„ Хенри IV“ – Кой съм аз?
„ Хенри IV“ – Кой съм аз?
https://theatremagazine.wordpress.com
Лилия Абаджиева /на преден план, вдясно/ с екипа на „Хенри IV“
„Хенри IV“ е „Хамлет“
Докато сме някой друг косите ни посивяват. Те посивяват, когато сме и себе си, но в живота по-често сме някой друг, защото така се налага. По-страшно е … че: „ Един ден, когато отворих очи, забелязах отведнъж и преживях ужас, защото веднага разбрах, че не само косите, а всичко е посивяло по същия начин, че всичко е рухнало, че всичко е свършило.“ Думите на Хенри IV, централният виновник за карнавала от лудост, трансформации и много тъга в едноименната пиеса на Луиджи Пирандело, придобиват кошмарно, пророческо измерение и сила, изречени от сцената. Докато ги четем, думите са знаци, представи, възможни въпроси, криещи възможни и невъзможни отговори, но съживени на сцената думите вече не са обикновени звуци, а нож.
Този текст няма да бъде поредната рецензия с позната структура, в която се описва битието на автора и какви са режисьорските внушения, защото това ще бъде текст, чийто ритъм е роден от душата на спектакъл на Лилия Абаджиева. „Хенри IV“ от Луиджи Пирандело на основна сцена на драматичния театър във Варна.
Драматургията на Пирандело е пресътворена коректно на сцената, но за мен бе по-вълнуващо да почувствам онова, което тръгва от драматургията като повод за режисьор, сценограф и актьори – всички да изсънуват заедно своята мисъл за спектакъла. Сънуването е споделено в една пленителна магия, в която младостта е илюзия, мечтите са илюзия, а случайностите са марките, определящи дължината на живота ни. И след спектакъла се улавям в питане: дали докато живеем осъзнаваме, че не живеем истински, а когато смятаме, че истината за живота се съвместява в удоволетвореност от неговото преминаване покрай нас, то това ни се случва реално?
Всяка премиера крие своите неравности, технически пробойни, някой избързва с текста, друг закъснява при подаването на реплика, но за мен това отдавна е без значение, защото зная как се прави спектакъл, какво е напрежението, когато той се случва за първи път пред зрители и безкрайно уважавам труда на хората от театъра, заради енергията от емоции.
Обикнах „Хенри IV“ на варненската трупа – харизматично е да си в драматургия и да излизаш от нея като я преживяваш с драматургията на странника, временно пребиваващ тук и сега. Този въздух между драматургията на Пирандело и онези сцени, в които има заложени допълнителни текстове, общуващи свободно и хармонично с Пирандело, ми бе необходим, важен, за да почувствам Пирандело като приятел, за да ми стане близък. „Хенри IV“ е „Хамлет“, но героят Хенри е от ново поколение- много по-екзистенциален от френските екзистенциалисти и много по-различен от познатите драматургични параметри, свързани с драмата на датския принц. Меланхоличен, смирен, с преклониение към невинността на отминалите дни е спектакълът на Лилия Абаджиева. Вероятно тази интуиция, предчувствие за Хамлет на Шекспир е довело до назоваването на спектакъла „Хенри IV“, а не „Хенрих IV“ както е в томчето ми от 1975 г.“ Избрани творби“ от Луиджи Пирандело. Обяснението може би не е толкова важно за зрителя, за когото така или иначе централният персонаж на Пирандело си остава анонимен. Хенри е роля – свидетелство за лудост, но кой е наистина Хенри или Хенрих в случая на Пирандело не е ясно, защото всеки човек преди раждането си и след смърта си е едно многоточие, а името е отрязък от пътя, който съединява тези две събития. Пирандело в ремарките е поставил многоточие преди изписването на действащото лице Хенри IV, авторът е дефинирал анонимността му.
Сюжетът за приятели, предали свой близък, който по време на езда пада от кон и с години заживява в друг свят, а след почти две десетилетия приятелите се опитват да влязат в странността му, да се заиграят с лудостта му кинематографично е обогатен от сцени, в които актьорите с микрофон заявяват (изпълняват) човешкото битие. Използването на микрофона е своеобразна манифестна инсталация, в която тялото на homo ludens-а е повече глас, пронизващ средата. Винаги в спектаклите на Лилия Абаджиева има гласове, които трябва да бъдат чути, зрителят трябва да им се отдаде, да бъде търпелив с тях, да ги приюти в себе си, защото и ние сме част от тях, те живеят в нас, но ги скриваме дълбоко, за да не ни безпокоят. Така е по-лесно.
Живеем с представи за себе си, но коя от тях е обективна? Каква е представата за нас, която притежава външният свят? Всеки е Хенри IV, защото социумът поставя правила, в които истинската същност е маскирана, за да сме припознати от света като играещи по правилата му. Онзи, който е извън играта, е различен, непригоден, луд, труден за света, но труден и за себе си. Сцената се върти, актьорите повтарят конфигурациите от игра на дама, понякога се движат уж хаотично, но не се притеснявайте, защото Лилия Абаджиева е хореографирала движенията и преследва с педантичност крайната си цел. Повтарящи се конструкции, повтарящи се каданси, аранжирани със светлина и помощта на мултимедия, усещането е тотално, то е интуитивно, неназовимо, но в него има предчувствие, че животът се пропуква, изтича. Когато в театъра има предчувствия, споделена тъга по изгубеното време и тази тъга те потапя в себе си – това е поезия!
Има един образ, който постоянно присъства в спектакъла, може би той е емблема, символ на цялостната трактовка на драматургичната основа – тялото на възрастния човек, което си играе с малка кукла – минималистично копие на човешкото същество. Тази кукла в ръцете на всеки странник е като играчка, но нима Бог не си играе с нас, нима ние не се изживяваме като създатели на живота? Всеки е щастлив, докато е дете, защото вярва на думите, възприема ги за чиста монета. След време думите се превръщат в остриета и малкото човешко същество постепенно пораства, докато остриетата го нараняват. Копнеем, докато мечтаем, копнеем по нещо изгубено и след младостта, осъзнавайки нейната невъзвратимост.
„Хенри IV“ е спектакъл и за предателствата, и за неизлечимата вина, която носим, когато премазваме с постъпките си човека до себе си…с всяко предателство се превръщаме в призраци, в бродници, в малки кошмари, в неосъзнати марионетки. В тази полифония от образи и маски губим контурите си и подобно на Хенри IV ни е трудно да намерим своята същност. Но Хенри IV все пак продължава да я търси, за неговите другари тя вече е изгубена кауза.
Хенри IV има своя актьор (Стоян Радев), който вярно, дълбоко и със страст влиза под кожата на един блуждаещ ум, изучава хастара му, не преиграва, а намира с помощта на Лилия Абаджиева тъканта, душата на копнежа по изгубения рай. Копнежът е изстрадан и сътворен от целия екип:
Хенри IV от Луиджи Пирандело, режисьор Лилия Абаджиева, сценография и костюми Васил Абаджиев, участват: Стоян Радев-Хенри IV, Симеон Лютаков-Барон Тито Белкреди, Васил Ряхов-Доктор Дионизио Дженони, Пламен Димитров-Ландолфо(Лоло), Константин Соколов-Бертолдо (Фино), Ненчо Костов-Младият маркиз Карло ди Ноли, Станислав Кондов-Ариалдо (Франко), Веселина Михалкова-Маркиза Матилда Спина, Цветина Петрова-Фрида, нейна дъщеря
ДТ – Варна
