо много  по-голямо, тъй като ще можеш да изпълниш ролята много по-убедително от всеки друг на света. На плещите ти лежи голяма отговорност.“ Той прие предизвикателството без никакво колебание. Бързо свикна с начина ни на работа на снимачната площадка и работеше здраво, което означава, че отказваше дори да се храни, защото твърдеше,че пречи на концентрацията му.“

Херцог е автор на документално кино, създал е над 30 произведения, които  разглеждат както природата, така и проследяват развитието на различни проблеми от сферата на науката, изкуството и живота. Със сигурност завинаги ще запомня един кадър от филма му „Човекът гризли“ (2005).  Филмът изследва  живота на  Тимъти  Тредуел, който пребивава в непосредствена близост до мечки гризли, снима начина си на комуникация с тях, на моменти дори изключително се вживява пред камерата. Тимъти преминава една невидима граница в отношенията си с дивите животни и съвсем естествено той бива разкъсан от мечка гризли.  Кадърът, задържащ дъха ми е: Херцог слуша на запис последните минути от живота на Тимъти, минутите на смърт. Няма звук, ние не чуваме какво изпитва като емоция Херцог, но профилът му трепери, след минута той моли да спрат записа и препоръчва на една от най-близките приятелки на Тимъти, записът да се унищожи, защото ужасът в него е невероятен. Херцог не е съгласен с Тимъти, чиято картина на съвместна идилия с мечките е твърде сладникава. Неговият сантиментален поглед върху дивата природа запълва празнините на дефицитния реален контакт със света на хората. В записите на Тимъти често се вижда как той компенсира с преекспонирания си възторг други липси - Тимъти е мечтал за актьорска кариера, възприемал се е като герой, но успява чрез мечките да придобие статут на чудак- защитник на природата. „ Историята на Тредуел е мрачна и сложна, а каузата му – макар и благородна – е зле замислена. Видял мисия, която искал да осъществи, и така някак силом да изтръгне осмисляне на живота, каквото вече бил изгубил. Както заявява: „ Аз нямах живот. Вече имам живот.“ Макар да се е опитвал да опази мечките от бракониери и други въображаеми опасности, справедливо е да се отбележи, че той повече се е нуждаел от животните, отколкото те от него – послужили са му като един вид избавление. Тредуел е бил човек с душевен смут, може би дори с желание за смърт, открай време се опитвал да надмогне демоните си, сред които били сериозни проблеми с наркотиците и алкохола. В пустошта е бил способен да изживее едновременно моменти на върховно издигане и дълбок срив.“ – отбелязва в книгата Херцог. И пак там режисьорът подчертава: „ Човекът гризли е уникален документ за връзката на човечеството с дивата природа и поглед в дълбоката безна на човешката душа.“
През 2010 г. Херцог създава своя школа. В нея събира поток от младежи, които искат да му бъдат асистенти. Така той започва да пътува и да провежда семинари в различни градове. Това е своеобразна алтернативна форма на обучение. „ Моята Нестандартна филмова школа е опит да дам систематичен отговор и да се противопоставя на аморфната лавина, която се спуска към мен. Винаги съм съзнавал, че създаването на филми е огромна привилегия,  и чувствам, че е редно да предам знанията, които съм натрупал през живота си.“ Херцог провежда семинарите си в рамките на три дни на уединени места. „Нужна ми е само зала, прожекционна машина и 50 стола.“ Нестандартността на семинарите се крие в идеята, че техническите умения могат да се придобият във всеки местен университет, но поезията, бушуващия огън, ентусиазмът да задържиш вниманието – това е ключът към мечтите. Важното е: да упорстваш с тях.
Херцог стои встрани от шума и суетата, определено не е почитател на големите международни фестивали.“Критериите, по които се оценява дали един филм е приет, или печели дадена награда, не се градят на здравия разум. Хората винаги гледат на фестивалите като на доказателство за качество на определен филм, но и Агире, и Носферату бяха отхвърлени при конкуренцията в Кан. Много филмови творци изпитват основателно недоверие към кръвосмесителните връзки във фестивалните среди. Една година бях председател на журито на Берлинале и това само затвърди убеждението ми, че оценяването на филми не е чиста работа. Фестивалите са се превърнали в самообслужващи се субекти, твърде много организирани около клики – и дори още по-лошо-награди, които никога не са били важни за мен, ако не броим факта, че понякога са придружени с пари.“
В „Пътеводител на озадачените“, читателят попада на опитен разказвач, който го води по непознати пътеки, с предварително подготвена раница за всякакви препядствия. Вернер Херцог е безстрашен мохикан, надскочил 3 D изобретения и всякакви  лесни ефекти. От него искри достойнство и човеколюбие, любопитство и нестихващо въображение. Затова „Пътеводител на озадачените“ е четиво, което се препоръчва не само на професионалистите, а и на хора, изкушени от света на живеенето като поезия-груба, но прекрасна по естествен начин.
„Искам да върна зрителите назад към ранните дни на киното, когато братята Люмиер прожектираха своя филм за влак, който влиза в гара. Както се знае, някои хукнали в паника, защото били убедени, че ще бъдат прегазени. Не мога да го потвърдя, може и да е легенда, но историята ми харесва. На прожекция на Фицкаралдо съм чувал възклицания от публиката, когато параходът е издърпан нагоре. Сочеха към екрана, след като осъзнаха, че това не е трик – че корабът, и планината са истински. Ако бях предпочел пластмасовия вариант и го бях заснел в студио с макет на кораб, дори шестгодишните щяха да усетят, че това е специален ефект. Виждал съм хора в лятно кино в Мексико да отвръщат на злодея във филма, като един дори извади револвер и взе да стреля срещу екрана.“
Вернех Херцог отрича качеството арт, той не възприема филмите си като артистични, разграничава се от понятието АРТИСТ. За себе си говори като за пехотинец в киното - той е почитател на ходенето пеша и дори избира част от учениците си именно по този признак, който има търпение да върви дълго пеша, притежава и търпението да се бори с трудностите по създаването на един филм.

Популярни публикации