Сорентино – 100 % тотално кино! Андреоти VS Берлускони

от - 05/12/2018 marginalia

0

Тони Сервило като Берлускони

Не е случайност, че в Кан през 2008 г.  награждават „ Гомора“ на Матео Гароне и „Изумителният живот на Джулио Андреоти“ на Паоло Сорентино. Филмите с различни средства коментират вирусите на италианското общество, чийто дефицит на здраво тяло и дух се чувства осезателно и в наши дни. Днес Гароне създаде „Догман“ (италианското предложение за „Оскар“ 2019), в което мафията и съдбата на малкия човек – неин сателит отново стоят в едър план, а пък Сорентино, този епикуреец на цвета и сатирата, отново ни предложи поредна доза артистичен екстаз в творбата си „Те“, посветена на  Италия.

„Обвиняват ме за всичко, което се е случило с Италия от Пуническите войни насам“, възклива Андреоти във филма на Сорентино, а магьосникът – актьор Тони Сервило до такава степен се е слял с този старец-гърбушко, с прилепнали уши, че веднага в съзнанието ми се появява Клаус Кински от „Носферату“ на Вернер Херцог. Зрителят е свидетел на процеса на века, в който Андреоти и главен герой-заради обвиненията за топлите му отношения с мафията и заради участието му в множеството убийства на конкуренти и неудобни за кариерата му на политик свидетели. Когато Андреоти разбира, че Сорентино започва да снима филм за живота му, възкликва: „можеше поне да отложи снимките за след смъртта ми…“

„Изумителният“ показва онази интересна част от всяка съдба на политическия лидер: пропадането. Андреоти винаги ще съжалява,че не е успял да спаси от „Червените бригади“ Алдо Моро, дори във филма прави невероятен облог с Господ: ако Моро остане жив, той – Андреоти ще се откаже от любимия си десерт сладолед. Дали Андреоти наистина е обичал сладолед, няма значение, оригинален е обаче погледът на режисьора, защото Сорентино именно в този филм подсказва, че следващият герой, който ще бъде омагьосан от камера, цвят и форми е именно Берлускони – според специалният речник на термините от съвременната история на Италия в началото на филма. В речника е упоменато, че Берлускони по подобие на хората около кръга на Андреоти е част от антикомунистическата масонска ложа „П2“ (пропаганда 2) с основна цел: установяване на диктароски режим в Италия.

В началото на 90-те лидерът на християндемократическата партия Джулио Андреоти за седми път е избран за премиер. Този изключителен професионалист в политиката е наричан от електората с различни имена: Божественият Юлий, Първата буква от азбуката, Лисицата, Молох, Гърбушкото, Черният Папа, Саламандър, Човек на тъмнината, Велзевул. Всяка неделя по стар обичай Андреоти посреща  съсипаните от живота италианци, за да им вдъхне кураж – на някои в по-тежко положение освен пакетите с кафе, храна, играчки за децата… мушва в ръката и пари, за да се справят с битието. Андреоти постоянно страда от мигрена, а в случаи на невротичен пристъп и паника обикаля коридорите и стаите на дома си.

За първи път Андреоти е избран да бъде член на парламента през 1946 г. и почти 50 години като вещ кукловод  си играе с Италия. „Изумителният“ прилича на криминален трилър, но в същността си е рок енд рол комедия, в която жестокото е смешно и обратно. В типичния за Сорентино сатиричен стил можем да определим „Изумителният“ като католическа меса, аранжирана с пищен коктейл, на който освен партийни плъхчета има и красиви проститутки. В чудатостта на дивния вътрешен свят на Андреоти и компания се открива зародишът на Сорентино като модерен хореограф на кадъра. „Изключителният“ предвещава последните три прекрасни творби на Сорентино „Великата красота“, „Младост“ и „Те“. Режисьорът досущ като Пина Бауш играе с езика на движението в кадрите. При Сорентино киното е колорит, визуално разпределение на телата в дълбочината на кадъра. Сорентино наистина владее движенчески цвета и плътта. Разгадал е и същността на политическия лидер – Андреоти е аскет, невротик, компенсиращ комплексите си с интелектуалното си акробатство. Другата крайност е Берлускони – той е бохем, с размах на харизматичността си, саможив почитател на красивите жени, домашния сладолед, добрата храна и  местните канцонети. Андреоти е прилеп, който обича да се разхожда нощем по безлюдните улици на Рим под зоркия поглед на личната си охрана, а Берлускони е неговата противоположност.

По време на снимките

Властта е болест, от която човек няма желание да се излекува, казва Андреоти и наистина, когато властта е търсена и предпочитана форма за себереализация, тя се трансформира в заразно зло.

Апелативният съд в Перуджа осъжда бившия италиански премиер и пожизнен сенатор Джулио Андреоти на 24 г. затвор,. Андреоти е признат за виновен в съучастие за убийството през 1979 г. на журналиста Мино Пекорели, разследващ престъпленията на мафията.

Делото срещу Андреоти, който 7 пъти е министър-председател на Италия, е заведено в средата на 90-те г. от съда в Перуджа. През септември 1999 г. той получава оправдателна присъда, но обвинението я обжалва. Андреоти не влиза в затвора, защото е вече над 80 г., като пожизнен сенатор се ползва с имунитет. Андреоти умира на 6 май 2013 г. на 94 г., италианците си шушукат, че от Гърбушкото дори Смъртта се страхува, щом така дълго отказва да си го прибере.

Сорентино направи дълбока, но и нагла визуална версия за Андреоти. Засне филм с мярка, без да интимничи с комерсиалността като същевременно създаде многопластов и оригинален образ, който ни пленява с  поразителния си мащаб.

„Великата красота“ започва със смърт на японски турист, „Те“ започва със смъртта на бедна овца, която попада по случайност в дома на Берлускони, където климатикът е с таймер и редуцира температурата до нула градуса. Овцата е привлечена от големия екран в стаята, а туристът от безкомпромисната красота на Рим.

Сорентино жонглира със зрителските нагласи и клишета за Италия-Италия е ловко политечско въжеиграчество, Италия е комедия дел арте, в която днес маскираните са манекени, Италия е глухото ехо на мага Фелини, Италия е красива декорация за властолюбиви комплексари. Властта на парите в „Те“, властта на думите във „Великата красота“, властта, дадена му от Бога в („Младият папа“), танцува с властта на мафията в „Изумителният“ или киното на Сорентино е  безкрайна див(н)а приказка за властта, която като жега задушава сърцата ни.

В началото на „Те“, авторите ни предупреждават, че реалните събития и герои са повод да се създаде произведение на изкуството. Авторът третира реалността като мотив, а крайният резултат на неговата работа е изкуство и е абсолютно прав. Реалността е даденост, която, ако не успееш да промениш, поне можеш да регистрираш под нова форма на съществувание,чрез силата на изкуството. За Сорентино Берлускони е архетип на съвременниците му, които се превръщат във велики нули. „Те“ е замислен първоначално като две части и точно така се разпространява в Италия, за разпространението на филма извън Италия Сорентино решава събере всичко в едно, вероятно, защото италианските отзиви не са от най-ласкавите. Как да са ласкави, като образът на овцата е събирателен образ на електората – ние- те винаги сме подвластни на екранния образ, а той е тотална илюзия.

„Те“ е разделен на три акта. Първият е посветен на провинциалния сутеньор Серджо Море (Рикардо Скамарачо), който търси начин да се докосне до великия Берлускони (Тони Сервило), да бъде забелязан от него. Решава да направи умопомрачително парти с проститутки във вилата си, която „по случайност“ е до вилата на Берлускони. Някак си не му се получава, но пък танцуващите в яхтата му прелестни създания са хванали погледа на Берлускони. Вторият акт е посветен на веселото отшелничество на Берлускони в зеленината на вилата му, а третият акт показва земетресението в Аквиле, когато Берлускони отново  е премиер-министър и обещава, че ще построи нов град, докато слуша молбите на пострадалите: „Искаме си Христос, да се върне Христос!“- склуптурата на Христос е спасена, сякаш по чудо тя е извадена от разрушените отломъци на църквата в Аквиле. Великият милиноер се превръща в жалък клоун, когато народът не иска неговите подаръци и нови жилища, а си търси склуптурата на Христос. „Те“ е стълба към небето, на финала на филма вече никой не си спомня за Берлускони, защото Христос е спасен… Силвио Берлускони на Сервило е весел старец – любовник, изскочил от някаква бездарна оперета, чиято маниакална усмивка е като реклама на балсам срещу косопад или протеза за зъби. Той винаги обещава на своите гости, че ще им пусне вулкана, който си е построил във вилата, та да се порадват на изригването му, но никога не изпълнява обещанието си. Вулканът работи, едва когато Силвио е самотен и отхвърлен от младостта.

„Те“ е озъбен видеоклип за празнуващи празнота тела, които се движат, отпуснати от течението на всеобщ оргазъм, а от небето се изсипва дъжд от таблетки, които заместват липсата на любов. „Те“ е поредната сага за веселото, но и ужасно усещане,че остаряваме и независимо дали сме Силвио или пък Джулио, рано или късно ще се разпаднем, но усмивките ни лъжат така патетично, та чак издават миризмата на нафталин. Веселото се състои в това, че когато си стар вече нищо няма значение и тогава можеш да си позволиш всичко. Сорентино казва за „Те“ че филмът му е нежен поглед за слабостите на старостта. Цялата ни цивилизация прилича на усмихнатия Берлускони, прави се, че всичко е прекрасно и ни предстоят светли бъднини. „Те“  не е филм за Берлускони, а за Италия, за последствията от последните 30 години, за това, в което се превърна италианската нация-маниакална усмивка, прикриваща тъжното си съществуване. Ако сте пуритани, препоръчително е да не гледате „Те“, за да не обвинявате напразно Сорентино, че е вулгарен. Сорентино не е вулгарен, но пък връзката между „пуритани“ и „вулгарен“ в днешно време е част от логиката на цивилизационните ни постижения. Епохата на МTV и клип естетиката отдавна е ретро, Сорентино го съзнава, той експлоатира клишето, изстисква го като лимон, за да въздейства на зрителя, с риск дори да бъде досаден. А щом Сорентино е досаден, нещо при нас отдавна е сбъркано.

Между съпрузите от фамилия Берлускони има интересни отношения през целия филм, но една от най-важните сцени е тази на Силвио и Стела (Аличе Пагани), която отказва да прави секс със Силвио, признавайки, че се отвращава от старостта му и най-вече от това, че Силвио отказва да приеме този факт.

Ние отчаяно се опитваме да хванем последния влак преди сигурната смърт, но отстрани сме тъжно-нелепа картинка за наблюдение. Европа (Италия), в своята съдба прилича на този весел старец, опитва се да ни разсее с илюзии, но доверието отдавна е загубена кауза. Въпреки идеята за промяна, ние си оставаме все същите.