ПРЕДИ ПРЕМИЕРАТА В ТОКИО
Преди премиерата в Токио Писателят Иван Димитров за ролята си във филма „Кораб в стая“
http://kinoto.bg/bg/articles/razgovorat/predi-premierata-v-tokio
Иван
е писател, обича да си играе с думите не само върху белия лист, но и
когато представя движението на думите в пространство, заобиколен от
читатели. Срещата ни този път няма да е подчинена на литературата, а на
киното, защото Иван дебютира като актьор във филма на режисьора Любомир
Младенов „Кораб в стая“, чиято международна премиера ще бъде на филмовия
фестивал в Токио (25 октомври - 3 ноември). За филма Иван разказва с
любов, а 2015 г., когато участва в снимачния процес е сложна година за
него, но благодарение и на „Кораб в стая“ преодолява себе си като
постига своя катарзис. Ролята му е на човек, отказал се от комуникацията
с външния свят, на човек в криза и донякъде художествената реалност е
като близнак на Ивановото битие през този период. Снимките се провеждат в
Божурище и в София (квартал „Младост“). Продължителността им е около
месец. Първоначално в екипа е включен руски оператор, но след определени
обстоятелства зад камерата застава Диан Загорчинов. На Иван партнират
актьори, с които писателят сПерсонажите: Филип, Павла и Иван заедно преминават през рани и неудовлетвореност, през провали и съзидание. Филип е изгубил вдъхновението си като фотограф, но успява да архивира с фотоапарата си външния свят за Иван, който след като е бил жертва на насилие се е отказал от него. Всеки съумява да потърси своите разбити парчета живот и да залепи остатъците им чрез надежда и грижа за ближния си.
За работата на режисьора, за предизвикателството да застанеш пред камерата и естествено за кино и литература, разговаряме с Иван Димитров, който с нетърпение и голямо любопитство очаква фестивала в Токио.
Вие не сте професионален актьор, но имате невероятната възможност да работите със сетивни и изключително интелигентни артисти. Как си партнирахте с тях във филма?
Елена Димитрова като персонаж изпълняваше ролята на моя сестра, която е тотално отдадена на своя брат, защото братът не може да напусне дома си. Той се страхува от външната среда. Ние двамата сме зависими един от друг, взаимни дарители, съществуваме заради другия и сме готови да направим всичко за него, дори и непознат. Тези герои забравят да правят нещо за себе си и това ги съсипва. Те са толкова фокусирани в спасението на ближния, че можем да ги наречем хора лекари. Аз съм по-малкият, но сестра ми дава всичко – целият си живот. Аз съм корабът, заседнал в тази стая. Всъщност не всеки актьор би работил с артист като Любо. Той ти дава възможност да измисляш нещата. За мен той е чувствителен човек. Моят герой няма нужда от външния свят, няма баща и майка. Персонажът на Елена ги замества. Ако съм мечтал да играя някъде, то е в някаква епизодична, второстепенна роля. Имах едно предложение преди години, отправено от Камен Калев за филма му „Островът“ и трябваше да се явя на кастинг. Тогава не се занимавах с пърформанс и бях твърде притеснителен и стегнат. На пробните снимки бях с намръщена физиономия, бях си намислил как изглежда моят герой, но очевидно измислицата не съвпадаше с идеята на Камен. В това отношение, докато работих с Любо, гледах предварително нищо да не си представям. Сценарият се раждаше и по време на снимачния процес. Любо ставаше по-рано от нас и пишеше. Много често сменяхме репликите в движение. Аз имах свои предложения, по- различни от написаното. Но Любо държеше на своето и аз го разбирам. Ето и аз като автор се вслушвам в своя редактор. Хич не съм ревнив към написаното от мен. Естествено има неща, на които държа и не бих изтрил. Например със Силвия Чолева като редактор на последния ми сборник с разкази „Силата на думите“ много се борих за един разказ и в крайна сметка той остана в книгата ми. Любомир е благ и разбиращ, дори да не е моето мнение, аз му имам доверие. Получих отношение и подкрепа и от Елена Димитрова, и от Цецо Алексиев – снимахме в приятна творческа атмосфера. Бях тотално отпуснат, за да не ми падне батерията. Възприемах всичко като на игра, детска и в същото време сериозна. Като едно тригодишно дете, което вярва на играта и е дисциплинирано, концентрирано в нейните правилата.
„Кораб в стая“ е филм за травмите ни, според теб дали той търси специална публика и с какво точно ще я привлече?
Интересно ми е как българската публика ще възприеме филма като зрител. Според мен той не е за широката публика, защото е нетипичен за България. Въпреки че става дума за сериозни неща, този филм не е натегнато безнадежден, не е черен филм, не е и комедия. Той трудно се поддава на жанрово определение. Без претенции, той е нискобюджетен и не размахва юмрук, чрез който трябва да обърнем внимание на ранения човек. Казва простичко: „Ох, боли ме, но продължавам да вървя напред.“
Как си обясняваш факта, че напоследък доста артисти от други сфери на изкуството се снимат в родното ни кино? Защо режисьорите избират тези непрофесионалисти да играят централни роли.
Винаги ще има натуршчици и няма значение дали това ще е писател или някакъв друг вид артист. Докато се подготвяхме, гледахме филми на Нури Билге Джейлан, който също работи с натуршчици. Моята теория е, че всичко зависи от актьорската школа. Българският актьор на сцената обживява пространството по един шумен и понякога дразнещ начин. Това е свързано с източната театрална школа и Станиславски. Докато бях в Ню Йорк и гледах театър, осъзнах, че съм увреден от тази школа и начин на игра. Гледах различни спектакли, сред които една пиеса на Сам Шепърд с много известни американски актьори. Видях друг вид игра. В Америка всичко е прибрано и равно. Затова изглежда така естествено в киното. В театъра американските актьори стояха като киноактьори, които се опитват да играят театър. Много стриктни към текста. Всеки е верен на драматурга и неговите ремарки. Нашите актьори на сцената са доста разпищолени. Трябва да се научат на подобна дисциплина на „прибиране“. Може би заради театралната сцена в киното виждаме доста фалшива интонация и игра.
Когато те поканиха да играеш в този филм, попита ли режисьора защо точно теб е избрал за конкретната роля?
Не. Тогава все още не бях на себе си. Времето съвпадна със самоубийството на майка ми и се чувствах нежив човек. Бях в ужасна депресия. Обвинявах се за нейната смърт. Лесно би било да изиграя ранен човек. Благодарение на снимачния процес имах активност и задачи. Бях качил килограми и Любо поиска да отслабна. Започнах да плувам. Когато започна работата, тя ми вля някаква енергия и дори станах хиперактивен. Трябваше да бъда именно депресиран човек с отпуснати рамене, с поглед в нищото, защото депресираният човек е верига от провали. Опитах се да вкарам опита си в ролята. Имахме шанса да работим с прекрасен оператор, който се появи от Германия. Трябваха му два – три дни, за да влезе в проекта. Неговата работа допринесе за особената кинематографичност на „Кораб в стая“.
