Прекрасните дни в Аранхуез-отвъд кинетиката на времето
Новият филм на Вим Вендерс е на френски, на 3D и с Ник Кейв
http://egoist.bg/prekrasnite-dni-v-aranhuez-otvad-kinetikata-na-vremeto/
През 2012 австрийският драматург Петер Хандке написва пиеса,
която се състои от диалози с действащи лица Мъж и Жена. Тази пиеса донякъде
прилича на старата своя посестрима Обругаване на публиката – действие няма, но
пък се различава от нея с присъствието на персонажи, които общуват по между си.
През септември 2016 на фестивала във Венеция, немският режисьор Вим Вендерс
представя екранизация по пиесата на Хандке Прекрасните дни в Аранхуез.
Третата 3D творба на председателя на Европейската филмова
академия е посрещната със смесени чувства от кинокритиката по време на
фестивалната прожекция. Година по-късно, Прекрасните дни в Аранхуез присъства в
афиша на родните киносалони. Това е първият филм на Вендерс, озвучен на френски
език. Пиесата на Хандке също е писана на френски език – режисьорът, чието
приятелство и сътрудничество с Хандке датира от 1966 не се е отклонил от
оригиналното слово. Тематично пиесата е посветена на любовта, така че френският
език може би е най-логичното средство за обяснение в любов.
„Моите истории
винаги започват с места, градове, ландшафти или улици. Географската карта за
мен е равна на сценарий.“
(Вим Вендерс в лекция, изнесена на колоквиум за
повествователни техники.)
Улицата е празна, тихо е. Сякаш силуетът на Бог гали града.
Париж. Сена се събужда – годината е неясна, гласът на Лу Рийд и песента му
„Perfect day“ прелива в зеленината. Градина, къща. Върху маса е разположен
макет на малка маса, два стола, червена ябълка. Ябълката е истинска. Появява се
мъж. Той сяда, наблюдава своята печатна машина. Гледа празния лист
продължително време и започва да барабани върху клавиатурата история, в която
Мъж и Жена диалогизират любовта чрез първите сексуални преживявания на жената.
Понякога събеседниците спират да говорят. Наблюдават се. В
къщата има джубокс и надвеселият се над пишещата машина автор след като
приключи определена сцена, пуска джубокса. Никакво действие, камерата плавно
обикаля около събеседниците. На тяхната маса има ябълка, чаши, мъжка шапка.
Един градинар тихо броди. Понякога Жената е в червено, в друго действие в
синьо, мъжът също допълва облеклото си с аксесоари: шапка, шал… Говорят
безкрайно, обикновено мъжът задава въпросите, а жената си спомня, но сякаш си
измисля нови спомени. Мъжът разказва за едно
пътешествие в Аранхуез и за Casa del Labrador в кралския дворец има
къщата на работника, построена от принца на Астурия Карл Четвърти. Дали това,
което си разказват е истина и всъщност след като Той и Тя са „извън времето,
извън историческия контекст“, дали са реални? Кога фантазията на автора се
превръща в реалност след като написаното е
следствие от игра на въображението? Персонажи и автор се наблюдават и
после всеки преминава през другия.
„И жените и мъжете
след любовта ставаме рохки, страхливи, пълни с тъга…“
(Прекрасните дни в Аранхуес)
Вим Вендерс винаги е разказвал любовни истории, дори, когато
във филмите му няма реална демонстрация на любов. Прави ли ви впечатление, че в
неговото кино еротиката се поражда не от сексуални сцени, а чрез други визуални
дразнители в съчетание с музика?
Вендерс ни предлага истории за хора, които искат да разберат
как става обичането. В Прекрасните дни в Аранхуез персонажите са преживели
любовта и продължават да се учат на любов, защото това не е обикновена градина
– Той и Тя са интерпретация на Адам и Ева, а градинарят е Бог. Писателят може
би е душата на Бог, защото светлината, казват създава света, поражда мисълта и
думите.
Мъжът и Жената – магнетичен е дуетът на актьорите Реда Катеб
(Джанго, Пророкът, Хипократ) и Софи Семен (Отвъд облаците). Вендерс работи за
първи път с френския актьор от алжирски произход Реда Катеб, докато иначе добре
познава Софи Семен от Отвъд облаците – Софи Семен е съпруга на Петер Хандке,
който играе ролята на градинаря. Първоначално Вендерс кани Хандке да изиграе
ролята на писателя, но след отказ мястото е заето от немския актьор Йенс
Харцер. Снимачният период е 12 дни, а за пространство на снимките служи домът
на Сара Бернар.
„Вим Вендерс е режисьор, който винаги търси нещо ново. Не се
бои да поема рискове. Притежава свобода, която му позволява да снима, както
иска. За мен той е един последните поети в киното. Прекрасните дни в Аранхуес е
много поетичен филм, обединяващ различни изкуства-кино, театър, музика, поезия,
живопис. Когато прочетох пиесата на Хандке нямах никаква идея как тя може да се
превърне във филм. Абсолютно се доверих на Вендерс, който ни въвлече във
вълнуващо и непредсказуемо приключение“ (Реда Катеб)
Персонажът на Катеб е тих, спокоен събеседник, но често в
очите му откриваме пламъчета на любопитство. Жената на Семен е уморена и
самотна, но тя не е тъжна. Тъгата е част от биографията й, тя е опитомена, с
нея се живее в лесен сговор.
„Нямах проблеми с текста, колкото с образа си, защото
жената, която играя трябва да се асоциира с всички жени на земята. Това е
сложна задача. Моята героиня си спомня живота като разкрасява някои епизоди.
Това не са само думи, а метафори-разпознаваеми за всяка жена. Метафорите
помагат да се вгледаме в себе си, да се опознаем и приемем. От позицията на
жена може би Прекрасните дни в Аранхуез е тъжен филм, защото моят персонаж се
разделя с илюзиите си. Тя скърби за изтичащото време и се чувства самотна. Тази
меланхолия е осъзната и избрана от персонажа ми. Във филма аз говоря чрез
съвкупност от фрагменти-преживявания на всички жени. От една страна жените си
приличат, но всяка е и различна. Обединява ги самотата. В живота самотата не
нито нещо лошо, нито нещо добро, просто трябва да я възприемаме като част от
цялото.“ (Софи Семен)
След Криле на желанието (1987), меланхоличният принц на рокендрола Ник Кейв
отново играе себе си във филм на Вендерс Не е случаен изборът на композицията му „Into my arms“. Тя е център
на замисъла на филма. В композицията Бог е знак за обич към ближните. Той не е
пиколо от космоса, изпълняващ желания, а онази инстанция, която ни дава
свободната воля сами да определим посоката на дните си.
Камерата на Беноа Дебие (Необратимо, Любов, Танцьорката,
Изгубената река, Всичко ще бъде наред) плавно опознава персонажите. Тя
дискретно обикаля лицата им, с минималистично, почти неуловимо движение достига
извън пределите на градината.
Прекрасните дни в Аранхуез е поетична импресия, тотален арт
хаус. Филмът ще привлече почитателите на Вендерс и тези, които предпочитат да
се вглеждат в киното като муза, лишена от родствени връзки с пуканките. За
другите, експериментът ще си остане неясен обект на желанието или европейска
арт измишльотина. И все пак Прекрасните дни в Аранхуез е естетско преживяване, създадено, за да радва
сетивата. Във филма всеки детайл, всеки полъх на вятъра подтиква към живот, към
надежда, че пребиваването не е безмислено. Дори джубоксът е персонаж, чиито
мелодии задават цветовете на чувствата. Вендерс казва, че Бог е по-истински от
живота, че градината, животът и всичко друго съществуват от Бог. Бог ни обича и
от нас се иска единствено и само да поемем любовта му и да я дадем на другите.
„Светът е в огън и аз те обичам!“ е рефренът на финалната песен от последните
прекрасни дни-дни отвъд пустотата. Прекрасните дни в Аранхуез достойно поема
своята карма да застане до Трамвай желание (реж. Елия Казан), Кой се страхува
от Виржиния Улф (реж. Майк Никълс), Есенна Соната (реж. Ингмар Бергман)
Гленгъри Глен Рос (реж. Джеймс Фоли), Ваня на 42 улица (реж. Луи Мал) и
филмовите творби на Кенет Брана върху Шекспир, всички тези екранизации
превърнаха киното в медиатор, събиращ в едно квадратче театъра с кинетиката на
времето.
