Живи комини” - с тъга и смях за живота

Впечетления и първа рецензия на Стелиан Ганчев, ученик от 10 клас, член на киношкола „Братя Люмиер“ - Общински детски комплекс - Варна     
kinoto.bg 16 октомври

Първите стъпки към споделяне на мисли за определен филм са трудни. Те са като потъване в неизвестното. С младите почитатели на седмото изкуство често си поставяме задачи, свързани с анализ на филмите, които гледаме. Още сме завладени от последното издание на фестивала „Златна роза” 2018. Този текст е първият опит на Стелиан Ганчев е ученик 10 клас в Първа езикова гимназия във Варна. Пожелаваме му успех в авантюрата „КИНО“!

От първи октомври в Общински детски комплекс - Варна се създаде едно прекрасно островче, в което малки и големи се събираме заради пристрастието ни към киното. Първият месец всички заедно проследяваме историята на киното, достигайки до първия звуков филм. След което с децата (4-7 клас) ще се отдадем на анимационното изкуство, а с големите ще се потопим в света на авторското кино. Някои от тях вече задават интересния въпрос как да различат арт-хаус от авторското кино. Докато пишем анонси и се упражняваме с малките върху детския филм „Случаят Кюри”и класическите фентъзи филми от периода, с големите се опитваме да пишем и за новото българско кино. С основната част от тях изгледахме "Безкрайната градина" и всички бяха впечатлени най-вече от операторското майсторство на тандема Богданов/Мисирков. С някои от тях пък решихме да направим първи стъпки в изразяването на разсъждения и впечатления около премиерните филми на последното издание на "Златна роза".  Ръководител Елица Матеева.

„Живи комини” - с тъга и смях за животаФилмът „Живи комини“, бе премиерен на 36-тото издание на фестивала на българския игрален филм„Златна роза“ 2018 г., той запленява публиката с интересен замисъл, актьорска игра и пъстър сюжет. Филмът преплита в себе си историите на мнозина от обитателите на селото, обединени по непринуден начин около погребението на един от местните интелектуалци, живеещи далеч от забързания живот в града - Владо, (ювелирно изигран от Ивайло Христов.)
Четейки ревюто на филма, бях запленен от оригиналната идея, дори учуден как нещо подобно може да хрумне на български творец. Това показва и креативността на режисьора Радослав Спасов. Филмът обаче не отговори на представата ми, породена в мен от анотацията му. Това ме натъжи, но не ми попречи да се насладя и да се потопя изцяло в атмосферата му. Колкото и впечатлен да бях от свежата глътка въздух в българското кино, която бе „Живи комини“, признавам, че имаше неща, които според мен не бяха на мястото си. По тази причина произведението на Радослав Спасов ме остави със смесени чувства.
Едно от нещата, които не ми допаднаха бяха неумело събраните на едно място сюжетни линии. В един момент човек се обърква и започва да се чуди върху какво по-напред да се съсредоточи – погребението на Владо, търсенето на булка за героя на Димитър Коцев – Шошо и мистерията около бащата на героинята на Мария Коцева – Мума.
С това и още някои дребни детайли се изчерпват нещата, които не ми харесаха. Всичко останало бе изпълнено с талантлива актьорска игра, смело заснети кадри и прекрасна атмосфера. Филмът излъчва уютност, топлина, позната за българското село. Наредените на пейката баби, обсъждащи чуждите животи, Василка, която затваря най-хубавите доматени сокове, кръчмата, събираща всички селски мъже за една нестандартна игра на шах. Черно-бели и цветни кадри се редуват, отвеждайки ни ту в света на вече покойния Владо, ту в селската кръчма, където са всички роднини и приятели на покойника. Смяната на черно-бяло с цветно символизира цикличността в живота на човек – доброто и лошото, светлината и мракът, щастието и тъгата, които перфектно си хармонизират в селската кръчма, благодарение на покойния Владо. Но най-много ме впечатли монологът на Ангелина Славова (Василка), която в последствие спечели награда за поддържаща женска роля. Нейните думи се запечатаха в главите на много от зрителите в залата, които се смяха от все сърце и аплодираха, а след секунди се умълчаха и се замислиха над така неусетно поднесените истини за реалността, в която живеем.
Стелиан Ганчев, 10 клас