“Ирина” е филм за майчинството, прошката и светлината на надеждата
Елица Матеева: “Ирина” е филм за майчинството, прошката и светлината на надеждата
Първата среща на филма „Ирина“ с родната публика бе през есента на 2018 г. на фестивала на българския игрален филм „Златна роза“ във Варна, когато режисьорката Надежда Косева получи наградата за пълнометражен дебют, а актрисата Мартина Апостолова бе отличена със Златна роза за ролята си. „Ирина“ бе моят емоциоален метеорит, защото историята не е лека, а пък да я преживееш и да останеш себе си „въпреки“ обстоятелствата, днес е голямо усилие.
Героите на днешното време все повече се отдалечават от екзистенциалното безстрашие и достойнство. И ако Ирина (самоотврежено и талантливо изпълнение на Мартина Апостолова) все пак има своите терзания, то те са в посоката на смисъла на битието ни тук, наподобяващо мрачната зима от началото на едноименния 
филм.
филм.
Коя е Ирина? Тя може би е имала мечти да учи в университет, да започне нещо свое, но безработицата в малкия град, а и отговорността да бъде млад родител я принуждават да се труди в мизерно магистрално ресторантче, където между кюфтета на скара и мърсните чинии безутешно се нижат дните й. Ирина краде от храната и бирата, за да ги занесе у дома, а там я очаква съпруг (Христо Ушев), останал без работа, който поне се грижи за топлото – също краде въглища от изоставена държавна мина, разположена по „случайност“ в двора на къщата им. Ирина има по-голяма сестра – Людмила (Касиел Ноа Ашер), която живее под един покрив със сестра си. Вечер Ирина заспива до детето, няма сили за ласки, а, когато съпругът и оттегчен и отказан от желанието си за любов й задава въпроса, какво въобще иска от живота, Ирина уморено отговаря, че иска да е умряла. Какво ни остава, когато сме смазани от мизерията на мястото, но продължаваме да живем на автопилот, натиснали командата stand by? Остава ни блянът по „Нирвана“- та на „безбрежните, бездънни води“, където светът на хората е изтрит завинаги. Ирина е уволнена, заварва съпруга си на финала на сексуално приключение със сестра й и като капак на тази семейна идилия, мъжът й е затрупан в мината. Оживява, но остава без крака. Ирина моли бившия си шеф за помощ, готова е на всичко за мизерната заплата. Готова е дори да проституира, но е прогонена от магистрална труженица, защото „тук място за две … няма“. В интернет попада на обява за сурогатна майка и отговаря: „ще родя и вашето дете“. И наистина откриват я възпитани хора: тих мъж под чехъл (Александър Косев) и разтропана съпруга-организатор на живота на другите (Ирини Жамбонас). Сделката е сключена.
Ирина ще роди чуждото дете, макар че това предизвиква проблеми у дома, защото независимо, че парите, които получава за услугата изхранват семейството й, съпругът й често прави сцени – от ревност, от страх да не остане сам, от…физическата си болка и емоционалната си чупливост. Вероятно в България мъжете са по-крехките създания, а всички ние се превръщаме в жени-терминатори, за да съхраним ронливия им микросвят. Хапем инатливо напуканите си устни, докато усетим, че по тях е засъхнала червената ивица на живота ни. Понякога терминаторките изпитваме чувства, понякога сме объркани, понякога безутешно се крием в тунела на нощта и ревем, защото тежко е това бреме да си всичко за всеки, да си цялото, да си едновременно и мъжът и жената, и майката и бащата, да си силата. Терминаторките също имат нужда от любов, от подкрепа, но понеже са терминаторки, няма да ви го кажат на глас, затова са така различни и неразгадаеми. Да, Ирина е малък терминатор, който здраво е сграбчил залъка на битието, корав, сух залък, но тя здраво го държи, защото този залък е важен, в него е началото и краят!
Нейният избор е ясен, аз го разбирам и въобще не се чудя защо Ирина живее така, защо Людмила живее с тях, защо всички са се настанили в този абсурд. Абсурдът е общ и тотален, ние сме си го родили, ние си го отглеждаме. Когато нямаш възможност да избираш какво да работиш, за да изхраниш семейството си, тогава и „професията“ проститутка се оказва начин, за да преживееш. Ще споделя личен опит, не като проститутка, разбира се (обаче неведоми са пътищата, казват хората), а като човек, който в един период бе натикан в дефицита на варианти за оцеляване – ето, че и аз попаднах между мръсните чинии, бара и работа в кухня, слава богу без кюфтета на скара. Затова велики критици и анализатори на персонажи, преди да търсим под вола теле, преди да упрекваме Ирина, защо постъпва или не постъпва по нашите аршини и стандарти, нека се огледаме, доколко доброто е възможно, доколко то ни се гарантира, доколко доброто е правило и право… щом оцеляваме, а не живеем.
Надежка Косева е съсценарист на филма „Ирина“ заедно със Светослав Овчаров и Боян Вулетич, чийто „Реквием за Госпожа Й“ донякъде е близък на абсурдно – гротескната линия в „Ирина“. В „Ирина“ персонажите притежават сфумато, те са така пълнокръвни в грешките си и безусловно за тях е в сила новозаветният израз: “Който от вас е без грях, нека първи хвърли камък” (Иоан 8:7).
„Хората, които се занимават с изкуство, би трябвало да разказват истории за своето време и обитателите му.“ Надежда Косева *
Напълно споделям светоусещането на Надежда Косева, че ако един филм не те покани да се идентифицираш, да почувстваш истинността, верността му на вътрешната си природа, то вероятно това не е нашият филм, не е случилият се филм, не е честният филм. „Ирина“ е правдиво верен на действителността ни наблюдател, той притежава специфична светлина и тя е в очите на Ирина, в тяхното ментолово море, в намерението й да направи необходимото, за да има живот „въпреки“.
„Всеки зрител има чувство за истинност, ако не се идентифицира с това, което вижда, няма да възприеме историята, затова е важно да бъдем верни на средата…“ – казва Надежда Косева и съвсем естествено тази среда й се отблагодарява с поетичната си аскетичност и суровост. Отвъд очертанията на малкия град, под моста, под тежестта на бетонното небе, отвъд шума на магистралата и столицата, сезоните се делят на топло и студено, на слънце и мрак, на сняг и кал, на надежда и отчаяние. Ирина е някъде там, отвъд болката и раните, отвъд гордостта, отвъд егото си, не може да си позволи отклонение, макар, че често си противоречи, често иска да спре своя бяг или да промени условията на сделката. Когато Ирина ражда чуждото дете, настъпва умиротворението, докато се прибира за своя дом, ние виждаме всички натрупани счупвания, сътресения и душевни стонове, които са пронизвали съществото й. Ние виждаме само в един кадър промяната, лицето на Ирина е платното, върху, което се изписва трансформацията, дългоочаквното помиряване със себе си. И пак е зима, но в белотата на натрупалия сняг има тишина, мир и спокойствие. Има вълшебство!
Прекрасна е аурата между актрисите Мартина Апостолова и Касиел Ноа Ашер. Те са като различни остриета на швейцарско ножче. Винаги се радвам, когато на големия екран се появи актрисата Касиел Ноа Ашер, защото тя предлага драматична дълбочина и палав ексцентризъм в интерпретацията на персонажите си. Касиел Ноа Ашер в „Ирина“ е като Пипи Дългото Чорапче, което въпреки заклинанието: „Хайде, хапчета чудесни, никога да не поресна“ – е изпаднала в заблудите на възрастните и дяволито съгрешава по кройките на големите. Нейната Людмила е добра душа, лястовичка, която е забравила да отлети на юг и затова прилага хитростите на суровите хора, как иначе се оцелява на тези географски, гладни ширини.
„ Не вярвам в кастинга като система. Вярвам на актьорския професионализъм, избрах актьори, които съм гледала на театралната сцена и бях усетила, че могат да влязят в живота на моите персонажи. Когато стана ясно, че Мартина ще изиграе главната роля, Людмила по сценарий като сестра на Ирина бе пълна противопроложност на Ирина и пробвах 4 актриси. Избрах Касиел, защото има визуална прилика с Мартина и същевременно е много различна от нея като емоция. Касиел освен актриса е и кастинг режисьор, тя бе извикала актьроите Мартина Апостола и Христо Ушев за други снимки, но ето, че съдбата ги събра в „Ирина“. Касиел прочете сценария и се влюби в Людмила. Тя е много талантлива и внесе във филма собствената си природа, за съжаление доста материал с нейно участие съкратихме, за да тръгне разказът ни в тази посока, както е в настоящия си вид „Ирина“. С Касиел се работи прекрасно и лесно.“
Ирина е като настръхнала пума, готова да забие остриетата си върху всеки, който й попречи. Но и тя има своите грешки, и тя трябва да изкачи своята Голгота и го прави по свой начин, с инат, с упоритост, с опитомяване на личните демони.
В контекста на най-новото ни кино, „Ирина“ продължава тенденцията на поколението на 40 годишните режисьори, които в момента разказват истории за хората на мястото, на нашето място. Филми като „Урок“, „Слава“, „ Безбог“, „Подслон“, „Прасето“ се позовават на действителността ни, с изразителност, която преди десетилетия определи румънската кинематография като интересен феномен. Днес новото българско кино, което ни предлага картини от живота „на ръба“ е търсено от фестивали, но то не се създава самоцелно, а за да ни покаже, че промяната е възможна, ако надскочим ограничеността на възприятията си и локалното, и разбира се, ако ни обединява общата воля на създатели на своя живот.
*Снимката на Надежда Косева е от разговор със зрители след прожекция на „Ирина“ в Икономически университет – Варна, 18 април, 2019.
