Безкрайната градина – поетика на копнежа по другия

за eгоистhttp://egoist.bg/bezkrajnata-gradina-poetika-na-kopnezha-po-drugiya/
В началото на ноември преди осем години в Театър 199 бе премиерата на Приятно страшно от Яна Борисова с режисьор Галин Стоев. През 2010 спектакълът получи престижни фестивални награди и номинации, отличи се с Икар за режисура и драматургия, актьорите: Радена Вълканова, Снежина Петрова, Стефан Вълдобрев, Вежен Велчовски и Владимир Пенев заслужено бяха оценени с награди от международните фестивали в Шумен и Враца, а в морската столица по време на най-престижния български театрален фестивал Варненско лято сцена Филиал едва успя да побере зрителите, които бяха съпричастни на лекотата на споделянето на мечти и чувства в Приятно страшно. Истината е, че малко са българските спектакли, които ме подтикват към радост от живота, а Приятно страшно е един от мотивите все още да съм сред тълпата от земляни.
Яна Борисова казваше за Приятно страшно, че в нашия свят априори докосването между хората не се случва. Изолирани сме за нежността, а дълбоко в нас копнежът по нея крещи, но сякаш сме си забранили да говорим за тези неща.
Безкрайната градина – ето ти един сериозен повод да говорим за ново българско кино. Режисьорът е Галин Стоев, а сценарият тръгва от основните персонажи на Приятно страшно, но всичко, което видиш в този филм е толкова различно и друго и се радваш, че зададените параметри на познатия спектакъл създават съвсем нов свят.
В един престижен сайт за европейско кино, режисьорът определя своя филмов дебют като „романтична и поетична история, в която няма физическо докосване, но се случва толкова много любов в пространството, която обгръща и разделя персонажите“. И наистина е така, в този филм София прилича на макетите, които Ема (Елица Матева) сътворява с нежност и старание. Ема живее в свят, лишен от социални кризи, от стачки, от самозапалили се хора, останали без достойнство, от кмет, който не може да измисли нищо умно без помощта на своя комбинативен PR (Марин Димитров), а последният се чуди защо брат му Виктор (Димитър Николов) не вдига телефона… Градината на Ема е потопена в хармония, в миниатюрна ефирност, в светлина. Тук всичко живее в мълчание и Ема прилича на тази градина-тя е крехка, деликатна, тя е като старинна холандска розичка, която можеш да откриеш единствено в антикварен магазин.
Филмът на Галин Стоев е продуциран от Agitprop и съвсем логично е неговите оператори да са талантливият дует Борис Мисирков и Георги Богданов. Те са съумeли да открият в обикновените улици на София очарователна интимност и да „облекат“ в мекота градския пейзаж. Снимачният период трае около месец. Филмът е реализиран с бюджет от 500 хиляди евро, като 300 хиляди от тях са субсидирани от сесия на Национален филмов център. По създаването на филма се включват партньори от Финландия.  Художник е Юлиан Табаков-когато един артист като Юлиан участва в подобно приключение, то е ясно – крайният резултат като естетика и визия пълни сетивата с одухотвореност и грация. Режисурата на Галин Стоев е като кадифе, нежно прегръща актьорите и сюжета.
Кои са Филип и Виктор, Ема и Соня? Кой е диригентът Гарабедян? Има ли въобще такива хора?
Градът, суетата, политиката, социалният дисбаланс не е убил хората с нежни сърца, те са тук  до нас, може би са се скрили в стаите си, може би лежат на дъното на някоя стара вана и слушат музика, може би мечтаят за слънчевите лъчи на Италия, може би четат книги за фонтани, може би трябва да ги потърсим, да ги повикаме, да отворим сърцата си за тях.
Филип и Виктор са братя, в чието детство се е случила катастрофа и смърт, но всеки е тръгнал по свой път. Филип изглежда да е практичен, а Виктор – романтик. Но всичко е само на повърхността. Соня и Ема са приятелки, Соня споделя всички трепети с Ема, а Ема мълчаливо приема историите й.  Виктор посещава хор, а Гарабедян е етикетът на хора-диригентът, който се вълнува от здравословното и духовното състояние на всеки хорист. Всеки от тях познава другия, всеки живее с любов и нежност за другия. Но Виктор не може да се обясни в любов на Ема, а Филип след време вкусва от тази любов, защото и той харесва Ема. Градът през юни е като хипнотизиран в очакване на лятото.
Изведнъж София се оказва задушена в боклук. Това е определена маневра на кметството, за да се прикрият по-важни проблеми. Безкрайната градина обаче  не е политически филм, в него по дискретен начин присъства социалното, присъства идеята за протест срещу умишленото погубване на красотата и хармонията.
Достатъчно е само да се заслушате, когато“встрани“ звучи радио ефир или съвсем „случайно“ някой от персонажите гледа телевизия, а кадърът,в  който хигиенистката на кметството изчиства следите от самозапалил се човек те кара да изтръпнеш, защото отдавна сме забравили за смисъла на живота като ценност. В Безкрайната градина паметникът на съветската армия придобива статуса HEROES VS TRASH – променя физиономията си като се превръща в комикс от супермени, после комиксът прилежно е изтрит. В Безкрайната градина персонажите общуват с погледи- открити, чисти, търсещи, след тях думите са излишни.
Краят на света не е  настъпил, защото хората живеят в копнеж по другия. Понякога ги е страх от този копнеж, страх ги е да си признаят, че той съществува. Другият човек е необходимост, кислород, отговор, огледало на себе си.
Прекрасни са Мартин Димитров, Димитър Николов, Глория Петкова, Елица Матева и Никола Анастасов в тази поетична история! Младост, харизма и зрялост в цалостен ансамбъл. В Безкрайната градина паузите са словесност, те рисуват поезията на филма, те подсказват какво ни липсва –  да се заслушаш в сърцето на града и хората около нас е магия. Магията на живеенето, на детайлите, на деня и нощта е прогонена, а ни трябва толкова малко, за да сме щастливи – да бъдем себе си.
„Ако някой от нас тайно се изгуби, винаги може да си направи тайна среща в градината…“. Всеки има своята безкрайна градина, тихо кътче-остров на блажените, свой Авалон, където лекува раните си от самотата. Време е да потърсим другия и да му се споделим, време е за повече нежност! Заслужаваме я…
С филма Безкрайната градина се открива Киномания – 16 ноември от 19 часа, зала 1 на НДК.

Популярни публикации